Тя ме поведе през дълъг и тесен коридор към едно крило на сградата, което не е било използвано интензивно даже по времето, когато тук властваше Рой Ролкин.
— Дронски ще остане тук, докато от Главна прокуратура в Москва не го извикат обратно. — Тя отвори вратата на неугледна стая със сиви стени, но все пак обзаведена с добри съвременни мебели. — Нямаше време да боядисат, преди да се нанеса тук. Това е моето работно място. Вие и Дронски ще ползвате стаята отсреща.
Стояхме един до друг в коридора. Тя забеляза, че се намръщих.
— Уредих с началника на вашето управление да бъдете командирован към групата, разследваща този случай. Съгласен ли сте?
— Не бих могъл да работя нищо друго в момента.
— Така и предположих. — Тя се поколеба за миг и извика през отворената врата на кабинет, който не можех да видя. — Анна… Анна, ела да се запознаеш с инспектор Вадим. — После се обърна към мен. — Анна ще се грижи за документацията ни.
Досетих се коя е Анна още преди да се появи на вратата. Задушливата смесица от миризма на камфор и тоалетна вода „Майка Русия“ беше неповторима. Анна Данилова беше деловодителка в осемнадесето районно — петдесетгодишна злобарка (би била стройна, ако нямаше по една педя излишен обем навсякъде), широкоплещеста и убедена, че никога през живота си не е грешила. Рускините рядко са прекалено набожни моралистки, но нейните религиозни убеждения произхождаха от една малко известна пуританска група в Богнор Регис, Англия. Когато се налагаше да работим заедно, тя се отнасяше към мен с почтителното презрение към чужденците, което руснаците таят в душите си.
Тя се появи на вратата и изпълни рамката й, разтърси здравата ръката ми, все едно че не бяхме работили заедно почти всеки ден през последните две години.
— Добре дошъл в групата — каза тя на гърлен английски. Наведе се напред и отвори отсрещната врата.
Стаята беше мъничка, с циментов под и оръфан червен турски килим. Мебелите бяха американски, а на бюрото имаше компютър.
— Зад тази стая има още един кабинет — поясни Аби. — В него има кушетка и мивка. Дронски каза, че го запазва за себе си. Щял да го използва за квартира.
— Мислех си, че ще отседне при мен, в моя апартамент — възроптах аз.
— А… — Тя се прокашля. — Изглежда, че няма да е много удобно. Според Дронски.
— Защо не?
Разтвори широко очи. Долових съвсем тих шум и неясно движение зад остъклената врата. В същото време у мен се породиха смътни и нелицеприятни подозрения. Отидох и рязко отворих вратата.
През стаята с писък се стрелна сянка. Докато кацваше на един шкаф за папки, аз отскочих назад, преобръщайки малка масичка и разбивайки стъклен пепелник на циментовия под. Мармаладовият котарак стоеше на шкафа с вдигната глава и вирната опашка и ме гледаше с всичкото си котешко презрение.
Вече съм ви казвал за В. И. Ленин, приятели.
Агент Кънингам застана на вратата.
— Нещо лошо ли се случи?
— Нищо, за което той би си признал — отвърнах аз, отмествайки поглед от котарака към счупения пепелник.
— Дронски го донесе. За талисман — каза тя, опитвайки се да потисне усмивката си. Котаракът скочи от шкафа. — Дронски твърди, че демонстрирате тотална неприязън към В. И. Ленин и той ви отвръща със същото, но това било само външен израз на сложните ви отношения.
— Странни, но все пак чудесни, нали?
— Щом вие го казвате. Как ви се струва кабинетът?
— Няма къде и коте да свъртиш. — Извърнах се към В. И. Ленин със злобен немигащ поглед, също като неговия. Изсъска мрачно. Козята му брадичка като че ли потрепна. Отидох до прозореца и надникнах навън към усойния двор. Доста дълго щеше да пада, докато стигне до долу. Когато отново се обърнах към стаята, котаракът вече бе напреднал до средата на килима.
— Тъй като делите един кабинет — каза Аби, — може би не е зле двамата да потърсите начин да се погаждате.
Погледнах я свирепо.
Котките никога не пропускат да заявят демонстративно, че са постигнали победа. В. И. Ленин седна в средата на стаята и великодушно вдигна лапа.
Аби Кънингам закри устата си с длан.
15.
Три коли на милицията летяха с бясна скорост към болницата с вой на сирени и включени сини лампи на таваните. Карах първата кола, съсредоточен единствено върху шофирането. Натисках газта докрай по централната лента на булевард „Пушкин“. Когато светлосинята фасада на „Лермонтов“ се показа пред мен, аз прекосих площада по диагонал и влязох в павирания двор през железния портал. Спрях колата с рязко натискане на спирачките, от което тя се хлъзна и едва не се удари странично в статуята на Лермонтов. Изскочих и хукнах към главния вход. Аби Кънингам слезе от предната седалка и се затича, следвайки ме на няколко крачки.
Сред тълпата от чакащи хора, търсещи някой да ги упъти, опитващи се да привлекат вниманието на дежурните от регистратурата, забелязах Дронски в началото на коридора към хирургията. Когато ни видя, повдигна брадичката си.
— Насам, шефе — повика ме той над няколко глави. Веднага се обърна и тръгна по коридора още преди да съм го настигнал. Зад себе си чувах тракането от токчетата на американката.
Изведнъж всички хора престанаха да се движат, да вървят натам, закъдето бяха тръгнали. Чистачки, пациенти, лекари стажанти с бели престилки, всички стояха и гледаха опулени. Двама милиционери ги караха да останат по местата си. Дронски продължаваше стремглаво напред. Почти го бях настигнал, когато сви по един коридор, обозначен с висяща от тавана табела: „Спешно отделение“. Навсякъде около нас стояха милиционери. Дронски рязко спря пред стена паравани, които преграждаха целия коридор.
— Какво става тук, Дронски? — Отместих двама милиционери, за да стигна до него. — Какво има?
Погледна ме напрегнато.
— Трябва лично да видиш това, шефе.
Страх облада цялото ми тяло.
— Нали не е Наталия? Не сте намерили Наталия?
— Не е Наталия…
Униформеният офицер при входа на оградения с паравани сектор беше лейтенант Пински. Не Паско. Пински — от отдела по убийствата. Погледнах Дронски обезумял от тревога. С леко движение на ръката той подкани Пински да ни води.
Минахме един по един през отвора между параваните. Десет метра по-нататък сводестият, облицован с бели плочки коридор беше преграден със синьо-бяла лента, каквато милицията използваше за отцепване на местопроизшествието. Погледнах към вратата зад лентата, където под полилей от съвсем различна епоха стоеше на пост старшина от милицията.
— За бога, няма ли някой да ми каже какво е станало?
— Към вратата — каза Дронски и натисна надолу синьо-бялата лента, докато я прекрачвах. — Не се притеснявай, шефе, не е Наталия.
Дронски ме изведе през вратата в малко дворче — всъщност шахта с размери не повече от десет на десет метра, осигуряваща достъп на светлина до гледащите към нея матирани прозорци. Бяха поставили прожектор в горния й край, който осветяваше и най-тъмното кътче. Както и женско тяло, проснато по очи, с разтворени ръце и руса коса, закриваща обърнатата нагоре лява половина на лицето.
Пристъпих напред. Жената беше облечена в зелената работна униформа на болницата. Прочетох надписа „Лермонтов“ на гърба й. Естествено, досетих се как стоят нещата още преди да видя щампования надпис над лакътя й: „Д-р Наталия Вадим“.
