отдръпна и водката от чашата ми се плисна върху него. Погледна за миг към Аби, търсейки подкрепа.
Тя обаче попита с присвити очи:
— Казахте, че Борчук е намерен този следобед? Значи почти по същото време, когато Зоя се е сдобила с колието?
— Горе-долу — отговори Потанин.
— Борчук имал ли е допир до манекените, до куклите, които казвате, че използвате за учебни цели?
— Той не отговаря на психологическия портрет.
Без да се замислям, тръгнах към него. Ръката на Аби се пресегна мигновено и ме хвана здраво за китката.
— Имал ли е Борчук допир с куклите, Потанин? — Гласът й режеше като нож. Бавно отпусна китката ми.
— Доколкото разбрах, да. — Потанин изду бузи, обрасли с посивяла брада. — Един от младите екипи е използвал куклите, за да го накарат с терапевтична цел да възпроизведе убийството на жена му и дъщеря му.
Вече вървях към вратата.
— Щом Борчук е тук, нека да го видим. — Хванах Потанин за ръката и го затиках пред себе си. — Още сега.
Борис Борчук, или Боря, както го наричаше персоналът, беше нисък широкоплещест мъж на около четиридесет и пет години, дебел, но и здравеняк. Имаше много рядка черна коса и подстригана брадичка без мустаци, мръсни зъби и злобна усмивка, подплатена с празно самочувствие. Ей богу, в него нямаше нищо особено. Прозрачна душа допълваше биволското му телосложение. Когато видя влизащата след мен в килията Аби, той стана, дрънчейки с веригата, с която бе завързан през кръста, и аз го бутнах обратно на леглото.
— Какво ще ни кажете за него? — попитах Потанин, който стоеше в рамката на вратата. — Да чуем биографията му с подробности.
— Може би е по-добре да говорим отвън. — Потанин понечи да се върне в коридора.
— Просто ни кажете — намеси се Аби. — Не се притесняваме, че ще накърним нечии чувства.
— Арестуван е безброй пъти за скандали на публично място. Главно с участието на жени — отговори Потанин. — Миналия август съпругата и дъщеря му са намерени заровени под общински тротоар, в направата на който той е участвал. И двете са били подложени на сексуално насилие, след което са разчленени. Преди месец беше осъден и въдворен при мен, за да изготвя експертно становище. Още не съм стигнал до него.
Борчук се изсмя.
— Къде е живял, преди да го арестуват? — попита Аби.
— В Каневка — отговори Потанин. — Намира се на магистралата южно от града.
— Минава ли се през кръстовище тридесет и три, ако пътуваш за там?
— Да — отвърнах незабавно. Обърнах се към застаналия зад мен Потанин. — Доведете онова момиче, Зоя.
Той се поколеба с намерението да демонстрира тежест, но после прояви благоразумие и гневно се отдалечи.
Боря се полюшваше напред-назад върху кревата. Едро, дебело туловище с детски ум. В ъгълчето на устата му се процеди слюнка.
— Къде си ходил, след като се измъкна оттук? — попитах го аз.
Той гледаше така, сякаш не ме е разбрал.
— Вкъщи ли си отиде, в Каневка? Кола ли открадна, микробус?
Опита да се нахвърли върху мен, но веригата го спря.
— Не му позволявай да те докопа в ръцете си, Константин — каза Аби, но истината е, че това щеше да е добре дошло за мен, ако го направи.
— Къде беше, Боря? — попитах го отново. — С кола ли се прибра вкъщи?
С движение на ръцете той наподоби въртене на волан, а отпуснатите му устни издадоха звук като от автомобил. Предположих, че това означава да.
— Видя ли двете жени край пътя? Двете жени при кръстовище тридесет и три?
Вдигна рязко глава нагоре. Дали знаеше за какво говоря?
— Американката — продължих — и докторката.
След като не ми отговори, аз отидох до него и грубо го вдигнах на крака.
— Внимавай — предупреди ме Аби, но Борчук сви рамене и отпусна коленете си, съпротивлявайки се пасивно като ученик, когото учителят се опитва да изхвърли от класната стая.
Блъснах го в решетката на прозореца и посочих надолу.
— Докторката, която живее ей там — казах и посочих тъмния прозорец на кабинета на Наталия.
Той като че ли измънка нещо утвърдително и го пуснах.
— Къде е тя? Къде е другата жена? Жената, която избяга — настоях аз.
Зад мен Потанин въведе Зоя в килията. Тя се ококори срещу Борчук. Бузите й се изкривиха в усмивка.
— Познаваш ли Боря? — каза Аби.
Цялото й тяло затрепери.
— Този мъж ли ти даде колието, Зоя? — попита я Аби.
Извърнах поглед към Борчук. Беше седнал на леглото си, полулегнал към стената, и повдигаше таза си предизвикателно към Зоя.
Кикотенето й прерасна в неудържима радост. Посочи го с пръст.
— Той иска чук-чук — изквича тя от удоволствие. — Боря иска чук-чук.
Отместих погледа си от блесналите очи и влажните устни на Борчук. Към всичките ми други чувства се прибави и мощно отвращение. Усетих, че вътре в себе си се надявах на нещо повече от това. Ако смъртта на Наталия бе неизбежна, то поне да беше от ръката на човек или нещо друго, но не и на такова жалко същество като Борчук. Бях се сблъсквал с това чувство в работата си, когато родители на млади хора, загинали при нещастни случаи, не можеха да приемат, че всичко се дължи на елементарно обстоятелство като протрито въже или подхлъзнала се керемида на покрива. То бе в основата на всичките ни конспиративни теории в студентските години. Искаме в смъртта на нашите идоли или обичаните от нас хора да има някакво значимо послание.
Но не. Трябваше да приема, че няма да получа дори и такава утеха. Изборът ми се състоеше от Борчук — колача на свине. Трябваше да приема огромната вероятност, че Наталия ми е отнета от неговите дебелопръсти и осеяни с белези ръце.
Повикването дойде половин час по-късно. Стоях в градината, а снегът навсякъде около мен бе отъпкан. Чу се излайване на куче, последвано от развълнувания вик на водача му.
На по-малко от пет метра от мястото, където бях застанал, милиционерът не позволяваше на кучето да продължи напред, като го повдигаше с повода, а то дращеше с предните си крака във въздуха. Втурнах се между две ели и усетих как замръзналият сняг се посипва по рамената ми. Водачът държеше кучето си на разстояние от бяла могилка до пътеката. Спрях като вкаменен. Там имаше парче смачкан черен плат със сняг в гънките. Коленичих. Нямаше как да сбъркам десена при яката. Този мокър черен парцал беше роклята на Наталия — същата, която бе предизвикала толкова коментари на приема у губернатора Баданов.
Усетих, че Аби и Дронски са застанали до мен. Американката се обърна, без да каже нищо, с повдигнати вежди.
Не можех да проговоря. Брадичката ми се отпусна върху ревера.
— На Наталия е — промълвих почти шепнешком. Безспорният факт ме накара да се почувствам кух. — На Наталия е — казах отново. — Тя е някъде тук. Или е в градината, или още е там, вътре, скрита някъде в котелното.
