29.
Точно така се оказа.
Вдигнахме я и положихме голото й тяло върху шубата на Дронски до новите американски газови котли. Покрих я до рамената със сакото си. Лицето й изглеждаше забележително спокойно, а русата коса почти не беше нацапана.
Вече знаехме повече или по-малко какво бе сполетяло Джоун Фаулър. Но какво ли се бе случило с Наталия? Докато Дронски ме караше към дома ми, направих поредния опит да обобщя известните факти. Премислях всичко отново, седнал умълчан до него в собствената ми кола, докато се движехме с голяма скорост сред блоковете в града. Онази кошмарна нощ бе започнала за нея още в снежната буря на пътя за Каневка с потеглянето на Лука.
Представих си я застанала под сипещия се сняг с униформената си престилка от „Лермонтов“, оцапана с кръв от разбития нос на раненото дете, за което се е погрижила.
Взирала се е секунда-две в отдалечаващия се микробус, след което е отърсила снега от рамената си и се е обърнала да се качи зад волана на камката.
В този момент ли са се приближили светещите фарове зад нея? Тогава ли е спрял ухиленият Борчук?
Най-вероятно това е бил моментът, когато е хвърлила синьо-белия си шал от униформата на „Лермонтов“ на пътя при кръстовище 33. Значи тогава за първи път се е сблъскала с опасността. Всичко е било въпрос на случайност, разбира се, както често се оказва при убийствата. Минавал е оттам с откраднатата от него кола. Беглец от психиатричната клиника на Потанин, минал съвсем случайно точно в този момент,
Кой би могъл да знае какви демони са преследвали колача на свине Боря Борчук? Аз знаех само, че в събота, трети април 2017 година, в полунощ или малко по-късно тези демони вече не са го преследвали. За пореден път те са се вселили в тялото му, управлявали са разсъдъка му.
И какво е станало после? Пристигнали са при неизползвания заден вход на психиатричната клиника в „Лермонтов“. Тя е изхвърлила колието си. Досетила се е, че е малко вероятно да бъде намерено в снега. Черната рокля, която е била сменила с други дрехи, когато е тръгвала на път, е била до нея в камката. Намерила е начин да пусне роклята до пътеката, докато убиецът ги е водел насила от колата към котелното помещение.
Дронски ми подаде мълчаливо цигара и я запали.
— Тя не се е предала, Иля. Борила се е до последния момент.
— Друго не може да се очаква от нея — отвърна той.
Отпуснах се на седалката. В котелното в изгоден момент Наталия се е отскубнала, съдейки по последвалата отчаяна постъпка от нейна страна, при положение че Джоун вече е била измъчвана и убита най-вероятно пред очите й. Смъртта й е била въпрос на време, на часове или може би дори на минути.
Успяла бе по някакъв начин да протрие въжетата на китките си и после да се качи високо над новите американски котли в ревизионната камера на поцинкования тръбопровод, отвеждащ изгорелите газове над покрива на „Лермонтов“. Досещах се и почти разбирах логиката на разсъжденията й. Завързана за стената, тя би умряла като Джоун Фаулър малко преди нея — от насилието и зверствата на вещ в това отношение изверг. В тясната ревизионна камера тя е била на сигурно място до момента, докато горелката на котела се е запалила автоматично. От този момент не би могла да издържи повече от пет минути на топлия безцветен въглероден окис, минаващ покрай нея. Ясно й е било, че ще умре — но убиецът е бил лишен от плячката си.
Струва ми се, че в този момент се усмихнах, приятели.
Но не го повторих в продължение на още много седмици.
30.
Ледената белота е силата, която усмирява тук, сред дивата природа. Белотата и изолацията от целия свят. Отдалечено на може би не чак толкова много километри от града, мястото все пак ми предоставяше възможност да стоя на брега на езерото и да наблюдавам как козината на полярните лисици става по-тъмна с всеки изминал ден и предвещава идващото лято, или пък далечното туловище на мечка, която лови риба от тясната ивичка суша между морето и езерото.
Малката каюта в трюма на яхтата се осветяваше и отопляваше с газ. При сгъване на две от койките се освобождаваше място и за маса. Имаше бюфет, пълен с консерви, олио и буркани със соево брашно; на единия от рафтовете — около двадесет литра водка. Намериха се и няколко книги, заврени под одеялата или мушнати в разни ъгълчета. Дупка за риболов, изрязана в леда на езерото, ми служеше за водоизточник.
Накратко, имах всичко необходимо за едно поносимо съществуване. Само че не виждах смисъл… Липсваше ми волята както да живея, така и да умра. През целия си живот протакам това най-просто решение. Мисля, че точно него търсех в езерото.
Ако не се лъжа, вече споменах, че баща ми беше служил във флота, както и аз. Но за разлика от мен той беше и моряк. Човек, който обичаше морето и криещите се в него рискове, имаше сетива за страховитите му прелести. Преди смъртта си той построи яхта. Още го виждах в спомените си как в дългите зими, с топчета лед по посивялата брада, ковеше и режеше с триона, завинтваше и заваряваше в импровизираната си корабостроителница на реката, недалече от града. Не беше голяма яхта, нямаше материали за нещо впечатляващо с размери и блясък, но се получи стабилна шестметрова рибарска лодка — за ползване през лятото, така както на други места с по-мек климат си имат дачи. Когато я завърши, предложи да я кръсти „Надя“, на името на майка ми, но нейният почти безмълвен отказ бе изпълнен с такова подигравателно пренебрежение, че лодката си остана безименна.
През лятото, преди да почине, той успя да получи разрешително за плаване по реката и на изток по крайбрежието на Колския полуостров. Обичаше самотата, така че не беше изненада нито за майка ми, нито за мен, когато отплава. След седмица-две се завърна доста загадъчно от пътешествието си не с лодката, а пеша, водейки товарен елен, който купил от случайно срещнати ловци в областта с хилядите езера.
Вечерта след завръщането му седнахме заедно — рядка проява на синовна обич от моя страна през юношеството ми — и нападнахме една бутилка хубава полска водка. Обаче преди да се напием, той ме накара да му обещая, че ако с него се случи нещо, ще ходя всяка пролет да пребоядисвам и ремонтирам лодката в безименното езеро, където я е скрил.
Разбира се, след първите няколко пролети аз занемарих задължението си напълно и може би вече четири или пет години не бях ходил до езерото. Въпреки това лодката изглеждаше в доста добро състояние.
Вечерта, когато ми го каза за първи път, спомням си, моята реакция беше невярващо поклащане на главата. Твърдеше, че на борда имало провизии за цяла зима. Човек би могъл да избяга там заедно със семейството си дори и от руската история поне за няколко, вероятно много важни месеца.
Имал е някакви предчувствия. Съветският съюз се разпадаше пред очите ни. Баща ми беше убеден, че няма начин управлението на Елцин да завърши без някаква форма на насилие. Каквото впрочем беше убеждението на много хора преди началото на новия век.
Когато се опита да обсъди тези неща с майка ми, тя, естествено, се намръщи презрително. При тогавашното състояние на брака им това беше повече от достатъчно. Мълчаливото й презрение много отдавна бе унищожило почти изцяло вярата му в себе си. И все пак трябва да кажа, че ако го беше изслушала с по-малко пренебрежение, може би сега щеше да е жива. Когато в крайна сметка започна отдавна назряващата гражданска война в Русия, тя можеше да изкара зимата с въздушните набези на анархистите над града на сигурно място в безименната лодка на баща ми в безименното езеро.
„Замини някъде — каза ми Аби в онази нощ, когато намерихме Наталия. — Купи си билет за някой самолет. За Париж, Лондон или даже Ню Йорк. — Беше ме стиснала силно в прегръдката си, опряла гладка кафява буза в необръснатата ми брада. — Остави всичко на мен и Дронски. Все някак ще се оправим… Просто замини, избягай от този град.“
