черно сако и панталон, който ефикасно прикриваше недостатъка на крака й.
— Заповядайте, госпожо Маклова — каза Аби. — Доктор Потанин ви е обяснил, че искаме да ви зададем няколко въпроса.
Беше сравнително млада, към края на тридесетте, с прибрана зад ушите руса коса, лице, което е било привлекателно преди време, но вече бе повехнало и бледо. Тя влезе в стаята, кимна на Потанин, застана с лице към Аби и попита:
— За какво се отнасят въпросите ви?
— Имаме сериозно основание да смятаме, че има връзка между престъплението, което двамата с инспектор Вадим разследваме, и тази клиника. Или за да бъда по-точна, с котелното помещение и билковата градина.
— Градината не влиза в задълженията ми — каза с отбранителен тон Маклова.
— Обаче котелното влиза.
— Да.
— Кажете ни нещо за реконструкцията — намесих се аз. — За преминаването от кокс към новите американски котли на газ.
— Това остави четирима души без работа. Ето какво правят тези американски новости.
— Понякога — съгласи се Аби. — Колко често се налага да слиза човек в котелното сега?
— Всичко е автоматизирано. Контролира се от компютъра в моя кабинет. Не съм ходила долу може би повече от месец. Напоследък изобщо не ми се налага.
— А преди това?
— Същото. Месец или шест седмици. Последния път слагах отрова за плъхове. Нищо общо със самите котли.
— А никой друг ли няма причина да ходи долу?
— Поне на мен не ми е известно такова нещо. — Погледна към Потанин, а той изпи водката си до дъно и разклати глава. — Котелното си е почти в същия вид, в какъвто беше, когато монтираха американските котли миналата година. Дори не съм възлагала на никого да изкара някъде кокса.
— Кои са четиримата мъже, които са работили там?
Тя извади лист от вътрешния си джоб и ми го подаде. На него имаше четири имена — Рибкин, Семловски, Асарян и Партенко. Кратка биографична справка придружаваше всяко от имената: училище, военна служба, семейно положение и основание за настаняването им в клиниката. Никой от тях не беше постъпил на лечение заради извършено от него престъпление, свързано с насилие. Клептомания, депресия, алкохолизъм. Единствено случаят с маниакална склонност към подпалвачество се доближаваше донякъде до типа криминално минало, който би могъл да ни заинтересува — Игор Семловски.
— Всички работещи в клиниката ли са същевременно и пациенти в един или в друг смисъл? — попитах Потанин, подавайки списъка на Аби.
— А къде другаде бихме могли да намерим евтина работна ръка? — каза той. — Нямаме средства да наемаме хора на пазарни цени, затова използваме болните, инспекторе. Вие какво друго бихте ни предложили?
Погледнах повдигнатите му вежди. Потанин с неговата подкупваща любезност не беше лесен за преценяване — в един момент едва ли не ангел и доста по-различен в следващия.
— Каква е съдбата на тези мъже, примерно на Игор Семловски? — попита го Аби. — На подпалвача.
— Семловски още е тук, в отделение със строг режим на охрана. Доктор Потанин изписа другите трима с назначено медицинско наблюдение.
— Помислете много сериозно — казах на Маклова. — Възможно ли е у някой от тези четирима мъже да е останал ключ от котелното помещение?
— Старите ключове не биха свършили работа на когото и да е — отговори Соня Маклова. — Когато монтираха новите котли, фондацията, която финансираше преустройството, настоя да се сменят ключалките на помещението с нови. Вече имало случаи с демонтирани нови газови котли, откарани незнайно къде.
— А кой съхранява ключовете в настоящия момент? — попита Аби. — Лично вие ли…
— Моите ключове ги дадох одеве на капитан Паско. Един ключ за задната врата стои окачен в самото котелно, за всеки случай, ако ни се наложи да внесем нещо по-обемисто.
— Този ключ е намерен от следствената група — каза Аби. — Проверяват го за отпечатъци. Други има ли?
— Освен тях доктор Потанин държи един комплект в сейфа си. Няма повече.
Когато Маклова излезе, Аби се обърна към Потанин:
— Опитвам се да разгадая сделката ви — каза тя. — Имам предвид тази между вас и Константин.
Беше доловила веднага обстоятелството, че знам нещо за Потанин.
— Държа да ми дадете отговор, адекватен на фактите.
— Отговор на какво? — попита предпазливо Потанин.
— Искам да чуя колко е надеждна системата ви за сигурност тук. Ако вашите агресивни пациенти до един са били здраво заключени в края на миналата седмица, то само ще си губим времето да се интересуваме от тях. Така ли е?
Никога не бях виждал мъж с толкова притеснен вид. Започна да чопли проскубания си пуловер.
— Охраната невинаги е толкова надеждна, колкото би трябвало да бъде. Признавам си го без увъртане.
— Пояснете — казах от мястото си до прозореца.
— Имахме бягство.
— Кога?
— В края на миналата седмица. В петък през нощта. Или рано в събота. Трудно е да кажем със сигурност при този недостиг на персонал тук.
— Господи… — Аби закри очи с длан. — А вие дори не споменахте за това.
— По онова време не знаехме нищо, което би могло да свърже отвличането с моето отделение — възропта Потанин.
— Е, сега вече знаем, дяволите да ви вземат. — Тресях се от гняв.
— Добре де — намеси се Аби и го измери със съмняващ се поглед. После се обърна към мен. — Сдържай си нервите, Константни.
— Избягал пациент — казах аз. — Кой е той?
— Казва се Борчук. Боря Борчук. Украинец. Преселил се е тук, на север, преди четири години и е постъпил на работа като колач на прасета в местната кланица…
— Има ли присъди за сексуално насилие? За убийства?
— Да. На жена му и шестнадесетгодишната им дъщеря. И двете са били насилени сексуално и накълцани на парчета.
— Още ли е на свобода? — прекъсна го Аби.
— Не. Отново е в килията си на петия етаж. Намерили го мъртвопиян до портала на задния двор днес следобед.
— От вътрешната страна? — попитах аз. — Нима искате да кажете, че се е върнал, след като е бил навън от края на миналата седмица? И при завръщането си е имал ключ за задния портал?
Потанин вдигна безпомощно рамене.
— Знаем, че из клиниката се продават ключове за задния портал. Правим, каквото можем, да ги откриваме. Без допълнителен персонал нищо няма да постигнем…
Да се продават ключове на доказани убийци и сексуални насилници…
— Не е ли възможно да се търгуват и ключове за котелното? — попитах аз.
— Не, инспекторе. Там бравите са нови, с нови ключове. Освен единия ключ, който стои
— Съобщихте ли на милицията за бягството?
Наведе неспокойно поглед:
— Бягал е и друг път. Винаги се връща.
Побеснял, аз вдигнах ръка към него. Може би жестът е приличал повече на насочен удар, защото той се
