Групата за огледи бе прекратила работа. Хората стояха подпрени на лопатите и бършеха устните си.
— Тук няма да намерим нищо, капитане — каза старшината на групата към Паско. — Какво ще наредите да правим сега?
— Аз искам да изчакате, докато стане възможно да си видим ръцете пред очите. После искам да повторите процедурата и ако трябва, да пресеете всичко килограм по килограм, все едно че е златен прах — намеси се Аби. — Още не сме приключили.
Очите им се отвориха широко на фона на черните им лица.
— Аз ръководя тези мъже — каза Паско. — Няма полза да се мотаем тук. Свършихме си работата. Събирайте нещата и да тръгваме.
Очите на Аби се свиха. Тя се обърна и се отдалечи.
Паско се поколеба, после декларира победата си със злобна усмивка, облиза праха от устните си и се изплю. Слюнката се разпръсна на прашни топчета по циментовия под.
Когато прахът бавно се поутаи под жълтата светлина, ние започнахме собствен оглед на котелното. Въпрос само на минути бе да открием редицата от железни халки по стената на височината на рамото. Каквото и да е било първоначалното им предназначение, нямаше съмнение, че Джоун Фаулър и Наталия са били завързани за тях. От едната висеше парче окървавено въже, стигащо до пода. Зиданата стена до него беше обилно опръскана с кръв.
На известно разстояние, между втора гривна и крепящата я скоба, бе останал прищипнат дебел кичур руса коса. За мен нямаше никакво съмнение, че е от косата на Наталия. Но нямаше въже, нито кръв. Колкото и да бях отчаян, това ми даде някаква надежда.
28.
Докато чакахме пристигането на ръководената от Пински група за огледи, повикана да види дали не може да се спаси нещо сред пораженията, направени от хората на Паско, доведоха и кучета от двадесето районно управление — три големи немски овчарки, с които да претърсим градината.
Сега ме крепеше единствено надеждата, че Наталия е успяла да избяга по някакъв начин. Исках само да се убедя, че се е добрала до нещо по-добро от това да бъде застигната и заклана в градинката за разходка на пациентите в лудницата.
Стояхме събрани в група: Аби, Дронски, Потанин — вече с ушанка и балтон върху пижамата — и моя милост. Наблюдавахме как водачите на кучетата си разпределят обраслата с храсти и дървета площ. От грозните стени на клиниката светеха охранителни прожектори и хвърляха дълбоки сенки зад групичките отрупани със сняг борове, които заедно с малкото иглолистни храсти представляваха останките от проектирана навремето градина. Тесни пътеки — къде изринати, къде отъпкани — кръстосваха бялото пространство. Висока ограда от телена мрежа, ръждива и увиснала на места, очертаваше периметъра й с дължина около шестдесет метра и почти толкова на ширина. Вътрешна двукрила порта, не особено надеждно заключена с катинар, едва се крепеше на пантите си.
Дронски не се отделяше от мен, докато гледахме как кучетата опъват поводите си, излайваха, спираха се и пак опъваха. Водещите ги милиционери им говореха непрекъснато, все едно че окуражаваха бебета, насочваха ги в тъмните ъгълчета, под този или онзи храст.
При всяко излайване стомахът ми се свиваше в спазъм, който завършваше с надигане на горчива жлъчка в гърлото. Водачът обаче извикваше, че е било плъх, мъртва птичка или захвърлен плик от сандвич и кучетата продължаваха да изпъват поводите задъхани.
На места снегът още беше дебел. Всяко клонче имаше ледена обвивка. На два пъти вече бе започвало рязко пролетно топене, след което отново настъпваше мраз и всяко нещо под снега най-вероятно бе покрито с леден похлупак. По тази причина водачите мушкаха с шишове във всяка преспичка и държаха кучетата изкъсо, за да се дърпат и дращят в купчината сняг.
Двамата с Аби стояхме прави в кабинета на Потанин.
— Кой има достъп до котелното? — попитах аз.
— Официално само шефът на отдела по поддръжката. Когато котлите се подгряваха с кокс, обслужващият персонал на котелното.
— Кой е началникът на отдела? Как се казва?
— Жена е. Соня Маклова. При една от бомбардировките на анархистите през войната е била ранена тежко в крака. Откакто е проходила отново, е началник на поддръжката тук.
— Трябва да се срещнем с нея незабавно — каза Аби.
— Тя държи съвсем малък апартамент на последния етаж на болницата. Достатъчен за нея и за сина й, който е малък. Полага й се заради служебните задължения. Предупредих я, че може би ще поискате да говорите с нея. — Вдигна слушалката на телефона и натисна два бутона. — Соня, викат те тук, в моя кабинет. Веднага.
Джоун и Наталия са били завързани за онези железни халки в котелното. Колието на Наталия е било намерено или в котелното, или в градината. И в двата случая това локализираше разследването именно в психиатричното крило на Потанин. Но как трябваше да действаме оттук нататък? Гледах към Аби и осъзнах, че чакам тя да пробие обкръжилата ме мъгла.
— Бихме могли да говорим за пациент в болницата, който познава котелното помещение отпреди години. Бихме могли да говорим за някой, който дори не е бил пациент тук. Шофьорът на камиона, който е доставял кокса навремето, или пък помощникът му. Въпросният човек може да познава котелното отпреди много години. Но не е така с достъпа му до него. Не и след подмяната на ключалките, за да се осигури надеждна защита на новите газови котли.
— Следователно наблягаме на въпроса за достъпа? — попитах аз.
— Именно. Междувременно ще помолим доктор Потанин да ни направи списък на своите пациенти с най-изявена склонност към насилие, да кажем, от три години насам. Ако нашият човек е един от вашите сегашни или неотдавнашни питомци, възможно е да стесните кръга.
— Фебере иска помощ от мен? — попита той иронично. Гледаше мен.
— Ако това, което ни дадете, свърши работа, ще ви се заплати добре — казах аз. Имах предвид фалшивото му медицинско образование. Същото си помисли и той.
Аби вдигна поглед:
— Какво искаш да кажеш?
— Само една стара руска шега — отвърнах.
— Или стара руска сделка — измърмори тя. Замисли се, реши да не задълбава повече и се обърна към Потанин. — Кажете ни, преди да си тръгнете, кой използва градината?
Потанин се наведе и извади от кантонерката купчинка папки със сравнително нов вид. По пътя към бюрото свободната му ръка се пресегна и грабна бутилка с водка. Той взе три чаши от един рафт и започна да обяснява, наливайки:
— Психиатричната клиника и градината са напълно отделни от основната болнична сграда на „Лермонтов“. — Посочи към прозореца. — Предоставена ни беше старата билкова градина на болницата. Там са отглеждали билки за лечение на болните. Днес е място за възстановителна почивка на неагресивните ни пациенти. Оттук можете да видите, че градината е отделена с ограда от основната територия на „Лермонтов“.
Отидох до прозореца и погледнах надолу. Стомахът ми се сви, когато видях прожекторите и търсещите кучета. Дронски стоеше на централната алея, близо до портала, и ръководеше работата.
Потанин ми подаде чаша. Взех я, без да се извръщам от прозореца. Започнах да я вдигам към устата си и спрях. Зад телената ограда на градината беше паркингът за персонала на „Лермонтов“. Повдигнах поглед с два етажа по-нагоре и той се спря на редица от дълги и елегантни прозорци, повечето тъмни с изключение на един-два без пердета, които принадлежаха на дългите болнични отделения. Преместих го петнадесет- двадесет метра надясно и вече гледах право в тъмния прозорец на кабинета на Наталия.
Откъм градината чух кучешки лай и дори си въобразих, че чувам стържене на лопати.
Всички се извърнахме към вратата, когато по нея се почука. Жената, която се показа, беше облечена в
