благоразумие.
— Чуй ме внимателно, Зоя — каза Аби. — Искам да ми покажеш къде си го намерила. Помниш ли къде беше?
— В градината — отговори Зоя по-ведро и без никаква сянка на съмнение.
— Можеш ли да ми покажеш?
— В котелното — каза момичето, без да съзнава, че променя твърдението си.
— Ти ли го намери? Или някой ти го даде?
— Даде ми го огнярят — отговори тя.
Потанин се намеси намръщено:
— Нямаме огняр. Преди три месеца минахме от кокс на газ, по американската програма за модернизация на болниците. Във всеки случай котелното е надеждно заключено.
— Огнярят… Огнярят… — повтори Зоя почти напевно.
— Кажи ми, Зоя. Съвсем честно. Откъде взе колието?
— Огнярят ми го даде — отговори Зоя, вече свикнала с непознатите лица около себе си. — Искаше чук- чук.
— Хубавичко момиче е — каза Потанин, докато слизахме по стълбите към котелното. — И е по-млада от другите ми пациентки.
Винаги когато имат терапия със свободно общуване, е заобиколена от мъже. Дават й малки подаръци, главно цигари, нелегално внесен алкохол. Тя приема всичко съвсем чистосърдечно.
— Дума да няма — каза Аби.
Той сви рамене:
— Стерилизирана е, разбира се, за да не се получават усложнения.
— Е, това наистина е успокояващо — отвърна студено Аби.
Потанин спря при основата на стълбището и каза:
— Вратата е отворена.
Влязохме в дълго, ниско помещение. На тавана имаше окачени лампи. Отвсякъде се чуваше стържене на лопати. Виждаха се силуети на мъже в жълти работни комбинезони. Гъсти облаци от коксов прах ограничаваха видимостта. Аби закри устата си с кърпичка.
— Боже господи — каза тя. — Ако това е място на извършено престъпление, тези тъпаци правят всичко възможно да не остане никаква следа.
С голям прожектор в ръка и хрускащи стъпки от мъглявината се появи Паско и дойде при нас.
— Какво правите тук, дявол да го вземе? — попитах го аз.
— Тук съм с моята специализирана група за огледи на местопрестъпления. Докторът… — посочи с палец към Потанин — се е обадил в Централното управление на милицията и те, естествено, прехвърлиха нещата на мен. Шефът на поддръжката ми даде ключа. Половината от случая все още е работа на служба „Издирване“, ако ми позволите да ви напомня.
Погледнах въпросително към Потанин.
— Реших, че най-бързият начин да уведомя агент Кънингам е чрез Централното управление — оправда се той.
Паско избърса почернелите си устни и каза:
— Безсмислено е да спорим за територии. Моите момчета обърнаха цялото място наопаки. Чиста загуба на време. Тук няма нищо.
— Как разбрахте? — попита разярена Аби. Озърна се през облаците прах. — Възможно ли е някой да разбере изобщо?
Обърнах се и тръгнах да обиколя котелното помещение. Кокс и коксов прах хрущяха под краката ми. Спомних си думите на патоложката при аутопсията за заседналия в ноздрите на Джоун Фаулър коксов прах. Опитвах се да определя къде се намирам, припомняйки си, че все пак сме в комплекса на „Лермонтов“. Ниският зидан свод на тавана в котелното ми помогна да се ориентирам. Централната зала на моргата имаше същия таван. Предположих, че се намирам само на няколко метра от нея, от другата страна на стената. Предположих също така, че съм обърнат към градината в задния двор на психиатричното отделение. Високите железни врати в далечния край на котелното помещение вероятно се отваряха към нещо като рампа, през която навремето са вкарвани каруците с кокс, за да бъдат разтоварени.
Стоях сред душната, топла, запрашена атмосфера и въпреки нежеланието ми ниският таван и древните чугунени котли ме накараха да се почувствам като в товарните параходи, на които изкарах първоначалното обучение по време на военната ми служба — ръждиви корита от Втората световна война, чиито машинни отделения се пълнеха с въглероден окис от димоходните тръби на парните котли, а фин коксов прах полепваше по хора и машини. В онези времена работехме голи до кръста, обилната пот се смесваше с праха, а на устите си връзвахме червени кърпи. Лично за мен преместването ми като офицер на опасно несигурните подводници за още две години си беше истинско избавление. Тук обаче коксовите пещи вече не се използваха. Две големи бели камери в единия край на помещението, все още достатъчно нови, за да се вижда стикерът с американското знаме, вършеха работата им тихо и чисто.
Та както стоях там, почувствах, че се олюлявам и ми се вие свят. Хората на Паско бяха прехвърлили огромно количество кокс, останал неупотребен от старата система. Стоях там и гледах в унес. Изпитвах ужас, че всеки момент ще изровят бледа, прашна ръка. Изпитвах ужас, докато слушах стърженето на лопатите в очакване всеки момент да чуя глухия, почти безшумен удар на лопата в човешко тяло.
Бях сигурен, че това е мястото. Затворих очи и почувствах дълбоко в себе си, че Наталия е била там. Че може би още е там.
— Сигурен ли си, че не искаш да изпратя някого да те придружи до вкъщи, шефе? — Беше Дронски, застанал до мен.
Отказах с поклащане на глава.
— Не можеш да се бъхтиш така до безкрай — продължи той. — Никой не може.
— Коксов прах, Иля. Спомняш ли си доклада на патоложката?
— Разбира се — кимна той. — И продължавам да смятам, че трябва да оставиш тази работа на мен.
— Искаш да кажеш, че според теб тук няма нищо?
— Казвам само, че не ми се вярва да намерим каквото и да е. Хората на Паско са недодялани. Обаче са прехвърлили тонове кокс. Може да са пропуснали едва ли не всичко, но няма как да пропуснат Наталия, шефе. Тя не е тук.
— Просто го усещам. Усещам го, Дронски.
— Ще огледаме по-добре, когато се уталожи прахът. Засега разполагаме само с думата на едно нещастно същество, което вероятно не разбира какво се е случило.
— Единственото безспорно нещо, Иля, е колието.
Той извърна поглед към трима мъже, които ринеха сред гъст облак прах последната купчина кокс.
— Прав си, шефе.
Обърнахме се към вратата, защото Аби се върна заедно с Потанин.
— Говорих със Зоя — каза тя. — Сега твърди, че парнаджията, огнярят, й е дал колието в градината.
— Вярваш ли й?
Тя изду бузи и отвърна:
— Само дето няма огняр от две години, откакто са пристигнали новите, подгрявани с газ котли.
— Мислиш ли, че е възможно да я е намерила в градината?
— Не е изключено. Или пък някой наистина й я е дал в замяна на един сеанс „чук-чук“. Ако е така, то тайната му е гарантирана от нейна страна.
— Имаме едно колие — казах аз. — То е реалност. — Чувствах, че трябва непрестанно да натяквам този факт, да не се пускам от него.
Тя кимна в съгласие и отвърна:
— Да, то е реалност.
Разбрах, че това беше обещание от нейна страна да не пренебрегва този факт.
