— Насаме ли имаш предвид? — Разбира се, че точно това имаше предвид.
— Би ли почакал отвън за минутка? — каза Аби.
Излязох от кабинета и затворих вратата. Бях си го изпросил според мен. Изчаках го облегнат на стената, все едно че висях пред кабинета на директора в 36-о основно училище, докато обсъждат провинението ми зад затворени врати.
Само след минута или две вратата се отвори.
— Хайде, шефе — каза Дронски, — ще те закарам.
Последва размяна на погледи между Аби и мъжа, когото смятах за най-добрия си приятел.
— Тази нощ беше адски изтощителна за теб — добави той.
Може би трябваше да се досетя по-рано. Може би за някой, който не напираше като мен да оправдае постъпките си, щеше да е очевидно.
— Хайде, шефе — каза Дронски. — Нека те закарам у вас.
Погледнах към Аби. Тъмнокожото й лице кимна едва забележимо в знак на съгласие.
— Мога и сам да карам — отвърнах. Обърнах се с гръб към тях. Дронски се отдръпна.
Ясно ми беше за какво става дума и то предизвика изпепеляваща болка в мен. Разследвахме отвличането и евентуалното убийство на моята съпруга. Но след всичко, което се бе случило тази нощ, след това, което бяха научили през същата нощ, Иля Дронски и Аби Кънингам бяха стигнали в двеминутния си разговор в кабинета до простото и смазващо решение: на мен не можеше да се разчита.
27.
Е, с това не можех да се примиря, майка му стара. Нямаше да позволя да бъда изтикан в периферията, докато съществуваше и най-малката надежда Наталия още да е жива. Минах през фоайето и покрай дежурния на пропуска. Длъжен бях заради Наталия да не се предавам. Хубаво, може да не бях от най- великите детективи в областта на убийствата. И все пак това беше мой дълг към Наталия.
Бях паркирал фиата в уличката зад Манастира. Знаех, че малко по-нататък от него ще стигна до стария зид, който някога е ограждал двора с отглеждани от монахините цветя. През мажа решетъчна врата в зида успях да надникна към крилото, където се намираше кабинетът на Аби. Там, горе, се развиваше някакво действие. Дронски, облечен в синя милиционерска шуба, държеше вратата отворена. Спрях се за миг и видях как Аби облича нейната шуба с кожена подплата, а след десетина секунди лампата угасна.
Изтичах обратно до моя „Толстой“ и седнах вътре. Оттам видях как Дронски и Аби излизат през официалния вход на консулството и се качват в американска кола, която бе спряла точно до приличащата на тунел тухлена козирка пред вратата.
По улиците нямаше почти никакво движение. Подкарах след американската кола, придържайки се на прилично разстояние по големия булевард. Над него, от едната му страна до другата, през не повече от няколко десетки метра бяха разпънати червено-черни знамена, които придаваха фалшива празнична атмосфера на широката пътна артерия. На тротоара пред няколко затварящи бара забелязах върху реверите на хаотично разотиващите се групички мъже едри значки с червения и черния цвят на кандидата „Х“, а чакащите ги лимузини имаха на предните калници знаменца със същите цветове. Значките и знаменцата на Баданова бяха може би многократно по-малко, но с радост забелязах, че не отсъстват напълно сред добре облеченото множество, запътило се към своите мерцедеси и беемвета.
На площад „Обединение“ колата отпред зави надясно и продължи по „Пушкин“. Направи още един завой и чак тогава се досетих, че се движим към „Лермонтов“. Но не към предния двор. Колата на консулството подмина главния портал и сви по малката уличка, която щеше да ни изведе пред отделния вход за психиатрията на Потанин. Последвах ги и спрях зад тях точно когато Дронски и Аби слизаха.
Дронски ме погледна притеснен.
— Повикаха ни точно когато ти си тръгна, шефе.
— Какво е станало?
Дронски повдигна гъстите си вежди:
— Нека да видим какво ще ни покаже Потанин.
Обърнах се към Аби Кънингам. Въпреки формално заеманата от него длъжност знаех, че водещата роля е нейна. Тя не счете за нужно да се извинява или дори да ми обясни нещо повече. Само каза:
— Може да дойдеш, ако обещаеш да кротуваш. Разбираме ли се?
Малко оставаше да я хвана за гърлото. Вместо това обаче кимнах и я последвах по стъпалата. Натисна продължително звънеца на дежурния нощен екип.
Вратата отвори лично Потанин. Беше облечен в стара пижама и халат, мръсен като пуловера под него. Осветлението в коридора зад него беше слабо, но този път не се чуваха онези натрапващи се подвиквания и шум от тътрещи се крака, които вече смятах за присъщ атрибут на това място.
Качихме се направо в кабинета на Потанин. Когато влязохме, той включи осветлението и аз замръзнах на мястото си. Гледах втрещено златното колие върху бюрото му. Не беше необходимо да проверявам контролния му печат. Сигурен бях, че е ирландски — Дъблин, 1883 година. Бях купил този ланец от деветнадесети век за сватбен подарък на Наталия. Точно до катарамата имаше мънички инициали.
— Н. В. — каза Потанин. — Наталия Вадим, освен ако не греша.
Самодоволството, което долових в гласа му, беше непоносимо.
Обърнах се рязко с лице към него.
— Къде го намери?
Без да ми отговори, той отиде до вратата и извика към коридора. Шум от размърдване на пациент предшества появяването в рамката на вратата на доста дебеличка, но млада жена с неумело накъдрена черна коса и обилен грим по закръгленото симпатично лице. Беше облечена в тънка рокля с десен на цветчета и дебела зелена жилетка, препасана с колан. Около шията й се подаваха вестници, подпъхнати под дрехите, за да задържат повече топлина.
— Това е Зоя — каза Потанин. — Настанена е в крило „Е“. Когато е била дванадесетгодишна, ударила майка си с тухла — продължи той, сякаш нея я нямаше там. — Погребала я в задния двор. — Той замълча. Зоя гледаше втрещено, заинтригувана много повече от Аби, отколкото от грубото описание на досегашния й живот. Тя посочи с пръст и започна да се хили. — Зоя! — каза остро Потанин. — Слушай ме. Искаме да знаем къде намери колието.
Зоя не сваляше поглед от Аби като хипнотизирана, но вече не се хилеше.
Аби пристъпи напред и хвана ръката на момичето. Много внимателно тя докосна с пръстите на Зоя тъмнокафявата си буза.
— Ето… Нали това искаше да направиш, Зоя? Аз се казвам Аби — изрече с мекота в гласа американката. Отиде до бюрото, пресегна се, вдигна колието за кукичката на закопчалката му и го задържа срещу светлината. — Красиво е, Зоя, нали?
Момичето не отговори. Гледаше полюшващото се колие като хипнотизирано. Но не чак толкова хипнотизирано, колкото бях аз. Как, боже мой, беше попаднало на това мрачно място? Умората, алкохолът и копнежът за надежда пробудиха спомени от други дни… Колието на врата на Наталия с капчици кондензирана пара, когато излизаше от ваната; колието, излъчващо блясък и красота, докато тя лежеше в леглото до мен. Също като трик на фотографска камера златните брънки от тези спомени са разпиляха в една ужасяваща реалност. Подскочих, когато Аби заговори отново:
— Даде ли ти го някой, Зоя? Подарък ли ти е?
Момичето вдигна длан към шията си, сякаш осъзнавайки за първи път, че колието вече не е там.
— Докторът ми го даде — отговори тя, обръщайки се към Потанин.
Високата му фигура се изправи в цял ръст.
— Пак лъжеш, Зоя — каза той с кротък глас. — Кажи им това, което разказа и на мен.
Аби пристъпи напред и застана между Потанин и момичето.
— Това нещо даде ли ти го някой, Зоя? Така ли беше?
Момичето погледна за миг Потанин.
— Намерих го — отговори тя сконфузено.
Едва се сдържах да я нападна с въпроси, но проявих благоразумие. Поне този път проявих
