— Натъртен е. Няма нищо счупено според мен. Най-много да има пукнато ребро. Извадих късмет. — Поколебах се. Исках да си кажа всичко, за да ми олекне. — Можеше да го убия. Като нищо можех да му счупя врата, докато го лашках във фургона на микробуса.
Седнах и се вторачих в голата стена зад главата на Аби. Дронски ми наля кафе и сложи чашката на ниската масичка до мен. Никой от двамата не ме попита колко уиски съм изпил тази вечер; всъщност и двамата не казаха почти нищо.
Чувствах как в мен се надига гняв. Сигурно ме разбираха. Поне Дронски. И въпреки това никой не каза нищо. Това продължи може би само секунди. Като се замисля, сигурен съм, че не е било повече. Но ми се стори, че мълчанието се проточи цяла вечност. Погледнах Дронски и после Аби Кънингам.
— Не ми казвайте… Знам какво трябваше да направя. Да го арестувам, да го разпитам… Само че нямам време за това. Наталия няма време — казах ожесточено.
Те не отвърнаха нищо.
— Чуйте, за бога. Мислех, че съм заловил човека, който я държи в плен. Как можех да предположа, че тримата са работели заедно? А той е луд, няма съмнение. Може би нещо като владеещ се, съзнаващ постъпките си луд. Но все пак… особняк… ексцентрик. Обсебен е от славянските митове, боядисва си лицето и… — Взирах се напрегнато в безизразните им лица. Не враждебни, не дори и равнодушни, просто безизразни. — За мен всяка минута има значение — продължих, а гласът ми ставаше толкова по-рязък, колкото намаляваше убедителността на доводите ми. Обърнах се към Дронски. — Ти поне трябва да ме разбереш, да те вземат дяволите.
— Само че той не се оказа търсеният от теб човек. — Аби извади цигара от чантата си и я запали.
— Разказът му в крайна сметка обясни всичко. До такива детайли като кръвта и вълчите косми по колената на Джоун. Пострадала е при произшествието, за което е била извикана Наталия. Била е при децата отзад в микробуса.
Аби се приведе настрани и остави чашата от кафето върху бюрото.
— Лука знаел ли е откъде са взети тези деца, които Джоун и Наталия са превозвали?
— Не. Така са предпочели Джоун и Наталия. Лука предполага, че са постъпили така заради неговата безопасност. Знае само, че независимо какви са тези деца, за тях е плащано добре в щатски долари на онези хора, дезертьори, анархисти или които и да са.
Аби кимна сякаш на себе си:
— Това поне звучи смислено по американски.
Смислено по американски? Това по-различно ли е от смислено по руски?
— Не разбирам.
— Преди малко си поговорих съвсем откровено с консула Майлс Бриджър — отвърна тя. — Каза, че е прегледал документацията на Джоун. За последните два месеца са били „отклонени“ петдесет хиляди долара в брой от три социални фонда, управлявани от Джоун.
— Парите за разплащането.
— Така изглежда — каза Аби. Обърна се към Дронски: — И така, с какви версии разполагаме сега?
Той стисна силно устни.
— Най-напред трябва да вземем предвид вероятността за съвсем различна последователност на действието. — Той отиде до черната дъска на стената и започва да изтрива и записва наново известните събития под заглавието „Показания на Лука Руп“. — Сега вече изглежда, че нашият похитител се е връщал към Мурманск между два и три часа през нощта. Пътната обстановка е много тежка. Основателно е да се предположи, че за да пътува в това време, шофьорът е бил професионалист… — Взе парче червен тебешир. Срещу часа и мястото „03,00 — кръстовище 33“ постави голяма червена въпросителна. — Може би шофьор на камион…
— И край пътя — намесих се аз — вижда две жени, които махат за довиждане на отдалечаващи се стопове.
Погледнах последователно и двамата. Аби закима бавно:
— Време е да поспиш, Константин.
— Не бих могъл да заспя.
— Изгълтай няколко хапчета приспивателно. Необходим ти е сън.
Докато клатех глава в несъгласие, забелязах как тя стрелна Дронски с поглед. Той остави пакета цигари, който се канеше да отвори, и измърмори нещо в смисъл, че трябва да отиде до кабинета си.
Аби Кънингам изчака, докато той излезе.
— Според теб — каза бавно тя — действията ти са били напълно оправдани.
— Само в случай че бях прав.
— Но се оказа, че не си бил прав.
— Да.
Тя стана бавно, но в широко отворените й очи искреше гняв.
— Пустите му руснаци — каза тихо. — Това ви е в кръвта и не можете да се отървете от него.
— Никога ли не се е случвало такова нещо с американски полицай?
— Не и на работещ с мен.
— Може и да работя с теб, обаче недей да забравяш, че в същото време издирвам жена си.
— И ако искаш да продължаваш да работиш с мен, помни, че ние работим в
— Дронски на какво мнение е?
— Искаш ли да го попиташ?
Стоях на мястото си и мълчах.
— Не — отговорих в крайна сметка. Тръгнах да излизам, за да търся Дронски.
— Чакай. — Гласът й ме накара да се закова на място. — Това, което действията ти тази нощ са обрекли, има още един аспект.
Облегнах се изморено на касата на вратата. Очите й, много посвити и мрачни, отколкото ги бях виждал до този момент, не се отместваха от мен.
— Децата — каза тя.
Изчаках я да продължи.
— Ако Лука е прав и Джоун и Наталия са отвлечени на пътя при кръстовище тридесет и три, а това подсказва и шалът на Наталия, какво е станало с децата?
— Нямам представа.
— Може ли да са били зарязани някъде, може ли този, който ги е загубил, да си ги е намерил? Те са имали доста висока цена, това ни е известно. Джоун Фаулър е злоупотребявала със средства на консулството, за да ги купи. Защо?
— Нямам
— Не. Нито пък аз. — Продължаваше да говори с нормален разговорен тон. Тази жена излизаше ли някога от равновесие? — Но поставям под съмнение предположенията ти. Убеден ли си, че имаме работа с луд?
— Ти не си ли?
— Остави ме да завърша, за бога. Да, възможно е да имаме работа с луд. Куклите очевидно насочват в тази посока. Но децата също имат своето място в тази история. Трябва да открием
— Нима искаш да кажеш, че не приемаш версията на Лука?
— Не казвам това. Звучи правдоподобно. Във всеки случай ще го призовем, за да я повтори. Това, което искам да кажа, е, че колкото и да няма пробойни в разказа му, ние нямаме нужда той да ни
Вратата зад мен се отвори и Дронски влезе в кабинета. Погледна ме въпросително:
— Готов ли си, шефе? — Държеше ключове за кола в ръката си.
— Не — отвърнах. — Трябва да довърша някои неща тук.
Той пристъпи смутено и прокара длан по ниско подстриганото си теме.
— Имаш ли нещо против да разменя няколко думи с Аби? Извинявай, шефе.
