— А момичетата?
— Със съвсем къси коси.
— Като стригани немного отдавна? Дали не са взети от детски лагер за поправителен труд? — Веднага се сетих за татуираното зелено „К“ на ръцете на намерените в Съединените щати мъртви деца.
— Казаха ми, че помагат на децата. Нищо повече не знам.
Замълчах объркан.
— Остригани глави. В този район има изобилие от детски каторги… — проговорих, разсъждавайки на глас.
— Хората наричат Кола „Детския Гулаг“ — съгласи се той.
Поклатих глава:
— Жена ми щеше да ми каже.
Той ме погледна с полуусмивка на охлузените устни:
— Че участва в отвличането на деца от държавни трудови лагери?
— Не знаеш това със сигурност.
— Чух достатъчно реплики в задницата на микробуса. Каквато и цел да е имала, операцията беше противозаконна. Как би могла доктор Вадим да сподели такава тайна с инспектор от милицията?
Исках да възразя, да му кажа, че между мен и Наталия нямаше тайни. Но вече разбрах, че е имало. Самата Джоун Фаулър бе пазена в тайна.
— Да се върнем отново на съботната нощ — казах аз.
— През цялото време децата бяха изплашени, понякога плачеха. По тази причина американката оставаше отзад при тях през цялото пътуване до норвежката граница.
— И какво се случи в събота? Нещо се е объркало.
— Беше нощта със снежната буря, ако си спомняш. Обстановката на магистралата за Каневка беше много лоша.
— Помня.
— Карах с гуми за сняг, но това се оказа недостатъчно. Някъде при кръстовище тридесет и три излязох от пътя. Колата поднесе лошо. Децата се отърваха почти без наранявания. Джоун Фаулър пострада леко, докато ги е крепяла да не паднат. Но извадиха късмет. На няколко им течеше кръв от носовете, но нищо повече.
— А нейната контузия каква беше? — В главата ми започваше да се оформя една идея.
— Нищо сериозно. Охлузени длани и колена.
— Длани и колена. — Разкъсване на сивата грейка в областта на колената. Люспичка кожа върху металния под, където са били захвърляни бог знае колко убити вълци. — Продължавай.
— Чакахме цял час с надеждата да мине някой камион и да ни изтегли. Джоун не искаше да викаме жена ти от приема. Но в крайна сметка не ни оставаше нищо друго. Джоун изпрати съобщение до пейджъра на доктор Вадим, така че да изглежда като спешно повикване от „Лермонтов“.
— И Наталия се отзова.
— Пристигна с нейната камка. Те са добре екипирани за подобни трудни условия. Аз подложих клони под колелата на микробуса и камката успя да го изтегли на пътя.
— Колко беше часът?
— Почти три след полунощ.
— Продължихте ли към норвежката граница същата нощ?
— Не бях сигурен, че микробусът ще може да се справи с пътя дотам. Дясната предна гума беше спукана, а можех да я сменя само със стандартна. С нея не бих могъл да стигна до границата.
— И какво направихте? — Вече го подтиквах нетърпеливо.
— Решихме да натъпчем всичките деца в камката и американката и доктор Вадим да продължат с тях, а аз да се върна.
— И тогава… — казах аз — ги видя за последен път. Да потеглят към границата.
— За последно видях Джоун и доктор Вадим в страничното>огледало, докато потеглях обратно към града, кълна ти се, Константин. Те стояха до камката във виелицата. Махаха ми с ръце за добър път.
Светлината от лампата се спускаше върху разбитото лице на Лука, върху черните от съсирена кръв пръсти. Подадох му уискито, този път съзнателно, търсейки начин да се извиня. Опитах се да формирам някое изречение, фраза, дори само няколко думи, които да бъдат адекватни на стореното от мен. Но успях да кажа само най-елементарното:
— Извинявай, Лука. Ужасно съжалявам.
Той ме погледна продължително, после поклати глава нагоре-надолу не в знак, че приема оскъдното ми извинение, сигурен съм, а че разбира, предполагах… надявах се… от дълбочината на собственото си страдание в миналото защо е станало възможно да постъпя така.
26.
Взех моята кола и подкарах обратно към Манастира. Имах нужда да поговоря с Дронски. Съзнавах какво съм направил и че не биваше да го правя. Но и Лука Руп бе изиграл своята роля, за да се стигне дотам. Когато разговаряхме първия път, той не сподели, че познава Наталия. Беше се свил в плътния пашкул и се надяваше бурята да отмине. Застанах под сводестата козирка над входа на Манастира, натиснах звънеца и поех силно въздух през зъбите си.
Но ми беше ясно, че дори Дронски не би подкрепил последните ми действия. Чувствах се абсолютен самотник, докато минавах покрай дежурния от охраната и прекосявах пустото фоайе. Звукът от стъпките ми ме следваше по площадките, докато изкачвах стълбището към втория етаж. В същата сграда, през същия коридор и надолу по същите железни стъпала, по които толкова много невинни жертви на съветската политическа милиция и на националистическата Чека отпреди няколко години са били влачени към мазетата и пребивани до загуба на съзнание. С не повече основание, честно казано, от това, което направи Лука Руп
Коридорите на нашето крило в Манастира бяха празни. Служителите от дневната смяна отдавна се бяха разотишли по домовете си. Зад затворената врата на Данилова долових гласове, но забелязах признаци на живот едва когато завих зад ъгъла с върнатата на мястото си след настаняването на американците статуя на Светата дева. Отпих още една солидна глътка от уискито, забелязах, че не е останало повече и пуснах бутилката в едно кошче за боклук, окачено на стената.
Осветлението тук беше оскъдно — самотна синя лампа на тавана и тъмни сенки. В първия момент не забелязах нищо повече от някакво размърдване, а след това дребните очички на В. И. Ленин, сгушен ниско долу до перваза на стената, запримигваха срещу мен. Може би и той дебнеше невинните си жертви, щъкащи под ламперията, може би и той почувства, че има някаква нелицеприятна обща черта между нас. Във всеки случай той се спря и седна, а очите му престанаха да мигат и не се отместваха от моите. После с познатото движение, което първоначално възприемаш като посягане към невидимо кълбо прежда, вдигна лапата си за поздрав.
Никога през живота не ми бе минавало през ума, приятели, да откликна на благоразположението на някоя котка. Но този път проявих истинска слабост. Огледах коридора. Вратите на всички кабинети бяха затворени; дори бученето на гласове в общия кабинет се чуваше съвсем слабо. Погледнах котарака. Вдигнах ръка не по-високо от височината на кръста си и разтворих длан.
С нещо, което можеше да се възприеме както като триумфираща усмивка, така и като самодоволство, В. И. Ленин продължи по пътя си.
Дронски и Аби бяха в нейния кабинет, пиеха кафе. Облечен в сиво-кафявия си костюм и сини боти, той стоеше прав, облегнал гръб на стената. Тя седеше на фотьойл до бюрото, преметнала заоблените си колена едно върху друго, и полюшваше на пръстите на крака си черна кожена обувка с висок ток. Мислех, че ще ми е непосилно трудно. Странно обаче, всичките извинения, които не успях да изкажа пред Лука, сега, докато си признавах пред двамата какво съм направил, не ме затрудниха.
— Божичко, как е той? — попита Аби, след като разказах с подробности за пързалянето с белия микробус под каменния поглед на Альоша.
Въздъхнах дълбоко:
