Трудно бе да разпознаеш Лука Руп в това, което измъкнах от задницата на фолксвагена. Беше почти в безсъзнание, с разбит нос, а от устата му излизаха кървави мехури. Стенеше, фъфлеше някакви думи и изречения, които не можех да разбера. Хванах го за предницата на пуловера и го вдигнах, така че да седне превит на задната броня на микробуса. Лицето ми беше само на сантиметри от неговото.
— Недей да говориш, само слушай. Чуваш ли ме?
Главата му кимна напред.
— Ще ти задам само един въпрос, Лука. Къде е тя? Къде си я скрил?
Отметна главата си назад. Вдигна длан и потри окървавената си уста. В мигащите му очи искреше по равно страх и, струва ми се, омраза.
— Грешна ми е била преценката. — В ъгъла на устните му пропълзя струйка кръв. — В теб се е спотайвал не по-малък инквизитор от твоя приятел Ролкин.
Точно в този момент изобщо не ме интересуваше дали е прав. Дори не си помислих да споря. Ясно разбирах, че се опитва да пробуди скрупулите, които бе забелязал у мен в детството. Като защитна реакция аз поставих Наталия на централно място в съзнанието си. Представих си я на метална маса с вдлъбнати улеи за оттичане на кръвта, покрита със зелен чаршаф. Хванах Лука Руп и го разтърсих така, че главата му заподскача ту наляво, ту надясно, удряйки се в полуотворената врата.
— Ти си ги познавал — казах аз. — Познавал си Джоун Фаулър. Познавал си Наталия…
— Да.
Почувствах неудържим прилив на сила. Хвърлих го долу. Направо можех да пробия леда с него.
— Спри се, за бога… — Започна да се моли той с разбитите си устни. — Спри! Ще ти кажа.
Отдръпнах се и го огледах отвисоко. Хлипаше и повръщаше на снега. Надигна главата си съвсем бавно. Отвори с мъка очите си, примигна и погледна право в моите.
— Грешиш, Константин.
Посегнах да го хвана за гърлото. Той се отдръпна, пазейки се с длани.
— Никога не бих сторил лошо на жена ти — каза той с равен глас, доколкото това беше по силите му. — Кълна ти се, че не бих посегнал на доктор Вадим.
— Ти си я познавал — казах аз с обвинителен тон.
— Разбира се, че я познавах. Аз
В този момент, приятели, струва ми се, изпитах първото си ужасяващо съмнение. Гледах съсирената черна кръв в косата му, охлузеното и насинено чело. Наистина ли бях сторил всичко това на невинен човек? Взирах се в него и в този момент дори бях на ръба да му се извиня. Вместо това заложих на досегашната си позиция. Наведох се напред и сграбчих с две ръце напоената с кръв предница на пуловера му. Сега сила ми даваше страхът — страхът, че може да не съм прав.
— Разкажи ми — изкрещях в лицето му.
— Запознах се с жена ти, с доктор Вадим, чрез Джоун Фаулър. Те ме наеха.
— Наели са те? За каква работа? — Продължавах да го държа, но усещах, че захватът ми отслабва заедно с увереността.
— Да карам микробуса.
Самообладанието ме напусна така, сякаш ми изтече кръвта.
— За какво, дявол да го вземе, им е трябвал микробус?
— За децата. Да превозват децата.
Студеният въздух бодеше в очите ми.
— Какви деца?
Той ме погледна изплашено. Защо ли пък трябваше да ми сервира всичко наведнъж?
— За децата, които отвличаха — отговори той.
—
Вдигнах го на крака и затръшнах вратите. Той се облегна на стената на микробуса с отпусната назад глава и отворена уста. Около слепоочията му вече се оформяха тъмни синини, от едната ноздра висеше съсирек кръв. Вече всичко ми подсказваше, че ще трябва да направя най-унизителното извинение през живота си. Но още не бях готов да го направя.
— Качвай се в микробуса — казах. — На предната седалка.
Беше му трудно да го направи и аз го подхванах за едната ръка, помагайки му да се настани на дясната седалка. Заобиколих от другата страна и седнах до него. Беше се превил напред и дишаше тежко.
— Болят ме ребрата — каза той.
В мен бушуваха толкова различни и объркани чувства, че не можех да им хвана края. Какво значение имаха в момента няколко спукани ребра?
— Искам да ми кажеш всичко, до най-малката подробност, мамка ти — казах и запалих мотора. — Говори, Лука. От това зависи животът ти.
25.
Снеговалежът беше престанал, а луната отново се бе показала между разкъсаните облаци и осветяваше големия самотен паметник на „Альоша“, издигащ се над езерото. Карах бавно отчасти заради изтощението и разкъсващите ме емоции, отчасти, за да не изпусна нито дума от това, което говореше Руп, надвиквайки шума от мотора.
— За първи път се срещнах с Джоун Фаулър точно след последната Коледа. Бях видял рекламен плакат за обсъждания и семинари за американския начин на живот, които щели да се проведат в американското консулство, в стария женски манастир. Имах огромно желание да науча нещо повече за Запада и започнах да посещавам лекциите.
Усилието да изговори дори тези изречения беше прекалено много за него и той избърса с ръкав кървящия си нос, след което отново сви ръце около бодящите го ребра, но продължи:
— След втората или третата лекция, вече не помня коя, но беше за децата в Съединените щати. Джоун Фаулър ме покани да остана след лекцията да изпием по кафе. Беше заинтригувана от въпросите, които й бях задал накрая. Във фоайето има машина за кафе.
— Тогава ли се срещна с нея насаме за първи път?
— Да, разбира се — простена той.
— Беше ли виждал Джоун Фаулър, преди да започнеш да посещаваш лекциите й?
— За какво говориш?
Говорех за онзи, който ги е следил. Дали е бил Руп, мъкнал се първо подир Джоун Фаулър, а после и подир Наталия?
— Знаеше ли кой ще чете лекциите?
— Знаех, че е американка, която се казва Джоун Фаулър. Нищо повече не знаех.
— Не ти е било известно къде живее, апартамента на улица „Манделщам“ например?
— По-късно научих тези неща, да. Но по онова време не знаех нищо за нея, Константин. Откъде можех да зная? Тя беше само едно име от плаката. Джоун Фаулър не означаваше нищо повече за мен.
Дишах толкова тежко, колкото и той.
— Добре — казах. — Пили сте кафе след една от лекциите.
— Тя беше искрена жена, Константин.
— Искрена?
— С искрени емоции. Тя наистина обичаше децата. В лекцията си говори за многото чернокожи деца, които живеят в абсолютни гета в големите градове на Америка, както и за милионите привилегировани деца в същите градове. Чувствах, че представя една откровена картина. Това имах предвид, като казах искрена.
Погледнах го за момент и после пак се вторачих в тесния път пред нас. С всяка измината минута той все по-малко се покриваше с представата ми за убиец. В гърлото ми заседна буца — не от съжаление, все пак бях на път да науча какво се е случило, а от срам заради метода, който бях използвал.
— Хайде — казах по-грубо, отколкото ми се искаше. — Продължавай. Кога я видя пак?
