— Почакай… — Вдигна длан. Стичащата се по пръстите кръв ме накара да потръпна. — Има нещо съществено. Казаното от мен по време на дискусията за децата явно я е впечатлило.
— Какво си казал?
— Детството ми беше трудно, Константин. Не е необходимо да обяснявам повече от това. Не беше само смъртта… убийството на сестра ми. Както и да е, стига по този въпрос. Разговарях с Джоун Фаулър чистосърдечно. Тя поиска да й разкажа за себе си и аз й обясних къде работя, че съм шофьор на микробус във фирмата на брат ми. Усетих, че се интересува от мен.
— Че се интересува? В какъв смисъл?
— Първоначално не можах да разбера. Една вечер след лекцията ме покани в кафене. Разговаряхме дълго и пихме чай. Тогава ме попита дали ще се наема с една транспортна услуга. Не за консулството, а лично за нея. За нея и доктор Вадим.
— Не ти ли обясни какво ще правиш?
— Предупреди ме, че може да е опасно. Но обеща да плати добре.
— И жена ми е участвала в това?
— Нещо повече, тя беше лидерката. Първата работа, която свърших за тях, беше да взема доктор Вадим и шест деца от комплекс „Южен залив“ и да ги закарам до норвежката граница.
Зяпнах го с отворена уста. Най-близката точка от норвежката граница беше на сто и петдесет километра от Мурманск в двете посоки. Ако Лука говореше истината, това сигурно бе станало през една от нощите, за които Наталия ми е казвала, че е на спешен случай извън болницата.
— Колко пъти си им осигурявал транспорт?
— Само през онази, първа нощ с доктор Вадим и в съботата, когато… Миналата събота.
— Какво се случи, когато пристигнахте на границата?
— Посрещна ни група мъже.
— Руснаци ли?
— Мисля, че бяха норвежци. Екипировката им за студено време беше от най-добро качество. Аз седях в микробуса твърде далече, за да чуя говора им. Взеха децата, прехвърлиха ги на теглена от коне шейна и потеглиха през гората и границата.
— А децата откъде бяха дошли?
— Така и не разбрах. Знам само, че на някого е платено добре за тях.
— За тях е било платено? Искаш да кажеш, че са били купени? От кого?
— От бивши войници. Дезертьори може би или анархисти. Водачът им се казваше Веня. — Изправи главата си нагоре. — Знам само, че имаше пари, които си смениха притежателя. Доктор Вадим или американката, както беше последният път, носеха пачка с банкноти от по сто долара.
Направо онемях. Наталия е имала живот, за който не знаех нищичко. Нямах дори зачатък от представа каква е била целта й. Знаех само, че към болката и страха от загубата се прибави и болката, че съм бил държан в изолация.
Огромният хангар на бившия 351-и вертолетен полк се появи от дясната ни страна. Минах през предния двор, заобиколих хангара и спрях пред бараката на Лука.
Седяхме в бараката на половин метър един от друг. Лампата осветяваше зловещите неподвижни фигури на жени от латекс. Вълчата глава беше покрита с черен плат. Разходих поглед по рафтовете с книги зад кушетката му.
Беше измил лицето си, но синините под очите му започваха да се подуват.
— Навремето бях учител — каза той, забелязвайки, че поглеждам към вълчата глава. — Преподавах руска история и древна славянска митология, датираща много преди идването на християнството.
Посочих масата с кимване.
— И какво символизира вълкът в древните митове?
Той сви рамене.
— Вълкът е символ на водач. Той крепи равновесието между доброто и злото.
Прозвуча ми като ехо от думите на старицата и ме полазиха тръпки по гърба. Но трябва да призная, от това не следваше, че Лука Руп е убиец.
— Вярваш ли в тези неща?
— В тях намирам отдушник — отвърна той.
— Отдушник?
— Да. Аз нямам приятели като теб, Константин. Аз съм същото момче, което познаваш от трийсет и шесто начално училище. Изградил съм си въображаем свят. В древните славянски митове и танци намирам свобода. В моя въображаем свят се чувствам защитен.
„Не и от мен“, помислих си.
— Разкажи ми за нощта на последната събота.
— Излъгах те — каза той.
— Това ми е ясно.
— Трябваше да се закълна да не казвам на никого за това, което правехме. Каквото и да се случи. Това бяха думите на доктор Вадим. Освен това се страхувах. Знаех, че онова, което правехме, е незаконно.
— Хайде, разказвай.
— В събота следобед отидох в апартамента на Джоун Фаулър по предварителна уговорка.
— В колко часа?
— Срещата беше в четири и половина, но доктор Вадим нямаше възможност да дойде…
— Не…
— Изпрати съобщение на Джоун Фаулър. За произшествие на пристанището и необходимост от медицинска помощ.
— Но двамата с Джоун Фаулър осъществихте срещата.
— Да. Уговорихме се за действията си. Във всеки случай доктор Вадим нямаше възможност да участва тази нощ. Трябваше да присъства на частен прием в Градския съвет.
Всичко това беше безспорно вярно.
— И какво стана после?
— Някъде около шест часа Джоун Фаулър и аз потеглихме с моя микробус.
— Към „Южен залив“?
— Нали знаеш старите кораби?
Всеки ученик в Мурманск е слушал разкази за бомбардировката на Луфтвафе над пристанището през Великата отечествена война. И за потопяването на търговските кораби, които са били извлечени и наредени по течението на реката.
— Знам ги — отвърнах. — Слушал съм за тях.
— Тези кораби са празни, изядени от ръжда… Десетки са. — Прекъсна, за да си поеме болезнено дъх. — В средата на един трюм гореше голям огън. Виждах светлината му през дупки по широката палуба. Останах в микробуса. Джоун Фаулър си взе чантата и отиде на кораба сама. След няколко минути се върна, следвана от група деца. — Отново прекъсна. — Процедурата беше добре отработена. Американката и жена ти са правили това нещо много пъти.
— Сами?
— Да, само двете.
— А защо са решили, че имат нужда от теб?
— Започнало да става трудно… — Стрелна ме с поглед. — Ставало е трудно за жена ти да излиза нощем.
Без да разбера, че не е свързано с болницата. Вдигнах бутилката с уиски към устата си. Отново ме връхлетя мисълта, че Наталия е правила всичко това, докато съм спал или съм придремвал пред телевизора. Несъзнателно подадох бутилката на Лука Руп.
— Онази нощ — продължи той — аз чаках на шофьорската седалка, докато отзад Джоун Фаулър увиваше децата с одеяла. Бяха шест или седем, пак като онези от предишния път.
— Момчета ли бяха или момичета?
— Бяха съвсем малки. Главите на всичките момчета бяха остригани.
