обработка на материалите. Можеш да ми съобщаваш разкритията си всяка нощ.
— Чакай малко. Ирина и децата ти са в Москва. Не те разбирам. Само след няколко часа можеш да си в болница „Пастернак“, само на една пресечка от тях.
— Ирина се съгласи, че за момента няма проблем да остана тук, шефе.
Когато в гласа на Дронски прозвучи тази решителност, разбираш, че вече е взел решението. Поговорихме си още малко, но не конкретно за смъртта на Наталия. Отбягвахме темата. Намерих известна утеха в обстоятелството, че беше силно потресен. Това ни сближи още повече. Беше се погрижил за всички подробности, за които в онази нощ, преди да замина за езерото, дори не можех да си помисля. Сигурно не е изненада за вас, че не бих понесъл мисълта за аутопсия, за налудничавия поглед на Лени… Да не говорим за погребение. Сбогувах се с нея в котелното на „Лермонтов“ и заминах към езерото.
— Сигурно ще искаш да знаеш… — каза Дронски. — Взех пепелта й, шефе, и я разпръснах.
Поех дълбоко дъх, за да се почувствам по-сигурен, и попитах:
— Къде?
Забави се дълго, преди да ми отговори с високо вдигнати вежди, от което цялото му чело до косата стана в бръчки:
— Просто я разпръснах, шефе. Над реката. Без да избирам конкретно и специално място.
Замислих се над това. Всичко изглеждаше толкова нереално и неподлежащо на приемане или отхвърляне. Но вярвах, че Дронски е постъпил така, както е трябвало да постъпя аз. И казах това, което беше в ума ми:
— Направил си точно каквото трябва, Иля. Така е най-добре.
Площад „Лермонтов“ беше неузнаваем. На всяко възможно място имаше залепени предизборни плакати. Многоцветни знамена и транспаранти се вееха и правеха пируети под студената милувка на вятъра. Единият от кандидатите бе избрал за мотив на кампанията си песента на Франк Синатра „Така както аз исках“, която високоговорителите по стените повтаряха непрекъснато. Ако не друго, изборите поне внесоха малко колорит в нашия сив и инертен град.
Седнала зад волана на една кола, Аби ме очакваше на служебния паркинг за началниците, докато слизах по стълбите пред входа на „Лермонтов“. Седнах до нея на предната седалка.
Погледна през предното стъкло и после се обърна бавно към мен:
— В какво настроение си?
Поклатих глава вместо отговор.
— Искаш ли да си поговорим за Наталия? — попита тя.
— Не…
Тя присви устни:
— Практиката сочи поуката, че не бива да затваряме подобни неща в бутилки с духове.
— Ти на това мнение ли си?
— Такова е моето
Кимнах, доколкото си спомням, със симпатия. За първи път споменаваше нещо за мъж, но точно в този момент не бях в състояние да мисля за съпруга на тази жена и за загубата й някъде от другата страна на света в някой американски град, в който никога нямаше да отида. Не че имах нещо против това и че не бих й съчувствал, но тук, в предния двор на „Лермонтов“, просто не ми беше по силите.
— Доста неща съм пропуснал и ще трябва да се запозная първо с тях — казах аз.
— Не е ли по-добре преди това да излезеш в отпуск за известно време?
— Не.
— Ясно. — Извърна се с цялото си тяло почти напряко на седалката. — Смяташ ли, че си във форма да изтърпиш кратко резюме на ситуацията?
— Не ти ли изглеждам във форма?
Тя се усмихна.
— С този ленен костюм приличаш по-скоро на излизащ от изпит студент в Лосанджелиския юридически университет, Константин. Не е зле да извикам снимачен екип, преди да умреш от измръзване.
Поклатих глава и отвърнах:
— Правилно си избрала костюма. Време е да оставим зимата зад гърба си.
Тя ме изгледа, после се обърна към отъпкания почернял сняг по периферията на паркинга и повдигна вежди, виждайки, че говоря сериозно. Запали мотора, излезе на площад „Лермонтов“ и подкара по пътя към Манастира.
— Проверихме посочената от Лука следа. Пински отиде с един взвод при старите кораби и опита да намери дезертьорите, за които разказа Лука, но там никой не иска да говори. Бедата е в това, че не разполагаме с нищо, с което да ги притиснем. Лука е стоял в микробуса и не може да разпознае никой от тях.
Кимнах. Не бях очаквал друго.
Продължихме известно време пътуването мълчаливо. Едно нещо постоянно ме човъркаше отвътре и не се сдържах да попитам, извръщайки се на седалката:
— Какво стана с мъжа ти?
— Разрешава ти се само един въпрос.
— Добре — отвърнах бавно. — Това е. Какво се случи?
Тя пое дълбоко дъх и отговори доста забързано:
— Работеше в отдела за борба с наркотиците в Кливлънд, Охайо. Една неделя, сутринта, щеше да води сина ни на събрание в библиотеката. Там децата разговарят за последните книги, които са прочели. — Замълча за момент. — Разбираш ли, тези неща просто не се случват така. Има нещо като негласно споразумение, че семейството на полицая не влиза в играта. Може би изобщо не са забелязали Джеки в колата.
— По-нататък? — Стомахът ми се свиваше. Защо поисках да ми разкаже това?
— При потеглянето от къщи стреляха с картечница по колата на мъжа ми. С голям калибър и всеки пети патрон е бил трасиращ. Волвото се взриви. — Отново прекъсна. — Джеки изхвръкна на пет-шест метра. Вероятно са го хванали добри духове или феи при падането. Това е. Не отговарям на повече въпроси.
Чувствах се като зашеметен след удар в тила.
— Синът ти… е останал невредим?
— Слава богу.
— На колко години е?
— Пет. Гледа го баба му. Свърши времето за задаване на въпроси, Константин.
— Само още един. — Струваше ми се важно да знам, да мога да си изградя някаква визуална представа… — Мъжът ти… бял ли беше?
Тя се надигна на седалката и попита гневно, обръщайки се към мен:
— Какво значение има това, дявол да го вземе?
— Не знам — измърморих, отдръпвайки се, за да се предпазя от яростта й. — Дори не знам защо те попитах. Може би дълбоко в душите си всички сме расисти.
Известно време седяхме като разделени със стъклена стена. После тя се пресегна и стисна силно китката ми за секунда, както бе направила, докато бягахме от предизборната демонстрация на площад „Обединение“.
— Забрави за това — каза тя. — Какви ли не щуротии минават през главата на човек. Понякога даже ги казва.
34.
Влязохме в Манастира и тръгнахме през оживеното фоайе. Консулът Майлс Бриджър слизаше по
