Гадателката

не са ни известни. Но смятам, че можем да водим двете разследвания паралелно, защото в същността си те представляват едно цяло. Приемаш ли предложението?

— Приемам го.

— Това означава, че трябва да стъпваме много внимателно. — Аби ме стрелна с бърз поглед. — Имам предвид вероятността да настъпим някой много голям пръст, Константин. Висши чиновници.

— Съвети ли ми даваш?

— Да — отвърна тя троснато. — Точно така. Не желая това разследване да бъде приключено, преди да е завършило. Нито пък ти.

Както всички руснаци, и аз съм свикнал мигновено да надушвам заплахата още при първото й изричане: ако не играех по правилата, искаше да каже тя, щях да бъда отстранен от разследването.

— Така е… — съгласих се. — Не го желая.

Тя наведе бавно глава. После тръгна по коридора към кабинета си. Останах с чувството, че сме сключили нов съюз.

— Набелязала ли си ми някаква спешна задача? — попитах.

Тя поклати глава.

— Нищо повече от това да се помириш отново с В. И. Ленин и да си подредиш кабинета.

— Добре, в такъв случай имам време.

Тя се извърна, вече пред вратата на кабинета й.

— За какво?

— Трябва да се видя с Лука Руп.

Изпъна гръб тревожно.

— Дължа му извинение.

Поколеба се.

— Естествено. — Отвори вратата и се обърна към мен: — Действай, Константин.

Когато слязох от колата, заварих Лука Руп да ме чака пред отворената врата на своята барака. Беше по дънки и тъмносин пуловер. Изглеждаше почти спокоен, докато пристъпваше напред и ми подаваше ръката си. Огледах избледняващите синини по лицето му и казах:

— Не съм сигурен, че заслужавам такъв жест.

Задържа погледа си върху мен няколко секунди и отвърна:

— Най-добре е да забравим за всичко, което се случи между нас.

— Великодушен жест.

— Да не говорим повече за това.

— Добре. — Погледнах към затворения хангар. — Естествено, не работите през почивните дни.

— Саша държи на удоволствията — отвърна Лука пренебрежително. — Твърди, че Мурманск не може да му предложи качеството, което той търси. Затова през почивните дни лети до Петербург и даже до Тромсьо в Норвегия. Твърди, че момичетата там са по-различни.

— При всички положения са по-скъпи.

Направи жест, който означаваше, че Саша или не се интересуваше от цената, или, което си е същото на практика, разполагаше с предостатъчно средства, за да си плати.

— И със Саша ли искаше да се видиш? Той заминава за летището след няколко минути.

— Не… Само с теб.

— Какво искаш да ме питаш?

— Няма ли да влезем? — подхвърлих аз.

Той погледна нагоре към небето и отвърна:

— Вечерта е чудесна, почти лятна.

Погледнах насипите от изринат сняг от двете страни на пътя. Без съмнение бе започнал да почернява и беше загладен от непрекъснато редуващите се разтапяне и замръзване, но картината все още не внушаваше лятно настроение.

— По това време на годината — каза той — плажовете в Ростов са претъпкани с хора.

Никога не бях виждал на живо плаж. Претъпкан с хора слънчев плаж.

— Живеехме в Новочеркаск, но една разходка до Ростов с електричката излизаше безплатно, ако успееш да се скриеш от кондуктора. Всяка седмица ходехме по три-четири пъти на плаж.

— Ходехме?

— Със сестра ми Елена и леля ми Валя.

— За Елена знам…

— Валя беше много по-млада от майка ми. Малко по-голяма от Елена. Още няма петдесет.

— Не поддържате ли връзка?

— Не. Чувал съм, че от време на време се връща тук, през зимата, предполагам.

— Защо през зимата?

— Работи в Града на порока. Това е истината. Доколкото знам, никога не се е занимавала с нещо друго. Но вече остарява за тази работа. За какво искаше да ме видиш, Константин? — попита той, сменяйки внезапно тона с официален, което вече бях забелязал като негова характерна черта.

Заслушах се в шумоленето на падащия топящ се сняг от клоните на елите по склона.

— Дойдох да ти кажа, че би трябвало да изпитвам отвращение от това, което направих с теб.

— Би трябвало?

— Единствено споменът за отчаяните ми усилия да намеря Наталия жива ме подтиква към мисълта да търся някакво оправдание за себе си.

— Това извинение ли е, Константин? — попита с усмивка той.

— Опитвам се да бъда искрен с теб, Лука. Опитвам се да ти кажа, че при същите обстоятелства сигурно пак бих направил това. И със сигурност пак щях да съжалявам толкова, колкото и сега.

Погледна ме с типичните за него, както вече бях забелязал, усмивка и боязън.

— Приемам извинението ти, Константин. Да ти предложа ли една чашка? Самият аз почти не пия, но съм заровил зад бараката една бутилка с качествена лимонова водка.

— Оценявам по достойнство предложението ти — отвърнах. Той беше човек, който налагаше известна степен на официалност в общуването с него. — Особено при сегашните обстоятелства. Само че трябва да се върна в града. Благодаря ти, Лука. — Замълчах за миг. — Но май има едно нещо, за което трябва да те попитам. Наталия и Джоун споменавали ли са за следваща акция, която се планира след онази събота?

— Струва ми се, че споменаваха нещо за нова акция след около три седмици. Не знам точно кога.

— Три седмици означава горе-долу тези дни.

— Да — сви рамене той.

— Размишлявах над отсъствията на Наталия от къщи. Според мен тези акции са се провеждали или в събота, или в средата на седмицата, в сряда.

— Възможно е. Първият път, когато участвах с доктор Вадим, беше в сряда. Последният, естествено, беше в събота.

— Следователно не е изключено следващата да е била запланувана за тази сряда — предположих аз.

— Може би. Но не виждам какво значение има това вече.

И двамата извърнахме глави, когато бял мерцедес се появи с голяма скорост иззад ъгъла, зави лудешки по бетонната писта, ускори се към нас и спря майсторски на няма и крачка.

Вратата му рязко се отвори. Саша беше облечен за нощен купон в града — копринена риза, златен медальон и кожено яке. Забелязах, че лицето му беше зачервено. Първата ми мисъл бе, че се дължи на алкохол. Грешах.

Той изскочи от колата и се насочи право към мен, вдигнал пръст.

— Държа да си поприказвам с теб, твойта мамка.

Едва тогава забелязах, че в лявата си ръка носи едрокалибрен автоматичен пистолет, прибран плътно до крака му.