— Вече всичко е забравено, Саша. — Лука опита да се вмъкне между нас, но бе изблъскан от по-малкия си брат.
— Виж това — каза Саша, вдигна големия пистолет и го размаха пред лицето ми. — Ще ти изгърмя всичките зъби, ако още веднъж докоснеш брат ми. — Лъскавата цев проблесна под косите лъчи на ниското слънце.
— Отдръпни се, Саша — предупредих го аз. Е, приятели, признавам си, че това беше чисто американско шоу на полицейска напереност. Не мислех, че ще стреля по мен, но размаханата цев и мерникът на нея можеха като нищо да разбият устните ми.
Пресегнах се и го отблъснах назад с отворена длан, но той реагира мигновено и ме перна с пистолета по ръката. Остра болка ме прониза почти до лакътя, а той ме хвана за предницата на якето.
— Не се страхувам от милицията, Вадим. Плащам на шефовете ти предостатъчно, за да не се притеснявам от хора като теб.
— Извиних се на Лука — казах аз с опряно дуло зад ухото. — Проблемът засяга само нас двамата. А сега махни това нещо от главата ми и ще си тръгна. — Дори и в екстремни обстоятелства човек се опитва да извоюва отстъпки.
Той блъсна главата ми с отворената длан на свободната си ръка и заповяда:
— Тръгвай. Веднага. И повече не идвай. Разбра ли ме?
Политнах крачка-две назад. Отдалечен от пистолета, аз се почувствах по-смел. Колкото и да плащаше на висши служители в милицията, би трябвало да е маниак, за да го използва.
— Ако се налага, ще дойда пак — отвърнах.
Трясъкът на трите изстрела, пуснати във въздуха, отекна в склона на хълма. Кимнах на Лука и тръгнах не прекалено бързо според мен, дори може би малко сковано към моята кола.
35.
По-късно същия следобед стоях в котелното помещение на болницата „Лермонтов“ и размишлявах какво ли бе изстрадала Наталия там. Какво ли бе изстрадала, докато е гледала физическите страдания на Джоун Фаулър в ръцете на нейния убиец.
Стомахът ми се свиваше, като си помислех, че не знам почти нищо за похитителя на Наталия. За похитителя на Наталия и убиеца на Джоун Фаулър. Висок ли е или нисък, русокос…? Женен може би за нищо неподозираща съпруга, какъвто е бил случаят с Андрей Чикатило?
Бръкнал дълбоко в джобовете, аз обикалях из ниското помещение. От време на време подритвах купчините раздробяващ се кокс, който вече никога нямаше да бъде използван, и наблюдавах издигащите се призрачни облаци прах под жълтеникавата светлина.
Той също бе обхождал това приличащо на пещера ниско и сводесто помещение. Разхождал се е напред-назад пред двете си жертви, оковани към стената. Радвал се е, унижавал ги е и физически е поругавал достойнството им. Все пак намирах известно утешение,
Седнах на боядисана в зелено дъсчена пейка близо до зеещите усти на старите огнища, чиито горни устни бяха издадени напред. На лицевата част на всяко от четирите железни чудовища бе излято името на фирмата „Братя Шакли — производители на котли, Шефийлд, Англия“. Пред всяко от тях имаше ръжени и гребла за изриване на шлаката, направени от железни пръти с дебелина три сантиметра и дължина повече от три метра. Представих си гневните зачервени лица на огнярите, които разравят дебелата жарава и я изтребват на циментовия под.
Всъщност защо бях отишъл там? Не бях казал на Аби къде ще ходя. Дали не беше, защото се надявах чрез въображаемата призрачна фигура на огняря да си изградя по-ясна представа за убиеца на Наталия? Но ясно съзнавах, че колкото и убедителен за въображението ми да беше образът на този огняр, той нямаше никаква практическа стойност. Някогашните четирима огняри и всички, които са имали нещо общо с тази работа, вече не разполагаха с ключ за котелното. Само Маклова и доктор Гавраил Потанин имаха ключове за новите американски брави.
Не бях чул никакъв шум, но нещо ме накара да вдигна поглед. В рамката на вратата бе застанал Потанин. Не всеки би си представил най-мастития психиатър в Мурманск със стар вълнен костюм и карирана риза с разкопчана яка. Криво-ляво избръснат. С едната си ръка държеше за гърлото бутилка.
— Чух, че си дошъл тук — каза той. — Помислих си, че може да искаш… — Вдигна половинлитровата бутилка.
Веднага почувствах полепналия по устните ми прах.
— Защо пък не?
Мина с хрущящи стъпки през разпръснатия кокс и седна на пейката. Как можех да погледна на този човек, на тази смесица от демонстративно презрение към всичко и въпреки това страхове от всичко? Интересът му към смъртта на Джоун и Наталия
— Май не ти е много добро мнението за мен, инспекторе?
— Един некомпетентен лекар може да направи много по-голяма поразия от един некомпетентен инспектор в милицията.
— За некомпетентен ли ме смяташ?
— Фалшифицирал си дипломите си.
Той посочи с бутилката нагоре.
— Помисли дали ще намериш някой друг да ръководи това заведение. Разбира се, че не би трябвало да съм аз. Не притежавам нужната академична квалификация. — Изсмя се. — Обаче не си затварям очите пред факта, че горе са затворени човешки същества. Това е причината например да разрешавам на Зоя любимото й „чук-чук“, колкото и да не го одобрява американската ти колежка. „Чук-чук“ е всичко, което може да сътвори Зоя. И е изключително горда, че е желана.
— Няма да споря с теб на тази тема.
Постави бутилката на пода между коленете си.
— Вероятно нямам кой знае какво да предложа на високомерното фебере, но съм убеден, че мога да помогна на теб, инспекторе.
— По какъв начин?
Отново облизах прашните си устни, като този път погледът ми остана фиксиран в бутилката. Прахът от кокса скърцаше между зъбите ми, но това беше поносимо в сравнение с гаденето, което чувствах. Всеки път, когато погледнех към лъскавите метални димоотводи на новите котли, стомахът ми се преобръщаше.
— Изправен си пред класическа загадка на „заключените врати“. — Вдигна бутилката и посочи с дъното й. — Основната врата откъм клиниката е с нова американска ключалка. — Направи жест с бутилката и посочи към вратата в отдалечения край на котелното. — Старите ръждиви резета и скоби от деветнадесети век на задната врата са сменени с нова брава.
— Заключението е, че който е използвал котелното за затвор на жертвите си, трябва да е притежавал един от новите ключове — казах аз.
Той отвинти капачката на бутилката, подаде ми я и каза:
— И като прецизираме заключението, това е или Соня Маклова…
— Началничката на поддръжката.
— Или аз.
Надигнах бутилката и отпих огромна глътка. Това беше първата стъпка към възстановяването ми. Тази бутилка или щеше да прогони двуседмичния ми махмурлук, или щеше да го възцари необратимо.
— Трябва да знаеш — каза Потанин, — че двамата със Соня Маклова имаме интимна връзка от две години насам, може би и повече.
Върнах му бутилката.
— Какъв извод трябва да си направя от това?
— Най-малкото, че не съм чак толкова закъсал за женска компания.
