— И слезе тук, за да споделиш това с мен?
— Не. — Изправи се и разклати бутилката като примамка, подир която би трябвало да тръгна. — Дойдох да ти разкрия загадката със заключените врати.
— За да се откачиш от куката по този начин.
— И аз бях не по-малко озадачен от теб и колегите ти, дори много повече. Разбираш ли, бях
— Той можа ли да даде някакъв отговор?
— В крайна сметка, да.
Спрях се.
— Да го чуем.
— По-лесно е да ти покажа — отвърна той. Отпи солидна глътка от бутилката. — Ей тук, в ъгъла. — Посочи с бутилката към редица от тухлени арки, малко по-ниски от два метра и горе-долу толкова широки и дълбоки. Всяка представляваше вход към ниша в стената, нещо като допълнително складово пространство вероятно за по-качествения кокс, използван за разпалване на студените пещи.
Тръгнахме към арките. По пътя Потанин ми подаде бутилката и взе една лопата, оставена от групата на Паско върху купчина кокс.
Когато стигнахме отсрещната стена, той се развихри. Няма по-подходящ глагол за начина, по който атакува натрупания като черна преспа кокс до стената. Впечатляващи бяха плавността в движенията му, умелото боравене с тежката лопата, мощният замах и забиването й в пепелта, командвани от широките му, но мършави рамене. След секунди във въздуха хвърчеше гъст прахоляк, издигащ се към лампите на тавана като речна мъгла.
— Ето… — каза той, изправяйки гръб. — Игор се оказа прав.
Погледнах надолу и не можах да видя нищо.
— Изчакай малко — добави той и ме издърпа за ръкава на разстояние от прашния облак. Около очите му имаше тъмни ореоли като при едни хималайски маймуни, които бях виждал на снимка. Рядката му коса стърчеше, втвърдена от пот и прах. Подадох му бутилката, а той отпи, изжабурка водката в устата си и я изплю върху купчината кокс.
— Какво има там? — Наведох се напред в миниатюрната пясъчна буря. С постепенното й затихване забелязах очертанията на врата ниско в дъното на нишата.
— Вход — отвърна Потанин.
— Не и при положение че вече трябва да си вътре и да си изгребал половин тон коксова пепел, за да си пробиеш път.
— Кокса го натрупаха там милиционерите на капитан Паско. Като се имат предвид обстоятелствата, трудно е да ги обвини човек, но не свършиха работата точно както би желала твойта американска шефка.
— Ние сме колеги — поправих го аз. Взирах се в ниската врата.
— Накъде извежда? Към билковата градина ли?
— Игор не знаел. За него това било просто някаква стара врата.
— Той почти прескочи купчината кокс, която бе натрупал, и клекна в нишата. Пресегна се към дръжката на бравата и дръпна рязко вратата. Вратата се отвори лесно с метално скърцане по пода.
В лицето ми лъхна влажно и студено въздушно течение.
По дълга скосена рампа се спуснахме в тунел с павиран под. Откъм котелното проникваше достатъчно светлина, за да забележа, че по стената имаше редица от много стари, стърчащи като факли газови лампи, едната от които със счупено стъкло.
— Ще ни трябва фенер — каза Потанин. — Връщам се след две минути. — Хукна обратно, без да чака отговора ми. Чух хрущенето от стъпките му по пепелта в котелното и как вратата се отваря и затваря.
Не виждах почти нищо. Няколко метра тухлен тунел, заграден от пълен мрак. Взех парче от счупена тухла и го хвърлих с всичка сила към мрака. Все едно че стрелях с лък през нощта и без прицел. Леко тупване възвести падането му на пода поне на тридесет крачки пред мен.
Оттук ли бе дошъл убиецът на Наталия? Или най-малкото бе влязъл оттук, за да вземе ключа, даващ му възможност да вкара откъм градината автомобила, с който бе извършил отвличането?
Не ме сдържаше да продължа по тунела. А не можех да направя и крачка в абсолютния мрак пред мен. С любопитството на ученик вдигнах ръка и завъртях напред-назад единия от боядисаните в зелено кранове под гърлото на счупената лампа.
За моя изненада ми замириса на газ.
Природният газ е бил използван като средство за осветление на града преди много години. Може би още при самото му основаване от обречения цар Николай през 1916 година. Но предположих, че не е изключено да е останало малко газ във все още съществуващите стари тръбопроводи и особено при разклоненията им под земята.
Отново завъртях крана, чух леко свистене и щракнах със запалката си към горелката, там, където би трябвало да се намира коприненото чорапче. Газът изпука и запращя. Появи се нестабилен и висок около педя пламък с жълто-син цвят.
Възползвайки се от оскъдната светлина, аз напреднах още малко в тунела. Когато поредната лампа факел пред мен вече се виждаше като почти незабележим силует, отвинтих крана й и я запалих. Някои от лампите имаха полуразрушени чорапчета и светваха с наситена жълта светлина и свистене, както и преди сто години.
Един такъв тунел — подземен и иззидан с тухли, осветен от древни лампи, които можеше да угаснат всеки момент, тунел, за чието предназначение и крайна точка нямах ни най-малка представа — караше въображението да работи напрегнато. През него бе минал човек. Може би няколко пъти. Пред себе си, в горния край на лек наклон на тухления под, забелязах съвсем бледи очертания на правоъгълник, вероятно врата, зад която беше светло.
Бях извървял тридесет или четиридесет метра. Не повече. Нямах точна представа заради това, че се намирах под земята, заради мъждукащите пламъци на газовите лампи и непрогледния мрак над главата ми.
Стигнах до вратата. Изчаках секунда с ръка на металната дръжка на бравата. Нямах представа какво ще видя от другата страна.
Натиснах дръжката предпазливо. Усетих как езичето на бравата се отдръпва с лекота, сякаш ей сега е било смазано. Открехнах вратата на няколко сантиметра и ярка ивица светлина озари лицето ми.
Чух стъпки, глухо мърморене. Отворих рязко вратата докрай и едва се сдържах да не повърна.
Пред очите ми имаше труп с извадени вътрешности. Мъжът с нож в ръка беше облечен в зелена престилка и гледаше налудничаво.
— Мамка ти! — изкрещя Лени и изпуснатият от него скалпел издрънча на пода. — Инспекторе? Ти пък откъде се взе?
Протегнах ръка и се подпрях на вратата. Там имаше поне още три трупа, проснати на носилки с колелца. Малко оставаше да припадна от ужас и отвращение.
— Ела в приемната — каза Лени, сваляйки червените си гумени ръкавици. — Гледаш като човек, който се кани да обърне половин кило водка на екс.
Отидох с него в малката стаичка, отделена от залата на моргата, в която приемаха хора, дошли да идентифицират роднините си. Там къкреше самовар.
— Чуй, Лени, ще изпия един чай. — Седнах тежко на тапицирания с черна изкуствена кожа диван. — С цигара, ако имаш да почерпиш.
Подаде ми цигара и се захвана да приготвя чая.
— А сега, инспекторе — каза той, обърнат с гръб към мен, — ще ми кажеш ли каква работа имаше в тунела?
— Знаеш ли докъде води той?
