необходимост.
Минах покрай мълчаливия охранител и излязох в градината. Светещият Мурманск беше от дясната ми страна и в далечината видях ярките прожектори на стадиона.
Облегнах се на една каменна балюстрада и се опитах да обмисля предложението. Политическите ми възгледи се доближаваха до тези на госпожа Баданова, но не съм от породата на политиците. И въпреки това знаех, че ще приема. Предполагам, че в крайна сметка хората са това, което ме увлича, а не идеологиите.
Полъх от цигарен дим ме накара да разтворя ноздри и да се обърна. Джей Делерман тъкмо облягаше гръб на балюстрадата. Беше облякла черно манто, за да се защити от хапливия пролетен вятър.
— Пушите ли такива? — Протегна ръка с кутия „Червен лъв“ между пръстите.
— Вече се отказах да ги отказвам — отговорих. Приближих се до нея, а тя отвори капака на кутията с палец и ми я подаде. Извършихме тази дребна церемония мълчаливо.
— Да не би да прекъснах борбата ви с ангела на вашата съвест? — попита тя. — Или с някой съвсем различен ангел?
Отново извърнах поглед към светлините на Мурманск.
— Мислех си колко много работа трябва да се свърши в този град, за да се постигне едно що-годе поносимо ниво на корупцията като в Бостън, Глазгоу или Ница.
Тя дръпна дълбоко от цигарата си и изпусна дима на колелца, които се понесоха над затрупаната със сняг полянка.
— Харесва ми този град — каза. — Пограничен град. Подсеща ме за Клондайк през хиляда осемстотин и деветдесетте години. Оживен, кипи от живот. Кока-Кола е чудесно попадение като прозвище на този регион.
— От колко време сте тук?
— Шест месеца. Може би малко повече. Дойдох от Петербург с назначение в тукашното американско консулство.
— Работили сте в стария женски манастир?
— В Петербург бях помощничка на Джоун Фаулър. Когато я преместиха тук, тя ме помоли да дойда с нея.
— Значи сте я познавали доста добре?
— Разбира се.
— Срещали ли сте се с Наталия, моята съпруга?
— Не. Никога.
— Що за жена беше Джоун Фаулър?
— Справяше се с работата си добре. Харесваше мъжете, но допускам, че не е невъзможно да си е падала и по жени. Това има ли някакво значение?
— В известен смисъл. Но засега не мога да определя точно в какъв — отвърнах аз. — Какво ви накара да потърсите промяна и да напуснете службата си?
— Двамата с консула никога не сме се срещали на четири очи.
— С Майлс Бриджър?
— Познавате ли го? — попита тя.
— Виждали сме се няколко пъти. Какво се случи?
— Той си пада по младите момичета.
— Така е с повечето мъже.
Тя се усмихна и хвърли цигарата си във водата.
— Бях срещала губернатора Баданов няколко пъти на търговско-рекламни приеми. Вече ми беше намеквал, че има подходяща работа за мен в Градския съвет. Така че, когато Бриджър започна да става прекалено досаден, приех предложението.
— А сега Баданова ви предложи да останете.
— Харесва ми това, което прави госпожа Баданова, Константин. Харесва ми начинът, по който го прави. Ако не спечели изборите, градът ще бъде погълнат в черна дупка.
— Руснаците са свикнали да се борят с живота по своему — казах аз. — Да оцеляват. Дори следващият губернатор да е Валентин Фортунин, мисля, че след пет години пак ще има Мурманск.
— А децата?
Обърнах се към нея.
— Децата ли?
— Не са ли те вашата голяма болка? Уличните деца, които щъкат като мишки из града. Какво ще направи Валентин Фортунин за тях?
— Абсолютно нищо. Въпреки голямото биене в гърдите, никой досега не е направил нищо. В края на миналия век госпожа Елцина обяви, че ще оглави президентска комисия за благоденствието на децата.
— И какво стана?
— След като старият авторитарист спечели изборите, повече никога не се спомена за това.
— Те са на централно място в програмата на госпожа Баданова, Константин. Подобряването на условията в детските наказателни лагери също. Именно заради това не можете да стоите настрана. Ваш морален дълг е да се съгласите. Вие имате своето място в преследването на тази цел. Госпожа Баданова има сериозни намерения в тази посока, Константин.
— Има сериозни намерения, но може ли да ги осъществи?
— Чуйте ме. Познавате госпожа Баданова. Знаете, че на нея можете да имате доверие. Валентин Фортунин има силно влияние сред
Отделих още две секунди за размисъл. В Русия по-важното е да имаш на своя страна силата, а не правосъдието. Търговията с деца не напускаше съзнанието ми.
— Ще отида и ще съобщя на госпожа Баданова, че вече разполага с член на изборната комисия — казах аз. — Ще си призная, че вие ме навихте.
— Е, това ми е работата в края на краищата — каза Джей Делерман и повдигна вежди.
37.
Прибирах се в апартамента си за първи път от две седмици. Най-напред покашлях десет минути заради бетонния прах в мазето, където всяко жилище има отредена клетка от телена мрежа. От нашата клетка извадих завързана пачка с шест сгъваеми кашона. Стиснах пачката под мишница, изкачих циментовите стъпала до фоайето и взех асансьора до десетия етаж. Докато влизах, имах чувството, че е невъзможно Наталия да не се покаже от кухнята или да ми викне от банята.
Налях си чаша водка и занесох шестте кашона в спалнята. Отворих витрините и чекмеджетата и се заех с едно от най-мрачните неща, които съм вършил през живота си. Знаех само, че не бива да спирам, да се замислям, да си спомням, да си задавам въпроси. Дрехите и обувките на Наталия се събраха в четири кашона. Книги, дамски чанти и безброй други дреболии запълниха още един. В последния кашон натиках снимки, дипломите й за медицинска квалификация, няколко рисунки, които бяхме купили по време на едно пътуване до Петербург, дребни сувенири, вече изгубили всякаква стойност за мен. Тъкмо ги подреждах на купчина в коридора, когато изщракването на ключалката ме накара да вдигна поглед.
Не знам защо, но съвсем ми беше излязло от ума, че Аби още живееше в апартамента.
Тя влезе и затвори вратата след себе си, а погледът й се задържа върху купчината кашони, докато се изправях.
— Опаковах някои неща на Наталия — обясних аз.
Стоеше до вратата и не даваше признаци, че има намерение да съблече черното си палто от овча кожа.
— Искаш ли да се изнеса оттук? Мога да ползвам спалнята на Дронски в Манастира… Май така ще е най-добре.
