двадесет и пет партии.
Тя се усмихна.
— Би трябвало да знаете как стават нещата във вашата страна, Константин. Всички, които успеят да си осигурят подкрепата на няколко градски съветници и могат да си позволят отпечатването на няколко хиляди плаката, се смятат за кандидати. Между тях и доста хора, излежаващи присъди.
— Но повечето от тях нямат никакъв шанс. Защо го правят тогава?
— Не всички кухи като празни консерви кандидати с по хиляда плаката окапват по пътя. Съвсем дребните може би да. Но за всеки, който би могъл да събере няколко хиляди гласа, се отделят част от средствата за предизборна кампания на основните състезатели, в случая госпожа Баданова и Партията за нова Русия на кандидата „Х“. Дребосъците взимат парите и се оттеглят, подкрепяйки кандидата, който им е платил.
— И госпожа Баданова ли действа по същия начин?
— Тя отхвърли този вариант — отвърна Джей и повдигна рамене. — Казва, че това е купуване на гласове. Ни повече, ни по-малко.
— А какво е вашето мнение?
— Моята работа е да посочвам и политическия риск. Това означава, че всички допълнителни гласове ще отидат автоматично за кандидата „Х“.
— Значи дребните политически занаятчии са неразделна част от играта.
— Както казах и на госпожа Баданова, ако тя иска да играе, да.
Мястото не беше особено подходящо за дискутиране на крайно необходимите реформи в руската държава.
— Тя тук ли е вече?
По панела с командните бутони на асансьора примигваха светлинки.
— Разбира се. През целия ден беше тук и работеше върху речта си горе, в апартамента. Засега още живее в жилището на покойния си съпруг.
— Ами Валентин Фортунин? Направо от затвора ли ще го доведат за церемонията?
— Така предполагам, при положение че кандидатът „Х“ е Фортунин. — Асансьорът беше спрял и старшината държеше вратата отворена. Тя ме погледна в очите. — Ще се видим след представлението.
Кимнах и тя си тръгна, промушвайки се с голите си рамене сред гъстото множество като делфин във вода.
Когато влязох в голямата зала, бях изненадан от многото американски гласове, които чух около себе си — млади бизнесмени, вероятно от организации, създадени по въведените със закона за американските помощи и търговия правила за облекчения. Заедно с американските си съпруги или приятелки рускини те се събираха на малки групички, преди да се отправят към местата си.
А те бяха удобни дървени кресла, подредени в два големи сектора от редици с широка централна пътека между тях, разполовяваща огромната правоъгълна зала. По-малко от половината гости вече бяха седнали по местата си, като повечето непрекъснато се въртяха на седалките, за да гледат кой минава по пътеката. Останалите нарочно се придвижваха бавно, спираха се при всеки ред и проверяваха поканите си, задържайки се достатъчно дълго, за да могат да разгледат присъстващите и да бъдат разгледани.
Постепенно, с много спирания за размяна на поздрави с познати, които варираха от дискретно ръкостискане до прегръдки и потупване по гърба или пък провиквания през цялата зала, публиката се настани по местата си. Палеха се пури, гърмяха тапи на шампанско. Много от присъстващите имаха намерение да отпразнуват
Сред групичка от млади мъже и привлекателни жени зърнах Саша Руп. В едната ръка размахваше пура, а в другата бутилка с шампанско. Когато ме забеляза, той се отдели от приятелите си и се насочи към мен с плавна походка между все още празните редове. Стисна вещо пурата между зъбите си и извади още една, за да ми я предложи.
— Приеми я като лула на мира — каза той. — Това е най-доброто, което мога да направя.
Ръкувах се с него предпазливо. Той се обърна към сцената.
— След като вече си станал почитател на Лука, сигурно ще харесаш главите, които направи за сценичния декор.
— За коя страна си застъпник, Саша? — попитах.
— Трябва да се връщам — отвърна Саша, оставяйки въпроса ми без отговор. Усмихна се ехидно. — Нека победи по-добрият. Това е стара руска поговорка, струва ми се.
Заех мястото си до централната пътека. Сцената беше закрита от завеси, но долавях шума от последните приготовления.
Засвири музика, която се оказа новата и придобила голяма популярност компилация на Алексей Столпин „Руската земя и руският народ“. Това видимо успокои залата и чух как шетането и шумните гласове зад мен затихнаха. Когато осветлението притъмня, почти всички поканени бяха заели местата си.
Музиката на Столпин се усили и изпълни залата с мощните си руски фолклорни акорди и войнишки хорови напеви. Беше нещо, на което не може да се устои. Започна масово тактуване с крака. Човек би си помислил, че всички, които седяхме в тази огромна зала, сме обединено и единомислещо гражданство.
Когато музиката спря, настана тишина. Завесите се разтвориха и откриха тъмната сцена. Над седемдесетгодишен мъж със смокинг, побеляла Цезарова прическа и живи сини очи се появи иззад кулисите и отиде до микрофона. Намести с два пръста папийонката си и ни погледна с мазна, самокритична усмивка. За миг си помислих, че се кани да ни предложи собствена версия на началните строфи от Дака, както аз исках.
Вместо това той се представи като Владимир Зиновиев, висш служител от Министерството на правосъдието в Москва, председател на тройката, която ще наблюдава изборния процес.
— За да комплектуваме тройката — каза той, — позволете ми да ви представя инспектор Константин Вадим, за когото всички сте чували най-малкото заради сполетялата го неотдавна трагедия.
Последваха сдържани аплодисменти, от уважение. Аз станах и се обърнах към гостите, отвръщайки им с ръкопляскане по типично руската традиция, която чужденците намираха за извънредно очарователна.
— Третият член на нашето трио е видният офицер от милицията, капитан, вече майор, Борис Паско, който през последните години успешно ръководи службата за издирване на изчезнали в Мурманск. И който, можем да бъдем сигурни в това, ще издирва губещите се гласове със същия неуморен ентусиазъм, с който издирва нашите изчезнали сънародници.
Паско се изправи. Беше няколко реда по-назад и не го бях забелязал. Облечен бе в милиционерската си униформа, но успешно внушаваше впечатлението, че снощи мечка е използвала същата униформа за пижама. След като приключи с приемането на овациите, той се обърна, за да ме поздрави.
Пейджърът в джоба ми започна да вибрира. Съобщението гласеше:
Станах и забързано отидох в дъното на залата. Човекът от Москва, Зиновиев, представяше госпожа Баданова. Хвърлих бърз поглед през рамото си. Прожектор я освети с лъча си, седнала на подиум в средата на сцената. Беше облечена в рокля от жълт и зелен сатен. Поддръжниците й я аплодираха шумно и окуражаващо. Оглушен от шума, аз се измъкнах в коридора, минавайки покрай старшината, намерих тихо кътче и набрах номера от клетъчния си телефон.
Отсреща иззвъня само веднъж.
— Дронски на телефона — отговори познатият ми глас.
— Аз съм. Константин.
— Къде се губиш, шефе? Какво става?
— Какво искаш да кажеш с това „какво става“? В Градския съвет съм. Тази вечер се обявяват официалните кандидатури.
— Имах предвид Аби. Да не сте се скарали за нещо?
— Не бих казал. Малко й беше криво, като стана тази сутрин. Не знам за какво.
Той замълча.
— И само заради това ли ми изпрати съобщение на пейджъра?
