Гадателката

— Да. Ведомост на взималите заплати. Нали не е прекомерно като желание? — Долових острота в тона й.

— Слушай, Аби, кога ще престанеш да мислиш за Мурманск като за Манхатън? Тук съвсем наскоро завърши гражданска война, за бога. Половината от воювалите в нея са от страната на загубилите. Бяха анархисти. Хора извън закона. Вече са си сменили имената. Минали са в нелегалност. Имат нови документи за самоличност. — Стараех се гласът ми да звучи спокойно и сговорчиво, но държах да й внуша един съществен аргумент. — Знаеш какво се случи с вашето посолство в Москва и въпреки това говориш така, сякаш можем просто да си седим тук и да отмятаме заподозрените по списък като Дядо Коледа. Ха, ха, ха!

Тя се изправи, заобиколи бюрото и застана на метър от мен.

— Разбирам те, Константин. Но се опитай и ти да разбереш колко е трудно и на чужденците, които се напъват всячески да проумеят смисъла на всичко, което се случва тук. Попадаме в очевидно богато общество, неотстъпващо на западните стандарти. Мерцедеси, беемвета, ягуари и ролс-ройси са нещо обичайно както в Кейп Код през лятото. Само че половината от обществото е развалина. Имате добра работеща болница като „Лермонтов“ и прикрепена към нея психиатрична клиника, която прилича на извадена от времето на маркиз Дьо Сад. Едни от най-добрите компютърни специалисти в света са руснаци, обаче продължителността на живота при мъжете е средновековна, а деветдесет процента от гимназистките, обхванати от проучванията, отговарят, че амбицията им е да станат проститутки. Какво може да си помисли човек като мен за такава страна?

— Какво правиш тук в такъв случай? Защо си в Москва за втори мандат?

— Защото обичам този град — почти изкрещя тя. — А не би трябвало. Би трябвало да съм отвратена от него заради залитащите пияници, расизма, разнебитените улици, безочливите чиновници в администрацията и безскрупулните ракетири. И аз съм отвратена от него, но въпреки това го обичам. — Отпусна ръцете си надолу и се обърна към мен: — Нещата стоят горе-долу така: когато искам данни за всеки, който е работил в моргата на „Лермонтов“ през последните няколко години, аз ги искам с някаква надежда да ги получа. Като руснаците. Не като американците, с очакване, че това непременно ще стане. Сега разбра ли ме?

Отворих уста да й отговоря, но тя вече бе грабнала палтото си от стола и излетя от стаята. Не мога да твърдя, че много разбирам от тези неща, приятели, но имах крайно неприятното чувство, че всичко това бе свързано със случилото се през последната нощ.

39.

Прибрах се в апартамента. Смокингът, който черноборсаджията Васикин ми бе дал на заем, още беше у мен. Погледнах стенния часовник и установих, че разполагам с достатъчно време. Докато се преобличах, забелязах някои неща на Аби — папка на масата, палто, преметнато на облегалката на един от столовете — нищо особено, но точно в този момент не желаех да са там. Събрах ги и ги занесох в спалнята.

После застанах до прозореца по бяла риза и черен панталон със сатенени кантове и се загледах в пристанището от височината на десетия етаж. Туристически кораб с ослепително светещи малки квадратни прозорци стоеше закотвен между тъмните силуети на товарни съдове. През онази нощ, спомних си, там имаше танкер. Но това, че намествах възела на вратовръзката си пред огледалото, съчетано с чашата водка с кориандър до мен и музикалния фон на „Барката от Барксдейл“, не беше в състояние да върне настроението от въпросната съботна вечер, от която ми се струваше, че бе изминала цяла вечност. Признавам си, приятели, че не можах да сдържа склонността си към сантиментални спомени. Или поне желанието да преживея отново последните минути, прекарани насаме с нея в апартамента.

Опитах се. Много упорито. Съвсем съзнателно се напрегнах да върна картините от последната ни вечер заедно. Излизащата от ваната Наталия…

Обаче нищо не се получи. Изгълтах водката на един път, облякох смокинга и без да се поглеждам пак в огледалото, тръгнах към Градския съвет.

Мурманск се нуждае от снега, за да изглежда по-човешки. Въпреки огромните тълпи от щъкащи хора по площад „Обединение“, без снега градът е като одран. С настъпването на краткото полярно лято е светъл до късно вечерта, но с меко сияние, размито в рядката мъгла, издигаща се над залива — сияние, много по- предразполагащо към спомени, отколкото яркото слънце където и да е на юг. Чудно ми е защо всичките големи художници толкова са се натискали да обикалят южните страни?

Возех се в такси, но като че ли бяхме станали част от внушителна колона от коли, движещи се към Градския съвет. Милиционери с пълна екипировка на регулировчици, фенерчета със сменящи се цветове, бели ръкавици, ленти на ръкавите и свирки ни осигуряваха път през тълпата. Естествено, тази нощ тук имаше не само тълпа. Сергии предлагаха сандвичи, свиреха рок групи, а площад „Обединение“ беше окичен с толкова транспаранти, плакати и знамена, колкото не бяхме виждали от апогея на комунистическата система.

През две-три минути част от тълпата започваше да скандира в подкрепа на госпожа Баданова и мигновено получаваше гръмогласен войнствен отговор от другата част. В един момент на човек му се изясняваше цялата бъркотия, виждайки, че милицията държи разделени две големи и враждебно настроени групи, за да осигури път на колите ни и такситата до сградата. От лявата ми страна бяха поддръжниците на Баданова — бих казал сравнително дружелюбна и по-малко заплашителна тълпа, отколкото другата отдясно. Там впечатляваха голите татуирани ръце, късите овчи кожуси или якета от черна кожа, боядисаните лица с халки на носовете или веждите. Трябва да призная, че имаше и нормално изглеждащи обикновени граждани на Мурманск. Тази група развяваше флагове в червено и черно с бял кръг и дебелия черен „Х“ на кандидата, който скоро щеше да разкрие самоличността си.

Изкачих стъпалата от шлифован пясъчник и показах поканата си на старшината от милицията. Той ме пропусна през вратата от опушено стъкло и вътре заварих не по-малка тълпа от хора, но съм длъжен да спомена, че бяха по-добре облечени от тези навън. Почти всички мъже вътре бяха с черни вратовръзки, а жените с обилно гарнирани или наметнати с шарфове вечерни рокли и скъпи обувки, купени в Москва или Санкт Петербург.

Над главите на хората, плешиви или със стилни прически, забелязах Джей Делерман. Провираше се много елегантно между гъстото множество, облечена в дълга черна рокля без ръкави.

— Господи, Константин — каза тя, въртейки очи. — Ама че навалица! Ето ви пропуска за истинската церемония в основния салон. Всичките останали изтупани тежкари ще трябва да я гледат на екраните в някоя от стаите, до която успеят да се доберат.

Подаде ми пропуск с номер на реда и мястото. Погледнах го и казах:

— Мястото ми изглежда добро.

— В средата на първия ред, до пътеката. По настояване на госпожа Баданова. Като член на електоралната комисия не можете да се появите на сцената, но ви се полага най-доброто място в залата.

— Тя размаха втори пропуск под брадичката си и се огледа с привидна изненада. — Нима не ви придружава гостенка?

— Не — отвърнах учуден.

Продължи да се прави, че наднича над рамото ми, мърморейки:

— … От погледа ми убягва една красива чернокожа агентка на ФБР.

— Добре сте информирана за колежките на члена на електоралната комисия.

Тя разтегна устни в престорена усмивка.

— Това ми е работата. — Хвана ме за ръка и ме поведе през тълпата към асансьорите и махна с ръка на един старшина. — Да заведем инспектор Вадим в голямата зала.

— Разбрано, госпожице Делерман.

Старшината протегна ръка и натисна единия от бутоните. Чувах как навън скандиранията стават все по- гръмки. Невъзможно беше да се разбере кого от кандидатите подкрепяха. Джей се ослуша с наклонена глава.

— Колко души се очаква да обявят кандидатурите си? — попитах я аз. — Виждал съм плакати на около