— Не знам… — въздъхнах продължително. — Вече нищо не знам. Освен това, че ще намеря начин да го открия. Ще го хвана, дори ако трябва да работя още дълго, след като ти и Дронски си заминете за Москва. Единственото, за което си мисля, е как да заловя този умопомрачен изверг.
— Та искаш ли да се изнеса оттук?
— Не — отвърнах. Облегнах гръб на стената. — Може да ти прозвучи изненадващо, но предпочитам да останеш.
— Надявах се да го кажеш.
Намръщих се.
— Не си мисли, че се чувствам поласкана. Има моменти, когато хората търсят компания, каквато и да е тя.
— Има нещо такова — съгласих се аз.
— Знам как се чувстваш. Искаш ли да се напием двамката?
— Защо не? Пияните споделят помежду си какви ли не тайни.
— Ще си позволя да рискувам. Поне тази нощ.
Събудих се в мрак. Лежах по гръб. Не беше абсолютно тъмно, защото, като погледнах нагоре, успях да видя долната страна на маса. Постепенно започнах да осъзнавам положението. Дясната ми ръка държеше нещо. Опитът, а и формата ми подсказаха, че то е гърло на бутилка.
Обаче имаше и нещо по-интересно, приятели. Лявата ми ръка също държеше нещо. Нещо малко и възплоско, с кожени каишки. Вдигнах ръка и поставих мистериозния предмет пред очите си. Дамски часовник.
Извърнах се на дясната си страна, като се постарах да задържа бутилката изправена. Последното се оказа ненужно. Бутилката беше празна. На етикета пишеше „Джак Даниелс“, а по-долу — „Коктейл с лимон“, което обясняваше достатъчно добре вкуса в устата ми.
Надигнах се на колене и изпълзях изпод масата, зарязвайки бутилката. Аби Кънингам се появи от стаята си съвсем облечена — с пола в кремав цвят и тъмнозелено сако, което ми се стори, че бях виждал и преди. Черни боти вместо обичайните ботуши разкриваха крака с много привлекателна форма. Попита ме искам ли кафе, изчака малко и счете за необходимо да добави:
— Вече е сутрин.
Изфъфлих нещо, което тя правилно разгада като съгласие по отношение на кафето. Подпрях се на дивана, за да се изправя по-лесно на крака. Аби беше излязла от стаята. Връхлетя ме мрачна вълна от чувство за вина. Не си спомнях нищо от изминалата нощ. А не си ли спомнях? Седнах на дивана и се замислих.
Аби се върна и дръпна пердето. Всички мъже знаят, че щом бърза да дръпне пердетата, жената е настроена войнствено. Само че Аби се ухили широко.
— Едва ли можеш да изглеждаш по-зле — каза тя със съчувствие. — Ей сега ще ти донеса кафето.
Като че ли бях задрямал отново. Когато отворих очи, тя бе застанала в средата на стаята.
— Искам да ти кажа нещо за снощи — подхванах аз, ставайки с мъка на крака.
— Ще започнеш да ми се извиняваш — отвърна тя и пак се върна до прозореца. — Предчувствам го.
В главата ми всичко кръжеше панически.
— Дължа ли извинение за нещо?
Тя се извърна бавно.
— Не повече, отколкото дължа и аз.
Погледнах я с премигващи очи:
— Моля те…
— Бъди спокоен, Константин. Нищо не се случи. А и да беше, щеше да приключи като фарс.
— Фарс. — Седнах тежко.
Устните й се разтегнаха в иронична усмивка.
— Усилията ти да ми свалиш дрехите, ако наистина целяха това, не стигнаха по-далече от часовника ми.
Втрещих се от неприятна изненада.
— Наистина ли съм се опитал да го направя? Да ти сваля дрехите? Да те
— Не се притеснявай, нямаше нищо съзнателно в действията ти. Беше минал на автопилот, познах го по очите ти.
Отново станах на крака. Направих две несигурни крачки и пуснах часовника в протегнатата й длан. Чувствах се ужасно виновен.
— Това ли беше всичко?
— Плюс много пиене и солидна доза разсъждения на тема социални проблеми.
— Да, казвали са ми го и друг път. Когато пийна, ставам много загрижен за себеподобните. Нали не ме обвиняваш за това?
— За нищо не те обвинявам.
— И с кой аспект на социалните проблеми се захванах?
— Много държеше да говориш за робството.
— Робството ли?
— На няколко пъти изтъкна, че под една или друга форма робството в продължение на векове е било част от битието на Русия.
— То е в природата на руснаците.
— Напомни ми, че руските крепостни и американските роби са били освободени през едно и също десетилетие, през шестдесетте години на деветнадесети век. Страшно разпален беше от този факт.
Почесах се по главата.
— Казах ли защо?
— Може и да си казал, но сигурно вече съм била заспала.
— Къде спа?
Тя посочи дивана. Казват, че като преспиш с една жена, вече не можеш да я погледнеш по същия начин, както преди това. Тази промяна не ми създава особени проблеми. Самочувствието ти или е много добро, или много лошо — или някъде по средата. Обаче какво е то, когато не си сигурен дали си го направил? Смея да твърдя, че е гадно преживяване, ако трябва да размишляваш над подобен проблем, приятели.
Опитах да не мисля за тази възможност. Махнах безразлично с ръка, което почти ме извади от равновесие.
— Сигурно и ти си говорила, преди да си легнеш. Вероятно си говорила и за себе си.
— Предполагам.
— И какво ми каза? Някакви тайни?
Тя разтвори ръце.
— Абсолютно всичко.
Не си спомнях нищичко.
— Наистина ли си говорила?
— Много, много повече, отколкото възнамерявах. И аз бях доста пияна.
Беше ли ми казала повече, отколкото е искала, наистина? Много повече? Обходих стаята с поглед.
— Хайде да пийнем по още една чашка — предложих. — Може би ще възкреси паметта ми.
Тя вдигна ръце, този път с категорично несъгласие, а аз забелязах колко бледи са дланите й.
— Край с чашките — отсече тя.
— Поне размърдай малко спомените ми за снощи. За това, което си ми казала. Разбираш ли, че нямам абсолютно никаква представа що за жена си?
— Забележително приличаш на всички останали, бих казала. След снощното изпълнение.
Изпълнение.
— Случи ли се нещо между нас наистина?
