Гадателката

Тя ме изгледа продължително с повдигнати вежди.

— Не.

— Виж, Аби, съжалявам, дори е малко да се каже, че съжалявам. Чувствам се смазан от това, че не помня.

— Казах ти, Константин. Няма нищо, което си заслужава да запомниш. Толкова. Край. Приключено е. Разбираш ли?

Помълчах за известно време напълно усмирен.

— Говорихме ли си нещо за миналото ти?

— Доста подробно.

Започнах да търся точното определение за себе си. Дръвник. Ама че дръвник съм бил! Що за обидно отношение към една жена като нея? Към която и да е жена?

— В такъв случай припомни ми само едно нещо — казах в отчаян опит да задвижа механизма на паметта си. — Само нещичко за миналото ти.

— Колко назад искаш да се върна?

— Няма значение. Колкото ти решиш.

— Добре. Ще ти повторя само един факт. Казах ти, че прабаба ми е била робиня в Северна Каролина и че вкъщи, в Съединените щати, имам разписка за триста двадесет и пет долара, срещу които е била продадена на някой си господин Огастъс Кънингам, от чиито гени несъмнено съм наследила немалка част. — Извърна поглед към кухнята. — Кафето е готово. Вземи един душ. Време е да потегляме.

38.

Беше неделя и служителите от консулството ги нямаше в Манастира, а входното фоайе повече от всякога изглеждаше като във времената, когато там се помещаваше Рой Ролкин с неговото подразделение на специалните служби.

Изкачихме широкото каменно стълбище мълчаливо. Тя вероятно още размишляваше за снощи. Що се отнася до мен, мъчех се да се преборя с противоречивите факти, които ми бяха представени. Аз обичам да казвам на черното черно: виновникът за смъртта на Наталия и Джоун беше сексуален маниак. Без значение дали Потанин беше прав, че куклите са присмех към нас, или пък Аби беше по-близко до истината с нейната нестандартна идея, че са символ на извинение, убиецът имаше психически отклонения. В този смисъл, защо са били отвлечени Наталия и Джоун? Просто защото са се оказали лесна плячка, стоейки край пътя във виелицата? Или заради нещо, свързано с онова, което са вършели, а именно да прехвърлят деца през норвежката граница, за да ги спасят? Бил ли е, с други думи, убиецът подтикнат от чистата случайност, или е действал по план? Или беше едното, или другото. Не виждах възможност да са и двете.

Стигнахме до коридора към нашите кабинети.

— Не бих се отказал от още едно кафе — казах аз. — Ти искаш ли?

Аби кимна измъчено. Изпитах тайничко злорадство от това, че не й се е разминало съвсем без последствия от снощи.

— Ще направя една кафеварка и ще я донеса в кабинета ти. — Отворих вратата на малката кухничка, където си правехме кафе и чай. В. И. Ленин се беше сгушил под окачената на стената лавица с продуктите. До него, съборена на широката й страна, лежеше картонена кутия мляко, разкъсана доста стръвнишки в единия край. Предната дясна лапа на В. И. Ленин беше преметната върху кутията и я поклащаше, за да помогне на млякото да изтече.

„На местопрестъплението!“, казах си. Най-после хванах това животно с окървавени ръце, образно казано. Трябва да си призная, че очаквах бурна реакция от страна на котарака. Рязко вдигане на напоените с мляко остронокти лапи, виновно изсъскване, докато скача от лавицата.

За мое учудване той не направи нищо подобно. За секунда очите ни се срещнаха. После съвсем небрежно В. И. Ленин погледна разкъсаната кутия, поклати я с лапа, успя да изцеди достатъчно количество мляко върху шкафа и спокойно започна да лочи, все едно че мен ме нямаше там.

Нормално би било да реагирам, като му кресна, тропна с крак или плесна с ръце. Само че не направих нищо. В котешкото му безразличие имаше някаква заплаха, която още не се бях научил да разчитам.

Сложих кафето да се вари и реших да не правя опити да събера част от разлятото мляко в чаша или да уловя стичащата се от ръба на шкафа струйка към пода. Съвсем бледи, бегли зачатъци на спомени за миналата нощ измъчваха кухата ми махмурлийска глава. Възможно ли беше Аби и аз действително да сме правили секс? Вярваше ли тя на твърдението ми, че не си спомням — или го възприемаше като подъл начин да избегна сблъсъка с чувството си за вина пред Наталия? Но аз не се чувствах виновен пред Наталия. Чувствах се виновен, защото не можех да си спомня какво се случи. Изпитвах вина за това, че Аби никога не би го повярвала. Според мен това означаваше, че се чувствах виновен пред Аби.

Пиячите на Запад не са склонни да вярват до каква степен на амнезия може да стигне един здрав руснак след едно запиване. Но си е самата истина, приятели. След подобни запои въпреки неистовите усилия да събера спомените си обикновено стигам до една тотална и обидна празнота.

Приготвих кафето бързо и мълчаливо. Излязох заднишком от кухнята с каничката и чашите. В. И. Ленин повдигна поглед за миг, но беше прекалено зает или пък безразличен, за да забележи излизането ми.

Спрях се в коридора между кабинетите ни в стария женски манастир и се заслушах как Пински разпитва Лени.

— Ще ви впиша като основен заподозрян, Лени.

— Заподозрян?

— Знаете за какво говоря. Според инспектор Вадим вие сте имали безпрепятствен достъп до котелното на болницата. Ще го отречете ли?

— Не. Защо да го отричам? Миналата година, когато работеха пещите, изхвърлях всичките си отпадъци там. Казах това на инспектора.

— А вратите, свързващи двете помещения, все още са отключени. С други думи, не е изключено да сте отнесли двете жени там по този път.

— Двете жени?

— Доктор Вадим и Джоун Фаулър.

— Само че не съм го направил, по дяволите!

— Познавахте ли доктор Вадим?

— Всички в „Лермонтов“ я познаваха. Зърнеш ли я, непременно ще попиташ коя е тя. Всеки мъж, който твърди, че не го е направил, е лъжец.

— А Джоун Фаулър познавахте ли?

— Съвсем интимно — отвърна Лени. — Опознах я на дисекционната маса.

— Изрод — просъска му Пински. — Срещали ли сте се с нея, когато беше жива?

— Никога. Богатите американки не са ми по възможностите.

— Какво правихте през уикенда около шести? През нощта в събота?

— Когато е изчезнала Наталия Вадим ли? — Последва дълга пауза. — Това си е моя работа.

— Вече не е — каза Пински.

Представих си как очите на Лени гневно се събират в една точка. Той имаше самочувствието на господар в малкия си мъртъв свят в моргата. Не беше свикнал да му искат отчет.

— Измъкнах се за уикенда в Норвегия — изръмжа Лени. — Мога да ви дам нужните доказателства. Но чуйте, имам съпруга. Казах й, че съм на работа през почивните дни.

Отдалечих се и влязох в кабинета на Аби. Тя ме погледна иззад бюрото и попита:

— Нищо ново ли няма от Лени?

— Не вярвам и да има.

— А помощниците му? Сигурно има някаква ведомост.

— Казано по друг начин, списък на всички, които са работили в моргата през последните пет години? Нима очакваш такава ведомост?