— Константин, искам да бъдете с нас, когато поемем по трънливия път.
— Трънлив път?
— Утре вечер са номинациите. Нощта, в която кандидатите в тези избори ще се представят официално. Началото на нашия трънлив път.
— Тази оценка е малко пресилена — казах аз. — Още щом хората в Мурманск научат, че вашият опонент е излежаващ присъда опасен престъпник, десетки хиляди от тях веднага ще минат на ваша страна.
— Не бъдете толкова сигурен, Константин. Елате с мен. — Не спираше да говори, докато вървяхме към вътрешността на сградата, минавайки през окичено с пана фоайе, за да влезем в основния салон. Той беше просторно квадратно помещение с нисък таван. Огромна релефна карта изобразяваше крайбрежието на моретата и океаните по три четвърти от обиколката на земното кълбо от Мурманск до Владивосток. Вероятно в този салон някогашните съветски адмирали се бяха забавлявали с техните военни игри. Кръгла маса с поне дузина столове около нея заемаше единия ъгъл. В отсрещния край имаше няколко фотьойла, наредени в полукръг пред камина.
— В нощта след изборите тук ще направим заключителния официален прием, Константин. — След малко добави, сякаш говореше на призрак: — Пусни записа с Фортунин, ако обичаш, Джей.
От едно кресло с висока облегалка стана момиче. Беше около двадесет и пет годишно, облечено с черни дънки и пуловер. Не каза нищо, само поздрави с широка усмивка. Тръгна към телевизора в ъгъла, полюшвайки русата си коса. Спомних си, че това бе съветничката, която бях сметнал за американка във виенската сладкарница в деня, когато Паско ме освободи от ареста.
— Константин… не познаваш Джей, разбира се. Тя беше съветничка на мъжа ми по медийната политика. Джей Делерман… Константин Вадим.
Момичето бавно се върна при нас.
— Джей е американка. Майка й е родена в Русия. Получила е образованието и възпитанието си в обкръжението на служители в главната квартира на Обединените нации. Като че ли няма западен език, който да не владее.
Джей подаде ръка, гледайки със зелените си очи право в моите.
— Приятно ми е — каза тя. Очевидно беше, че не смята за нужно да многословничи. Останах с впечатлението, че тя е най-странната и сдържана жена, с която съм се запознавал.
— А сега да видим Валентин Фортунин — каза Баданова, доволна, стори ми се, от впечатлението, което направи нейната съветничка. Джей се обърна и коленичи пред етажерката до телевизора.
На плоския екран се появи забързана поредица от образи и се забави, когато започна нещо, което приличаше на новинарска емисия, вероятно „Колска хроника“. Ескортиран от четирима униформени милиционери мъж се изкачваше по стъпалата пред „Лермонтов“. Беше широкоплещест, остриган, с тъмни очила и наметнат на раменете черен балтон.
— Това е Валентин Фортунин — каза Баданова. — Пуснат от затвора по семейни причини.
Коментаторът започна разказа си, а Баданова, Джей и аз гледахме как Фортунин върви по познатите ми коридори на „Лермонтов“ и завива наляво към отделението за сърдечни заболявания: „Тази вечер Валентин Фортунин, човекът, който в неделя най-вероятно ще обяви кандидатурата си за губернатор на града, бе пуснат в отпуск, за да види майка си Олга, която се бори със смъртта.“
Валентин Фортунин се скри в една от стаите за интензивна терапия, а коментаторът продължи: „Арестуван по време на мандата на губернатора Антон Баданов, Валентин Фортунин бе обвинен и осъден на десет години затвор като ръководител на групировка от полярните градове, състояща се от наемни убийци, действали в Москва и Петербург. Ако в неделя вечерта той успее да представи подписите на десет градски съветници, най-вероятно ще получим решението на загадката около самоличността на тайнствения кандидат «Х», който без съмнение не жали пари за предизборната си агитация.“
Камерата, чийто обектив бе фокусиран върху олющената кремава врата, показа Фортунин в едър план, когато той се появи в рамката й. Тънката горна и по-издадената долна устна издаваха сприхавост. Все пак на въпросите за здравето на майка му той отвърна, едва сдържайки чувствата си. „Тя е почти в безсъзнание — отговори и очите му се навлажниха. — Бори се със смъртта. Можем само да се молим на бога.“
Тръгна напред с ескорта си от милиционери, но бавно, така че камерата да може да го следва. В отговор на всеки въпрос, касаещ кандидатурите, той издаваше напред долната си устна и казваше само: „Ще поживеем, ще видим, нали?“
— Безплатна реклама, която би струвала сто хиляди долара — каза Джей, изключвайки телевизора ядно. — Не бих се учудила, ако старицата се радва на отлично здраве.
— Това, което ми харесва у Джей — каза госпожа Баданова с усмивка, — е, че тя никога не проявява дори и фалшиво снизхождение към съперника. А сега си свободна, скъпа — добави тя, вече към американката. — Виждам, че не можеш да откъснеш поглед от него, но следващият кратък разговор между мен и Константин трябва да се проведе на четири очи.
Джей хвърли бърз поглед към мен, а аз станах, докато тя излизаше от стаята, без да бърза, дори тържествено. Госпожа Баданова отново се усмихна.
— Искам да ви помоля за нещо — каза тя.
Събра пухкавите си длани като за молитва и за момент се вгледа в пръстените си. Мина ми през ума колко би се зарадвал Лени в моргата на „Лермонтов“, ако се докопа до тях, но веднага се овладях… Що за мисли ме спохождаха, дявол да го вземе?
— Може на вас самият да не ви е направило впечатление, Константин — каза тя бавно, — но заради всичко, което се случи, изчезването на Наталия, арестуването ви, това, че успяхте да я намерите… Заради всички тези неща си спечелихте доста голяма и положителна популярност чрез пресата и телевизията. Известно ли ви е?
— И е станало, докато аз бях на езерото и опитвах да се напия до смърт?
Тя кимна утвърдително. Когато го направи, забелязах, че гънките на гушата й се издуха и сляха в една.
— Арестуван несправедливо, обвинен злонамерено, реабилитиран в резултат на една трагедия… През последните седмици вие станахте твърде героична фигура.
Седнах удивен. Със зяпнала уста, бих казал.
— Изобщо ли не знаехте за това — попита тя с усмивка.
— Вярно ли е всичко това наистина?
— Може би малко преувеличено, склонна съм да го правя. Но в основни линии е вярно.
— И какво искате от измъчения герой на Мурманск?
— Струва ми се, че ще се впуснем в една от най-мръсните предизборни кампании в твърде късата история на руската демокрация.
— Още от пръв поглед Валентин Фортунин ме кара да си мисля, че сигурно сте права.
— Ще ви помоля да приемете не само заради мен, но и заради честността на самите избори място в изборната тричленка.
— Това какво означава точно?
— Комисия от трима души трябва да наблюдава предстоящите избори. Един се назначава от Москва, а двамата водещи кандидати назначават по още един. Това означава един от страна на кандидата „Х“ и един от моя страна. Основната работа на тройката е да придаде демократично лустро на събитията. Но имат властта чрез мажоритарен вот да узаконят или да анулират изборите.
— Това е чест, която…
— … която може и да не е съвсем желана. Разбирам го, Константин. Знам, че сте затънали в разследване, което е жизненоважно за вас. Но имам нужда от вас. Мисля, че Мурманск и цялата Кола имат нужда от вас.
— Мога ли да размисля?
— Немного дълго.
— Позволете ми да се разходя навън. Петнадесет минути.
Хвана ръката ми, обърна я с дланта нагоре и я целуна с обилно начервените си устни.
— Възлагам ви голяма тежест, Константин. Повярвайте, не бих го направила, ако не беше от решаваща
