Гадателката

— Аби… За какво ми се извиняваш, за бога?

Тя обаче вече беше затворила вратата.

41.

Личният шофьор на Рой Ролкин дойде да ме вземе в осем часа сутринта. Стоеше пред вратата на апартамента ми и златните му зъби блестяха в бодра понеделнишка усмивка.

— Слушай — започнах да обяснявам. — Кажи на Рой, че нямам време.

— Само двадесет минути — настоя умолително шофьорът. — Той добре разбира, че сте много зает.

— Къде е отседнал?

— В „Арктика“. Наел е целия последен етаж.

Погледнах назад през рамото си. Аби беше в кухнята.

— Ще ви чакам в консулството — отсякох аз. — След половин час ще бъда там.

Аби се появи на вратата точно когато излизах с шофьора.

— Онова нещо там ваше ли е? — попита той, докато чакахме асансьора. — Майка му стара! Изобщо не се учудвам, че нямате време за среща с един стар приятел.

Докато пътувахме, забелязах, че хората на Рой не бяха стояли със скръстени ръце. Навсякъде беше окичено с плакати на Рой. „Това е кандидатът Х“, крещяха те с бяло-червено- черните си цветове. „Чичо Рой е вашият кандидат“. По улиците се разхождаха хора с лика на Рой върху големи значки на реверите. По радиото съобщиха, че първите социологически проучвания показват силен спад в преднината на госпожа Баданова, след като името на Рой замени етикета „Кандидат Х“. Все още водела солидно с нейните четиридесет и девет процента срещу тридесет и един за Рой, но тенденцията при него била към покачване.

Кабинетът му беше съвсем според очакванията — просторен, с живописен изглед към хълмовете, с кожени тапицерии и окичен с негови плакати. Някак си, въпреки че седеше зад голямото бюро с издутото си коремче, облечен със синьо-бялата фланелка на „Динамо“ — Мурманск, и синя бейзболна шапка, той не изглеждаше толкова смешен, колкото би следвало. По мое мнение това беше така, защото който и да е човек с такива особени на форма и стряскащо ококорени очи като тези на Рой Ролкин никога не те предразполага да го смяташ за смешен. Той стана, прегърна ме по мечешки и ме заведе до червено кожено кресло пред бюрото.

— Хайде сега, кажи ми как така се оказа на работа в лагера на противника — подхвана той дружески.

— Просто такъв беше изборът ми, Рой. Нищо повече.

— Но защо, за бога? Какво те привлече там?

— Предполагам, че политиката, която възнамерява да води. Това достатъчно ли е?

— Не е, дяволите да го вземат — каза той. — Изобщо не е достатъчно. Ние с теб сме като братя, така ли е? Почти като братя.

Погледнах го в очите, а в тях имаше буреносни облаци.

— Съвсем просто е. Не желая ти да управляваш този град, Рой.

Само си погледни плакатите. Те са позор, атрибут на червен нацизъм.

— Това просто привлича гласове — измърмори той. — Не символизира нищо. Кафе, коняк или и двете? — попита, изправяйки се на крака.

— Нищо — отвърнах и също станах. — Приключваме разговора, Рой. Ние стоим от двете страни на една барикада.

— Каква ти барикада? Ако има нещо такова, то ние сме от едната страна и винаги е било така.

Знаех какво означава да си от същата страна на барикадата, така както го разбираше Рой. Похвали, пиене, подаръци… И после натиск за сътрудничество, каквото не би ти се искало да окажеш. След това изведнъж се оказваш в доста заплетено положение, на което внезапно разбираш, че е трудно да противодействаш. А започват и съвсем хладнокръвните и много резултатни заплахи, ако ти мине мисълта да го направиш. Не, никой не се е издигнал току-така до висок ранг в тайните служби, без да знае как да постига своето.

— Имам искреното желание да сложа картите си на масата, Рой.

— Добре де — отвърна той раздразнено. — Аз вече съм друг човек. Попитай когото пожелаеш от хората, които са работили с мен в Будапеща. — Вирна нос, изсумтя и се ухили.

— Що за човек е този, който си избира тип като Паско за застъпник в изборите?

— Виж сега, майка му стара, длъжник съм му заради някои услуги. Навремето ми беше заместник в Манастира.

— Спомням си.

— По същия начин и аз си спомням, когато дължа нещо на някого. Има ли нещо престъпно в това?

— Зависи за какво му дължиш.

— Много смешно.

— Рой, просто не желая да има каквото и да е съмнение, че… — Между приятели това винаги е най- добрият начин — каза смирено той. Беше непоправим.

— Двамата с теб не виждаме нещата по един и същи начин — продължих упорито аз. — Така беше още в детството ни, за бога. Аз искам животът на хората тук да се промени, Рой. Да стане различен от онова, към което ти се стремиш. Съгласен съм, че представлявам само едно дребно зъбче от колелото, но ще направя всичко, което мога, за постигането на промяната. Стоя стопроцентово зад госпожа Баданова…

— Наистина ли говориш сериозно?

— Абсолютно. — Тръгнах към вратата. — А това, че съм сто процента за госпожа Баданова, означава, че съм сто процента срещу теб.

— Костя — каза той, докато отварях вратата. Приближи се. — Нужен си ми в моя екип. — Помисли си само на кого, ако не на теб, мога да разчитам да изведе мурманския „Динамо“ до висшата лига?

— „Динамо“ във висшата лига? Сигурно не говориш сериозно. В последния мач паднаха от „Норилск“ с осем на нула.

— Говоря сериозно. Купувам отбора, Костя. Ще налея пари за първокласни играчи. Както и за реномиран треньор от Италия или Англия. Никога повече няма да падаме от „Норилск“ — Замълча за миг, опрял показалец в гърдите ми. — Искам ти да бъдеш директор на отбора.

Ухили се широко след това театрално представление.

— Не, Рой. — Тук мога да се закълна, че наистина забелязах болка в очите му. — Предлагай подкупите си на други. Аз съм застъпник на госпожа Баданова в избирателната комисия. Изчезнат ли бюлетини или изгорят, или се окажат в повече, веднага ще уведомя контролната комисия в Москва.

— Кого? Франк Синатра ли? Стареца със сините очи?

Не издържах и се разсмях. Невъзможно е да познаваш някого така, както аз познавах Рой Ролкин, и да не си на една вълна с неговото чувство за хумор към стотиците тривиални неща в живота. И двамата обичахме отбора на губещите, наречен „Динамо“ — Мурманск, а очевидно и двамата виждахме в московския член на избирателната комисия добре търсено подобие на Синатра. Обърнах се към вратата и почти козирувах в стила на В — И. Ленин.

— Слушай ме, Костя. Дяволите да го вземат, при всички положения ще стана губернатор на Кола.

— Довиждане, Рой. — Отворих вратата.

— Нещо повече, Костя. Ако се налага това да стане без помощта на най-стария ми приятел… — Нещо в тембъра му ме накара да погледна назад. — Пак ще го направя… — Тичаше към мен. Какво правеше, по дяволите? Падна на едното си коляно и се плъзна по килима с широко разтворени ръце, изпровождайки ме през вратата с песен: „Така както аз исках“.

Когато ме закараха пред Манастира, Аби тъкмо излизаше от колата си.

— Какво искаше старият ти приятел? — попита тя. — Да те дръпне на негова страна?

— Твърди, че ще победи. Лошото е там, че според неприятното ми предчувствие може да се окаже прав.