Гадателката

Когато се върнах в Манастира същата вечер, в кабинета ми чакаше Фаня Карпова, приятелката на Наталия.

— Изглежда, никога не си стоиш вкъщи — каза тя. — Затова реших да издиря бърлогата ти.

Стана на крака и обви кръста ми с ръце.

— Знаеш какви бяха чувствата ми към Наталия — продължи тя.

— Когато чух за котелното, направо бях смазана. — В очите й се появиха сълзи. Пусна ме и седна срещу бюрото.

— Искаш ли кафе?

Тя поклати глава.

— Не. Няма да стоя дълго. Дойдох само да кажа… Да кажа нещо за Наталия. Да кажа дори, че ако бях мислила по-малко за себе си, може би щях да й помогна в известен смисъл.

— Не ми се вярва, че би могла да промениш крайния резултат — казах аз предпазливо. — А за всички ни е важен крайният резултат.

— Разбира се. — Виждах, че се колебае. — Искам да ти кажа нещо, Константин. Трябваше да го споделя по-рано. Наталия се беше захванала с нещо заедно с Джоун Фаулър. Опита се да привлече и мен.

— Каза ли ти с какво се занимава?

— Сигурна съм, че беше нещо незаконно. Свързано беше с пътувания до границата. Имаше нещо организирано за срядата, която идва. Трябваше да замествам Джоун, защото се налагало да отиде в Петербург по някаква работа на консулството.

— Ти какво й отговори?

— Отказах й. За първи път отказах нещо на Наталия. Може би ако се бях съгласила…

— Не ми се вярва. Не.

— Вече имах подозрения за отношенията между Наталия и Джоун и психически не бях настроена да я отменя. Ревността е способна напълно да помрачи ума ти, ако й позволиш. — Изправи се с наведен към пода поглед. — Просто не можех да приема, че е възможно да намери по-вълнуващи перспективи с Джоун Фаулър, отколкото с мен. — Рязко вдигна поглед. — Пак започвам. Дойдох тук, за да ти кажа някоя утешителна дума… А веднага започнах да правя обратното.

Поклатих глава и казах:

— Все още не знаем със сигурност, че е имало интимна връзка между Наталия и Джоун.

— Знаем. Анонимният глас по телефона…

— Може да е бил всеки.

— Но не беше — отвърна тя с огорчение. — Беше моят шпионин.

— Шпионин ли?

— Михаил. Следеше Наталия като куче. Когато разбрал какви са отношенията между Наталия и Джоун, направо обезумял. Накрая дори взел, че се обадил по телефона.

— Налудничавото обаждане в Манастира… Михаил ли е бил?

— Каза ми го по-късно, след като намерихте Наталия. Бил пиян: И много ядосан на теб.

— Защо на мен, за бога?

— Каза, че ходил у вас. Държал си се много самоуверено, бил си абсолютно сигурен, че Наталия обича теб и единствено теб. Искало му се да те цапардоса. Силно.

— И го направи.

— Не му се сърди. Още веднага е съжалил за това. Но е бил много объркан, като всички нас.

Тя се наведе напред и протегна шия да ме целуне по бузата, както правеше навремето. Навремето — преди по-малко от месец.

* * *

През нощта спах в леглото на Дронски в кабинета със залостена врата, за да предотвратя евентуална визита от страна на В. И. Ленин. Аби, предполагам, спеше като младенец в моя апартамент.

Казвам, че спах през нощта, но сънят ми беше крехък и неспокоен. Заспах рано, малко след десет, но в три часа се събудих с тежащи клепачи, но неспокоен.

Лежах, подпъхнал длани под тила си, унасях се и се разбуждах с образите на Потанин и Майлс Бриджър в съзнанието. Единият от тях, а може би и двамата, беше замесен в тази история. Бриджър, предполагах, не беше чудно и да е знаел, дори да е одобрявал, че Джоун Фаулър използва средства на консулството, за да осигури прехвърлянето на децата на сигурно място в Норвегия. Ако беше така, не би имало смисъл да замесва името си сега. Цялата му роля според този сценарий, докато Наталия и Джоун бяха живи, е била да си мълчи съучастнически за едно добро дело, осъществено чрез кражба. Не би спечелил нищо, ако си го признае сега. В такъв случай изясняваше ли се по този начин как се вписва Майлс Бриджър в схемата „подозрение — оневиняване“, която е основен елемент във всяко разследване?

И ако беше така, как стоеше въпросът с Потанин? Не беше трудно да се види в него нещо като комична фигура — човек, фалшифицирал американските си документи за квалификация, но въпреки това вършещ, полезна работа като директор на клиниката. В Русия след гражданската война измислената самоличност и фалшивите дипломи съвсем не бяха непознати.

Но на Потанин можеше да се погледне и по друг начин. Като на човека, който яма ключ за котелното. Като на човека, който е познавал както Наталия, така и Джоун Фаулър. И като много по-организирана и хитра личност, отколкото внушаваше с прашните си папки и протрити дрехи… Като че ли пак бях заспал. В просъница взех звъненето на телефона до ухото ми за силно мяукане на В. И. Ленин.

Събудих се напълно едва когато приближих слушалката до ухото си. Часовникът на стената показваше четири часа. Гласът беше на Джей Делерман. Но звучеше различно. Нямаше ги мързеливо проточените гласни. Беше стегнат, настоятелен. Джей Делерман бе изплашена.

— Искам да дойдеш тук — каза тя.

— Какво се е случило? — Отмятах омотаните завивки настрани. — Откъде намери този номер?

— Оставил си го на телефонния секретар в апартамента ти. Не мисли за това. Просто ела.

Надигнах се и спуснах краката си на пода.

— Какво се е случило?

— Нищо не се е случило — каза напрегнато тя. — Нищо голямо или драматично. Поне засега. Но внезапно прозрях в какво положение съм и много, много ме е страх, Константин. — Замълча за миг. — Моля те, трябва да говоря с теб.

Това ме изпълни с неприятни предчувствия. Доста съвременни американски криминалета съм чел, приятели. Когато красавицата моли някого да отиде при нея посред нощ, то е или за секс, или да си излее мъката. След случилото се вечерта Джей сигурно беше разбрала, че сексът не беше вероятна перспектива.

Колебливото ми мълчание, изглежда, издаде нежеланието ми.

— Постъпила съм наивно. Дори много наивно. Ти също, ако това може да е някаква утеха.

— Кажи ми де.

— Имам нужда от помощта ти, Константин. Струва ми се, че съм в опасност. Реална опасност. Ще дойдеш ли при мен? Още сега?

Беше студено, дори много студено, и във въздуха се виеха снежни вихрушки. Пролетта си играеше на криеница. Нямаше и следа от пикапите на строителите, нито пък от водопроводчиците, пренасящи медни тръби, каквито бях видял при идването си тук заедно с Джей снощи, преди доста часове. Почти целият квартал беше тъмен и пуст. Може би трябваше да взема някого със себе си.

На пръв поглед улица „Тургенев“ приличаше на Сталинград през нощта на победата. Но сградите не бяха руини — просто бяха недовършени. И големите железни страшилища покрай пътното платно не бяха танкове, а самосвали.

Стигнах до дъното на улицата и спрях пред блока на Джей. Входното фоайе, естествено, пак си беше без врати и стъкла и снегът танцуваше в него на фона на процеждащи се призрачни светлинки. Излязох от колата и тръгнах внимателно по затрупания със строителни отпадъци тротоар. Строителите в Мурманск не се