страхуваха, че някой минувач може да ги даде под съд. Купчини от натрошени тухли, наводнени шахти, талпи със страховити пирони можеше да се видят навсякъде.
Спрях се за момент пред входа на Джей. На третия етаж светеше прозорец, за който предположих, че е нейният. Имаше и други светлини, но не идваха от остъклени прозорци. Бяха подредени вертикално и реших, че това е стълбището. Сред снежната виелица и вятъра по тротоара дрънчаха празни кутии от боя. От щранг на петия етаж прокапа вода, която ме накара да се обърна рязко и да посегна към кобура.
Само че, както можеше да се очаква, не носех кобур. Бях навлякъл яке с кожена подплата и тениска с размер ХХ и надпис на гърдите „Жени срещу насилието“. Обаче кобура го бях забравил.
Противникът, когото познаваш, разполага с ограничени възможности да те плаши, да бъде опасен за теб или да те обезкуражи. Не е същото с противник, за когото изобщо нямаш представа. Пристъпих в бетонната катедрала, както би могло да се нарече входното фоайе в блока на Джей, и се ослушах за окуражаващо бръмчене на електрическа бормашина, удари от чук или шум от трион. Тази нощ обаче цялата сграда тънеше в тишина.
Преди да тръгна нагоре по необлицованите циментови стъпала, аз си избрах едно бичме, дебело горе- долу колкото бейзболна бухалка и с два-три изкривени десетсантиметрови пирона, придаващи доста зловещ вид на единия му край. Тръгнах нагоре забързано, стъпало по стъпало, ту на светло, ту в почти пълен мрак, в зависимост от висящите голи крушки, а в главата ми гъмжеше от демони и вероятни опасности.
Когато някой започна да си подсвирква над мен, настръхнах от страх. По коридора се разнесе фалшиво подсвиркване приблизително откъм апартамента на Джей на най-горния етаж. Сигурен бях само в едно. Този призрак си подсвиркваше, но не можеше да докара мелодията вярно. Долепих се до стената, но нямаше как да не ме види, при положение че една крушка светеше право в лицето ми.
Вече чувах влаченето на краката му зад следващия тъмен завой на стълбищната спирала. Извъртях дланта си така, че бичмето да сочи нагоре. Когато той се появи, подсвиркването секна. Беше облечен в тъмен работнически гащеризон и ушанка от заешка кожа. В едната си ръка носеше метално сандъче с инструменти.
Отпуснах надолу парчето дърво с облекчение. Примигнах срещу ярката светлина и вдигнах ръка за поздрав. Имах време само колкото да прочета жълтия надпис „Кола ТВ монтажи“ на гърба му, преди да се скрие зад следващия завой и да изчезне.
Изкачих се бързо по оставащите стъпала до третия етаж с убеждението; че действително съм срещнал закъснял работник в сградата. Изтичах по коридора, в който цареше истински хаос от висящи жици и недовършена шпакловка, но беше добре осветен от крушките на тавана.
Купчина от нахвърляни мръсни гащеризони ме накара да се спра. Всичките бяха сини и всичките имаха надпис „Кола ТВ монтажи“ на гърба. Обърнах се назад към стълбището. Стъпките на работника отдавна бяха заглъхнали. Трънливата напрегнатост, която усетих, преди да го срещна, се завърна.
През фугата между горната дъска на касата и вратата на апартамента на Джей прозираше светлина. Натиснах звънеца и зачаках отговор. Дали ми се стори, че пак чух фалшивото подсвиркване долу, на двора? Сигурно го бъркаш със свистенето на вятъра, Константин, рекох си.
След няколко секунди пак натиснах звънеца. Отново не последва отговор. Никакъв звук отвътре.
В джоба ми бяха ключовете на Джей, които небрежно бях прехвърлил там от вечерното сако с намерението дай ги върна. Извадих ги и усетих неприятно негодувание. Нима цялата тази история — среднощното обаждане по телефона, умоляващият глас — беше само един романтичен трик да ме привлече в нейното жилище? Да използвам ключовете, да вляза в спалнята й и да я намеря лениво излегната на леглото? Не ми се вярваше.
Завъртях ключа и отворих вратата.
Призля ми от миризмата на кръв. Колекцията на Джей от порнографска литература беше пръсната по пода, оплискана с кръв. Вратата на спалнята беше отворена. От мястото, където бях застанал, видях, че лежи просната на леглото.
43.
Вече беше съмнало. Двамата с Аби стояхме прави сред окървавените книги във всекидневната, докато в спалнята проблясваха синкави светкавици на фотоапарати.
— И този боклук й е харесвал? — каза Аби, посочвайки книгите с пренебрежителен жест. Илюстрираният том за Сталин и неговите съмишленици, палуващи из залите на Кремъл, лежеше разтворен и подобаващо опръскан с кръв.
— Като колекционер — отвърнах аз сякаш в своя зашита.
— Колко пъти си идвал тук?
— Само веднъж. Но не си прави кой знае какви заключения от това.
— Длъжни сме да ги направим. Тя ти се е обадила по телефона, нали? — Аби разтвори бележника си и започна да чете. —
— Мъча се да го разгадая, но нищо не се получава.
— Да не сте имали някакво спречкване на любовна основа? Това изглежда правдоподобно. Джей е търсела начин да се сдобрите. И двамата сте сгрешили… Но защо да не се целунете и да забравите?
Поклатих енергично глава.
— За бога, Аби, губиш си времето. И още по-лошо, губиш моето. Джей беше уплашена. Много, много уплашена. Защо или от какво по това време на нощта, не знаем.
Отидох до входната врата, където човек от следствения екип снемаше отпечатъци.
— Първото, което ме учудва — казах аз, — е, че в тази незавършена сграда няма портиер, нито пък надеждна охрана и въпреки това една жена отваря на някого в четири или четири и половина през нощта. Гледай, няма никакви следи от взлом.
— Трябва да си зададеш въпроса на колко мъже е раздала ключове — каза Аби. — Сигурно не си въобразяваш, че си единственият.
От спалнята се появи топчест и брадясал лекар.
— Моментът на смъртта е безспорен. Настъпила е минути преди идването на инспектора. Някъде около четири и двадесет тази нощ. Действителната причина за смъртта е задушаване, а не загуба на кръв, както вероятно си мислите. Няма следи от сперма, но очевидно е упражнено сексуално насилие. Използван е нож без никакви задръжки. — Замълча за миг. — Доста се е мъчило момичето, преди да си отиде.
— Можем ли вече да я изнесем? — попита Пински от вратата.
Аз се отдалечих, а Аби се върна да хвърли още един поглед.
Отидох бавно до входната врата и започнах да оглеждам незамазаните кабели и тръби в коридора. Пински дойде при мен и запали цигара. Погледна ме и ми предложи пакета.
— Да знаеш, шефе — каза той, — че след този случай ще го хванем. Сигурен съм. Веднага щом изтрезнее свидетелят…
— Свидетел ли?
— Извинявай, шефе. Ти имаше работа вътре в апартамента, когато го намерихме. Някакъв пиян. Спеше на пода на долния етаж.
Фъфли, че видял кола. В момента му помагаме да изтрезнее в Манастира.
Отидохме към най-близкия до нас неостъклен прозорец. Долу бяха спрели два микробуса без фирмени знаци. От задните им врати слизаха строителни работници.
— Опитай се да разбереш на какъв принцип се работи тук — казах аз. — Една фирма ли е ангажирана за всички видове дейности и ако е така, кой ги ръководи. Или пък за всичко се наемат независими един от друг изпълнители. Трябва да разберем кой още е бил в сградата около четири след полунощ. И по-конкретно, трябва да научим кой е телевизионният техник, работил тук през нощта.
— Вече говорих с един човек, казва се Дани Марков, който е управител на, „Дола ТВ монтажи“ — каза Пински. — Той твърди, че неговата бригада е завършила работата си малко след двадесет и четири часа, но предишната нощ. Оставянето на гащеризоните било недоглеждане, причинено от веселието заради очакваните премии. Каза, че те са единствената бригада, изпълнила договора си в срок.
— Нима искаш да кажеш, че снощи тук не е имало телевизионен техник? — Вратът ми настръхна и ме
