Гадателката

властта и влиянието, които имат областният губернатор и кметът на града.

Човек с твърде малки зъби за едрото му лице, Осопов седеше отпуснато зад бюро, отрупано с папки и книжа. На масичка от дясната му страна имаше компютър, чийто монитор светеше с празен екран. От Наталия бях чувал, че дебелакът обича да създава впечатление, че е на „ти“ с модерната техника. Срещата с нас му беше първата за сутринта, толкова рано, че вероятно не бе имал време да гаврътне едно за отскок и нервно почукваше с пръсти. Вдясно от него седеше полковник Соня Фетисова. С мъничките си очи, червендалесто подпухнало лице, цивилно черно сако и панталон, тя би се класирала безапелационно още на първото пресяване за ролята на шефа на „СМЕРШ“ във филм за Джеймс Бонд. Като административен началник на наказателните колонии за малолетни в Кола тя отговаряше за бита на десетки хиляди деца и неведнъж се беше сблъсквала със западни журналисти и организации за закрила на децата. Докато затварях вратата, видях как Фетисова заобикаля бюрото и с тромаво Поклащане се насочва към мен.

— Константин — посрещна ме тя. — Красив като винаги. Толкова отдавна не сме се виждали. Трябва някой път да изпием заедно по чашка-две хубава водка.

Осопов постави едрите си длани върху папката пред него.

— Прегледах вашия предварителен доклад — каза той. — Смея да твърдя, че съдържанието му сериозно уличава Джоун Фаулър и доктор Вадим.

— Може би. Но може и да не е така — отвърна Аби. — Според мен би трябвало повече да ни интересува защо доктор Вадим и Джоун Фаулър са счели за необходимо да извеждат деца от територията на Русия и да ги изпращат на Запад.

— За каква бройка става въпрос?

— Нямаме представа. Извежданията през границата може да са били само едно или две, но може и да са много повече. Знаем, че са ползвали услугите на група бивши войници…

— Бандити — процеди Фетисова.

Аби сви рамене едва забележимо.

— Не ги знаем кои са. Да кажем, че са група бивши войници, от които са получавали децата.

— Нима твърдите, че са ги купували? — попита Фетисова с престорено съмнение. — Че са замесени в търговия с деца?

— Написала съм го в доклада си, полковник — отвърна студено Аби.

— Да, разбира се. Но продължавам да го намирам за шокиращо, въпреки че още не сме установили крайната им цел. От филантропия ли са го правели или за печалба? Може би никога няма да узнаем, освен ако ти, Константин, не си бил запознат с какво се занимава жена ти.

На мига осъзнах защо Наталия не ми беше казала нищо. Не е било само за да не ме забърква. Както винаги, тя бе предвидила вероятностите и последствията от това, което прави. Била е наясно какви опасности крие. И предварително бе преценила, че ако мога да бъда полезен с нещо в случай на криза, трябва да съм абсолютно необвързан и чист.

— Знаеше ли, инспекторе?

— Ако имах някаква представа — отвърнах и в мен се надигна гняв, — Наталия нямаше да умре от задушаване в мазето на „Лермонтов“. Този отговор достатъчен ли е, полковник? Защото, ако не е…

— Константин… Костя — тя вдигна двете си ръце нагоре. — Приятели сме отдавна. Не бива да се караме. Зададох въпроса по задължение. Ти като милиционер знаеш това. Приемам отговора ти. Не си знаел нищо. — Устните й се разтегнаха лекичко в иронична усмивка.

В кабинета настъпи тишина. Дори Осопов сведе поглед и старателно започна да почесва разтворената си длан.

— Кой е източникът в такъв случай на информацията за дейността на жена ви? — попита той със снишен глас.

— Специален агент Кънингам вече ме уведоми, че източникът е някой си Лука Руп, господин Осопов — каза Фетисова. — Проучих го. Работник е, въпреки че преди време е бил учител според досието му. Имал е провинения, но нищо сериозно. Впечатлението ми е, че малко му хлопа дъската.

Осопов си погледна часовника.

— Добре тогава. Да обобщим това, с което разполагаме. — Наклони се към Аби. — Вие ни уведомявате, госпожице Кънингам, че според вас тези деца, ако действително ги е имало, са били вероятно откарани до норвежката граница. И в потвърждение на това, че тези неща са се случили, разполагаме само с казаното от един смахнат. — Направи кратка пауза. — Явно е забъркана някаква банда от мъже. Възможно е да са бивши войници. Но знае ли някой къде можем да ги открием? Или поне да докаже, че са някаква реалност, както и децата? Да говорим сериозно, какво може да направи градската управа? Да изпрати хора, които да патрулират около езерата и блатата и да търсят скитащи деца? Аз не мисля така, а вие?

— Настояваме за възможно най-щателна проверка на броя На децата в поправителните колонии — каза твърдо Аби. — Най-щателна и независима. Убедена съм, че тези деца са измъкнати от системата на наказателните лагери. И съм сигурна, че някой в тази система ги отписва като избягали, без това да е вярно.

Фетисова стана на крака.

— Достатъчно — каза тя грубо. — Това са чисто и просто обидни спекулации. Разговарях с всички коменданти. Те съответно са направили проверка при всички офицери на тяхно подчинение. Повтарям. Няма регистрирани избягали деца от поправителните лагери в Колска област. Това е факт, госпожице Кънингам.

Осопов намръщи дебелите си устни и разтвори длани:

— А аз смятам, че този факт е по-солиден от митовете за скитащи деца.

45.

— Мръсници — каза Аби, докато прекосявахме плочника пред сградата на Градския съвет. — Децата, които Наталия е превеждала нелегално през границата, са взимани от лагерите, убедена съм в това. Изпълнихме рутинното си задължение, но по лицата им не премина и сянка на уплаха.

— Държат всички козове, затова. Те си играят с нас.

— Е, времето за игри свърши — каза тя ядно.

— Оттук нататък трябва да действаме самостоятелно, иначе няма да постигнем нищо. Без да се съобразяваме с каналния ред…

Тя ме погледна косо.

— По руски?

— По руски — потвърдих аз. — Мисля, че е много вероятно за тази нощ да е насрочена следващата им операция.

— Дори ида си прав, не можем да сме сигурни, че не е отменена.

— Сигурни сме, че Наталия и Джоун не са имали възможност да я отменят. Така че това е един шанс. Нека да го проверим.

— За да го направим, ще имаме нужда от Лука Руп. Само той знае къде е мястото на срещата с мъжете, които доставят децата. Не е ли казвал къде е то?

— Някъде на или около изоставените кораби. Толкова.

— Добре — кимна тя. — Щом като ще действаме по руски, да го накараме да ни заведе там.

В три следобед ни се обади човек от екипа на Пински. Микробусът на Лука Руп бе напуснал хеликоптерния хангар. Следвала го патрулна кола на милицията и в момента се движели в северна посока по булевард „Душкин“. В три и двадесет Лука вече разтоварваше висококачествени кукли манекени в магазина за модно облекло „Изгубена невинност“ на улица „Фестивална“. През това време двамата с Аби седяхме в кола без отличителни знаци, паркирана през три други автомобила зад микробуса.

Погледахме няколко минути как Лука пренася манекените в магазина. Беше облечен с шуба, дебел пуловер, дънки и маратонки. Начинът, по който държеше куклите, излъчваше особена загриженост и деликатност.

Аби ми подаде цигара и двамата се отдадохме на обичайните безцелни разсъждения, на които всички изпратени на проследяване полицаи разчитат, за да им мине времето.