— Няма нужда — казах аз.
— Тогава накарайте ме да броя. С редни числа, ако повече ще ви хареса. Първи Ной, Второ пришествие, Трети райх, Четвърта република, Пета поправка, Шести партиен конгрес…
— Седмото небе — прекъснах го аз. Обърнах се към Пински: — Да говорим по същество.
— Това са двама старши инспектори, които разследват случая, Фьодор — каза Пински. — Опитай се да разбереш трезво въпросите им. А си заспал, а те събуждам с ритник по задника. Можеш да седнеш, но гледай да седиш изправен. Недей да полягаш на кревата.
Фьодор седна, а Пински донесе стол за Аби.
— Като начало, Фьодор — започнах аз, — кажи ни с какво си изкарваш прехраната.
— Карам автобус — отговори той.
Чух как Аби изпъшка тревожно.
— Но невинаги съм в такова състояние, госпожо — добави той настойчиво. — Това е абсолютно изключение. Вчера ми беше почивният ден. А днес застъпвам на смяна чак на обед.
— Достатъчно бистра ли ви е главата, за да ни кажете какво сте видели снощи? — попита го Аби.
— Като планинска вода. И искам да се извиня пред вас, двамата старши следователи и лейтенант Пински, за неясния и заобиколен начин, по който разказвах версията си. По времето на някогашния Съветски съюз бях асистент по основи на политикономията, така че знам нещичко за конкретността на израза, когато става въпрос за факти. На първо място, нямам намерение да крия факта, че същата вечер имах сериозен контакт с бутилката с бистра течност…
— Употребили сте алкохол.
— Да.
— Къде?
— В стола на автогарата. С компания от няколко приятели. Беше късно, може би след полунощ, когато си тръгнах. Пътят ми минава по улица „Тургенев“. Някъде по средата на тази улица ме налегна необяснима и непреодолима умора.
— И какво направихте?
— Беше сурова нощ. Духаше силен вятър откъм реката. Пак заваля сняг. Реших да се подслоня в някой от недовършените блокове наоколо. Чиста случайност е, че носех парче салам и половинлитрова бутилка „Кубан“, така че не съзирах никаква опасност за себе си.
— Опасност от изтрезняване ли? — обади се Пински от вратата.
Фьодор вдигна високо пръст.
— Това вече е обидно, лейтенанте — отвърна той. — Във всеки случай аз се устроих удобно като опитен войник и въпреки студа съм заспал дълбоко.
— Но нещо ви е събудило — каза Аби.
— Беше кола. Спря на улицата точно под мен.
— На „Тургенев“ ли.
— Не. Бях си избрал по-затънтено местенце. Всъщност оттам имах поглед само към алеята покрай страната на блока, не се виждаше улицата.
— Каква беше колата?
— Черна.
— Но каква марка?
— Американска. Първото, за което се сетих, беше мерцедес.
— Мерцедес не е американска кола — обади се Пински зад мен. — Съсредоточи се, чичко, или ще си заслужиш боя.
— Колата беше черна. Мъжът, който слезе от нея, беше добре облечен. Без шапка. Доста висок ми се стори. Насочи едно от онези дребнички устройства, които заключват вратите, и изчезна в един от отворите на сградата под мен, но не мога да кажа със сигурност в кой.
— Колко беше часът?
Фьодор сбърчи чело и подръпна с пръсти долната си устна.
— Трябва да си призная — каза той, — че лично аз нямам кристално ясни спомени за обстоятелствата.
Аби ме погледна вбесена и избухна:
— Джей не е била единственият обитател там, нали? Онзи може просто да се е прибирал. Нищо повече от това.
— В такъв случай защо излезе след половин час? — попита Фьодор с неочакван блясък в очите.
Аби отново седна и го изгледа гневно.
— А за това
— Спомените са като слънцето, както обичаме да казваме в Русия. От време на време пробиват през облаците.
— Видяхте ли го още веднъж?
— Съвсем бегло този път, инспекторе. Тичаше с всичка сила. Качи се в колата и затръшва вратата. Запали мотора и гумите изсвириха. Недопустимо отношение към разкошен американски мерцедес, казах си.
Малко по-късно вече бяхме извън килията.
— Какво ти е мнението? — попита Аби. — Изглежда, единственото нещо, което си спомня кристално ясно, е, че колата е била американски мерцедес.
Пински подаде глава иззад вратата на килията. Посочи с палец през рамото си.
— Появи се още един слънчев лъч — каза той. — Съвсем истински, ако Фьодор не си го измисля.
Върнахме се в килията. Фьодор скочи на крака и бързо седна отново.
— Кажи на следователите това, което току-що спомена пред мен — нареди му Пински.
— Става въпрос за отношението между дължината на кръга към неговия диаметър. Изразено като
— Струва ми се, че този вече не е в реалния свят — каза Аби.
— Номерът на колата — намеси се Пински. — Видял е регистрационния номер на колата.
— Видях
Седяхме в бялата болнична стая в „Лермонтов“: Дронски, Аби и аз. Пински беше задействал изготвянето на списък с всички коли, в чиито номера фигурираше 3141. Същевременно се опитваше да установи някакъв порядък в хаоса от строителни фирми, работещи в блока на Джей. Изглежда, нямаше съмнение, че човекът, с когото се разминах на стълбището, не е бил техник по телевизионните антени; фактически почти нямаше съмнение, че той е бил убиецът на Джей.
— Има още нещо — каза Дронски. — И то е най-важно за нас.
Вече бях станал и се канех да си тръгна.
— И какво е това нещо? — попита Аби с недоволно изражение.
— Никой от нас ли не се пита какво е значението на куклата? — попита Дронски с повдигнати към Аби вежди. Съвсем като Гручо Маркс. Лицето й почти не трепна. — Той ни заявява по най-ясния начин, че ако продължаваме да вървим по петите му, Аби ще е следващата му жертва.
— Не очаквайте да бъде — каза Аби.
Спомних си за тайнствения Скорпион — хитър, страстен, измамен.
— Сега живееш сама в апартамента на шефа, нали? — попита я Дронски.
— Изнесох се оттам вчера, по твое предложение — казах аз.
— В такъв случай… — Дронски намести удобно наранения си крак. — Ще си върна думите. Предлагам веднага да се пренесеш обратно, шефе. Мисля, че отсега нататък трябва да си сянка на Аби.
Погледнах я. Тя сви устни и леко повдигна рамена.
Кабинетът на кмета Осопов се помещаваше в ъглова стая в комплекса на Градския съвет и категорично не притежаваше великолепието на губернаторския мезонет на последния етаж, илюстрирайки разликата във
