— „Изгубена невинност“ — каза тя. — Що за име на магазин за дамско облекло може да е това?
— Томас Пейн. Англо-американски писател революционер. „Властта, както и дрехата, е белег за изгубена невинност.“ Ако си го спомням правилно.
— Голям умник — измърмори тя. Но ми подаде огънче.
Видяхме как в магазина Лука измъква от задния джоб на дънките си кочан с фактури и го подава на собственика за подпис.
Смачках цигарата си. Слязохме от колата и го пресрещнахме точно когато излизаше от магазина. За момент се поколеба боязливо.
— Константин. — Той подаде ръка. — Госпожице Кънингам. — Ръкува се и с Аби. — Случайност ли е това? Може би не?
— Хайде да изпием по кафе. — Аби посочи кафенето в съседство на „Изгубена невинност“. — Искаме да ви помолим за една услуга.
Наблюдавах как озадачението върху чипоносото, типично славянско лице на Лука се засилва, докато вървяхме към кафенето и сядахме.
— Дължа едно извинение заради Саша — обърна се към мен Лука. — Прекалено покровителствено постъпи. Той… — Лука погледна Аби разколебан.
— Агент Кънингам знае — казах аз. — Знае и че те разходих до езерото.
— Саша побесня. Както вече казах, винаги ме е бранел прекалено много. Сигурен съм, че и той би искал да се извини.
— Вече го направи — успокоих го аз.
Поръчахме кафе и после той се обърна към Аби:
— Споменахте, че мога да ви направя някаква услуга, госпожице Кънингам.
— Свързана е с това, което сте разказали на Константин. За нощта, когато доктор Вадим и Джоун Фаулър изчезнаха.
— За това, че ходихме нагоре по реката до изоставените кораби?
— Да.
Той ме погледна озадачен, разтревожен.
— Моята работа беше да карам микробуса, нищо повече.
— Няма от какво да се плашите, Лука. Искаме само да ни заведете до мястото, където сте откарали Джоун в онази нощ.
— Защо ви трябва да ходите там? Мъжете, с които доктор Вадим и Джоун разговаряха, отдавна са се покрили.
— Това е само част от разследването, Лука — отвърна тя. — Подобни проверки често са продиктувани от необходимост да се запълнят някои празноти. Бели петна в сюжета на събитията. Това се опитваме да направим.
— Мога да ви обясня как да отидете дотам. — Ръцете и краката му се раздвижиха във всички посоки. Измъкна от джоба си кочана с фактурите и молив. — Не е трудно.
— Не — отсече Аби. — Искаме вие да ни заведете, Лука.
Всичките му хаотични движения изведнъж спряха.
— Саша няма да е доволен, ако го направя — каза той.
— Разговарях със Саша по време на регистрацията за изборите — обясних му аз. — Стори ми се доста приятелски настроен.
— Това няма да му хареса, Константин. Знаеш, че с удоволствие бих направил всичко, за да помогна. Но не бива да искаш точно това от мен.
Последва продължително мълчание. Отвсякъде се чуваше дрънкане на чаши за кафе по металните плотове на масите. Бавно двамата с Лука извърнахме глави към Аби. Тя облегна широко разтворените си, добре поддържани пръсти върху масата.
— Нужно ни е вие да ни покажете мястото, Лука — каза тя. — Общо описание на района не е достатъчно. Искаме да ни посочите точно кораба, от който Джоун Фаулър е взела децата през нощта, когато двете с Наталия изчезнаха.
— Не съм сигурен дали ще мога да си спомня.
— Ще можете — настоя тя. — В противен случай ще се постарая да ви тикнат в ареста за отказ да сътрудничите на следствието. — Удивих се от безкомпромисния блясък в очите й.
— Дайте ми малко време да размисля — замоли се Лука. — Нека да се обадя на Саша.
Тя поклати глава в знак на отказ и каза:
— Отиваме още тази нощ. Няма време за мислене. Тръгваме веднага.
Най-напред се върнахме в Манастира. Аби караше колата на милицията, а аз придружавах Лука в неговия микробус. През цялото кратко пътуване той не пророни нито дума. Веднъж или два пъти извърна поглед към мен с обвиняващо изражение.
По-късно, докато пиехме чай под погледите на Данилова и Пински, Аби ме придърпа в кабинета си.
— Той знае нещо — каза тя. — Лука знае нещо.
— Всичко, което знае Лука, е, че ужасно го е страх от Саша. Ако ги видиш двамата един до друг…
— Може би. А може и да е заради нещо, което знае за Саша.
Върнах се в другата стая. С усилие отбягвах умоляващия поглед на Лука. Когато започна да притъмнява, му дадохме още чай и даже чашка грузински коняк. Не беше трудно да се забележи, че се притеснява заради Саша, дори изпитва ужас. Когато за четвърти или пети път поиска да се обади по телефона, му заявих, че е най-добре да не го прави.
— Когато се прибереш — обясних му, — ще можеш да му кажеш, че не си имал избор.
Аби се беше върнала и стоеше облегната на касата на вратата. Погледнах я, но не забелязах смекчаване в изражението й. Просто току-що бях казал на Лука самата истина.
В шест часа поведохме леко превития и притеснен Лука към неговия бял микробус. Във въздуха се усещаше режещ мраз. Изглежда, пролетта се беше разколебала. Нямаше да е чудно, ако завали сняг още преди падането на нощта.
Междувременно Аби бе отскочила до апартамента, за да си облече дънки, пуловер и дебела шуба. Донесе ми ботуши и пуловер от непрана вълна, който миришеше на обор, но вършеше отлична работа в характерния за нашето кътче от света климат. Върху него облякох цивилна шуба. Отбих се в съседната стая и проверих пистолета и резервните пълнители под внимателния поглед на В. И. Ленин. Напомни ми за черната кукла с искрящите тъмнокафяви очи.
46.
Беше тъмно, когато излязохме на магистралата в южните покрайнини на Мурманск — Лука и аз в белия микробус, Аби и Пински в камка на милицията без отличителни знаци след нас. Покрай пътя имаше малко сняг, но все още беше плътен и неочаквано блестящ под лунната светлина, докосваща по-високите части на хълмовете оттатък реката.
Първите десетина минути Лука караше мълчаливо и крайно съсредоточено, все едно че колата му беше натоварена със скъп порцелан.
— В Ростов — каза той неочаквано — по това време на годината вече е топло. Даже горещо. На южния плаж хората сигурно се къпят.
Хрумна ми, че и преди беше споменавал слънцето и плажовете на Ростов като прелюдия към разказите за детството му. Прииска ми се да го насърча.
— Значи животът в Ростов е бил хубав, така ли е?
Той сви рамене. Мълча още дълго време. Дали си спомняше онези слънчеви дни, или не можеше да реши да сподели ли още нещо, не можех да кажа. В един момент ме погледна косо и пак се обърна напред заговаряйки така, сякаш му бях задал нов въпрос.
— В началото живеехме в самия Ростов. После се преместихме няколко километра по-нагоре по Дон, в Новочеркаск, където майка ми си намери работа в завода за шампанско. За повечето хора животът на юг беше хубав.
— За повечето хора?
