лагери след завършването на посещението.
Обърнах се към децата пред нас. Така сресани и измити, нищо чудно да бяха група, подготвена за среща с пресата.
— Вие сте от „Лагер 27“ — казах аз. — Нивка.
По редицата премина вълна от кимания.
— А къде ви водеха с камиона?
Никой не знаеше. След миг обаче едно от момичетата, може би малко по-голямо от останалите, сви рамене за втори път.
— Някой каза, че ни местят в някаква болница в Мурманск.
— В болница ли?
— Да ни лекуват.
Около нас се събра малка групичка анархисти.
— От какво да ви лекуват? — попита Веня.
Момичето бе казало всичко, което имаше намерение да каже.
— Сигурно от това, заради което ни вкараха в лечебницата на лагера.
— Били сте в лечебница на лагера?
— Имаше много ядене — обади се едно от момчетата. — Каквото си поискаме.
Аби сложи ръка върху рамото на момичето и го попита:
— Как се казваш?
Забелязах, че устните на момичето потрепнаха.
— Ирина — отвърна то. — Наричат ме Ирина.
— Имате ли сакове или друг багаж? Някакви лични вещи?
— Не.
— Някакви документи?
Момичето неохотно извади един-единствен лист и ми го подаде. Руснаците, дори и децата от поправителните лагери, се страхуват да се разделят с документите си. Прегледах листа набързо. Беше общ документ за всичките девет деца, като ги описваше като:
„Момче 1 — руса коса, височина един метър и двадесет и седем сантиметра, години 7; Момиче 3 — черни вежди, сини очи, един метър и четиридесет, години 9.“ Заедно с данните за всяко дете имаше и кратък коментар.
— Знаеш ли какво пише тук? — попитах момичето.
— Пише, че отиваме в новопостроена болница. Пише, че сме специално избрани.
Върнах документа на момичето. Аби записваше имената им. Някои от най-малките се затрудняваха да си спомнят точната възраст и рождените си дати. Много отдавна никое от тях не беше празнувало рожден ден. Ако изобщо им се беше случвало такова нещо.
— Някой от вас може ли да чете? — попитах аз.
— Не.
Аби дръпна Веня настрана.
— Ще ги вземем — каза тя. Извади пачка банкноти изпод шубата си. — Пет хиляди долара.
— Пет и петстотин.
— Нито долар повече от цената, за която сте се споразумели с доктор Вадим. Пет хиляди долара на банкноти по сто.
Веня взе парите и започна да ги брои. Децата го наблюдаваха боязливо.
Това си е пазар за роби, замислих се аз. Или, понеже сме в Русия, за крепостни. Спомних си, че когато бях малък, ходихме с баща ми в едно градче, което може и да е било Владимир. Там ми показа голямо тържище. На това място, обясни ми той, се е намирал най-големият пазар за крепостни в царска Русия, по- голям дори от московския. Погледнах към Аби. Осъзнаваше ли и тя като мен, че току-що е купила тези човешки същества? Дали си мислеше за Огъстъс Кънингам и етикета с цена триста двадесет и пет долара, окачен на врата на нейната прабаба? Улових погледа й и една кратка гримаса. Точно това си мислеше.
Децата преместиха погледите си от Аби към мен, твърде изплашени, за да попитат какво става. Веня свърши с броенето и вдигна високо парите, за да ги видят хората му и да ръкопляскат.
— Всичките са ваши — каза той и зъбите му проблеснаха. — Изведете ги:
— Имам още един въпрос — казах аз.
— Стига да мога да отговоря.
— Срещали сте се с доктор Вадим и американката няколко пъти. Разговаряхте ли?
— Да, разговаряли сме.
— Откъде са научавали кога се очаква конвой с деца да напусне лагера?
— Това не мога да ви кажа — отговори Веня и аз му повярвах. Го ми даваха датите, часовете и имената на лагерите, от които заминават децата. И оставяха другото на мен.
— А когато… — забавих се, за да избегна думата „отвличате“, — когато взимате децата, те за къде пътуват?
— За Мурманск.
— Знаете ли точно за къде?
— Не. Нашата военна операция обикновено се провежда много преди да наближат града. Почти всички лагери са доста отдалечени от основните пътни артерии, естествено. Ние прихващаме конвоя с децата на някой от второстепенните пътища.
— Случва ли се да пострадат хора?
— Понякога. От охраната на лагерите. Не роним много сълзи за тях. Кой е способен да прекара живота си, пазейки невинни деца да не избягат?
— Може и не всички да са невинни, приятелю — възразих аз.
— Може и да не са. Но ако те не са невинни, това е така, защото други са виновни. — Той се изсмя. — Но вие не сте дошли тук да обсъждаме състоянието на руското общество.
— Не може да не си се замислял над това — продължих да настоявам. — Каква всъщност беше целта на двете жени?
— С децата не се е случило нищо лошо. Това мога да го кажа от лични впечатления. Между другото, когото и да попитате тук, ще потвърди, че Веня обича децата. Както вече ви казах, нямаше да върша това, ако смятах, че ще им се случи нещо лошо.
— Имате ли още запланувани срещи с двете жени?
— Не, освен ако вие не ми дадете нови указания.
Поклатих отрицателно глава.
— Можете винаги да ме намерите… — За моя изненада той извади визитна картичка. На нея пишеше „Веня“ и имаше номер на мобилен телефон. — Ако искате да дойдете сами, елате през деня, иначе ще ви прережат гърлото. Питайте за Веня. Кажете, че идвате да преговаряте за деца.
Стиснахме си ръцете. Децата тръгнаха скупчени след Аби и водача с качулката, който ни посрещна.
На входа на трюма се обърнах назад. Анархистите се бяха струпали около Веня и го потупваха по гърба. Поне трима от тях наливаха водка в преливащи половинлитрови чаши.
Обратният път по мостчетата между корабите беше кошмар. Отново се забелязваха признаци за населеност като светлини и кухненски миризми, но не видяхме жива душа. Започнах да подозирам, че за Веня това място бе нещо повече от временен щаб. Имаше десетки, дори стотици разбойници от една или друга категория, но никой не излезе да ни спре. Невероятна дискретност сякаш бе обладала обитателите на старите товарни кораби. Когато стъпихме на плажа, дълбоко в себе си вече не се съмнявах, че там управлява законът на Веня.
Пътуването до норвежката граница изискваше почти три часа. Аби остана при децата в товарния салон на микробуса и им раздаваше шоколади и газирана вода. Аз седях отпред до Лука. Пински ни следваше с камката на разстояние около шест-седемстотин метра. От време на време надничах през малката решетка
