— В такъв случай може би ще ни позволите вместо това да разговаряме с някои от подчинените ви? Не е проблем, нали? — попитах аз.
— Със случайно подбрани хора от персонала ли искате да говорите?
— Преди всичко с тези от болничния стационар.
— Представям си какъв хаос ще настъпи в дневния режим на лагера. Освен това като гости ще се изложите на неоправдан риск. Не мога да разреша.
— Значи отказвате да ни сътрудничите? — взе думата Аби. — Както за разпита на персонала така и за ексхумацията? Това ли е положението?
Наблюдавах внимателно полковник Фетисова. Първоначално тя настръхна, но после бавно се отпусна.
— Положението е, че в правилника за лагерната администрация е казано ясно: аз решавам какво ще става в поверените ми лагери, освен ако няма изрични разпореждания от кмета на Мурманск или губернатора на областта. Вероятно добре знаете, че в момента Колска област няма губернатор, агент Кънингам.
— Резултатите от изборите в неделя ще променят това положение в една или друга посока — казах аз.
— Значи трябва да изчакаме и да видим дали новият губернатор ще одобри това отвратително деяние — заключи с пълно удовлетворение Фетисова. — Дотогава думата на кмета Осопов е закон.
48.
Екип на милицията бе арестувал Потанин и го беше докарал в Манастира. Аби и аз го отведохме в големия й кабинет. Стоях облегнат на стената встрани от него, но почти извън обсега на погледа му от стола на който седеше. Лицето на Потанин както обикновено беше небръснато, но пребледняло и изопнато. Под ръката си държеше кафява картонена папка. Каза, че иска да разграничи точно ролята си в целия този бизнес. Повече от очевидно бе, че е изплашен.
— В целия бизнес? — попитах аз от мястото си до стената.
— В търговията с деца. — Сложи папката на бюрото пред Аби. — Моля ви, прочетете това, госпожице Кънингам. От него ще разберете как започна всичко.
— Разкажете ми го вие. — Тя избута папката настрани.
— Имате ли нещо за пийване тук?
Аби отмести раздразнено погледа си от него към мен.
— Идеята не е лоша — казах аз. — Аби?
Тя кимна с примирение и аз отидох в другия кабинет да взема бутилка и чаши. Когато се върнах и ги сложих на масата, Потанин вече говореше.
— Преди година или малко повече… — Потанин взе чашата, която побутнах към него. — Преди година или малко повече ме повикаха да се срещна с полковник Фетисова в управлението на детските наказателни лагери. Отидох в кабинета й в града и бях посрещнат радушно, с кекс и много хубава водка „Кубан“. Въпреки това се боях. Не всеки ден те викат в кабинета на високопоставен офицер от затворническата администрация.
— И какво искаше тя? — попитах аз.
— Две неща. Каза, че най-напред искала да направи справки за квалификацията ми.
— Това сигурно ви е накарало да се почувствате доста неприятно.
Той се усмихна загадъчно.
— Естествено е да си го помислите.
Обърнах се към Аби, която се намръщи на този отговор.
— Квалификацията на доктор Потанин е значително по-ниска от афишираната. — Чух тих стон откъм Потанин. — В действителност вие нямате право на званието лекар. Не е ли така, докторе?
— Какво беше заключението на полковник Фетисова? — попита Аби.
— При второто ми посещение при нея, седмица по-късно, че е направена проверка за квалификацията ми и тя се е оказала безспорна.
— Е, това е било истинска изненада за вас.
— Разбира се. Но аз съм руснак. Ясно ми беше, че става въпрос за почти неприкрита заплаха. Истината за квалификацията ми нямаше да бъде разгласена при известни условия.
— А те бяха…?
— Предложи ми длъжност в К27, поправителния лагер за деца в Нивка, с ясното съзнание, че няма как да откажа. Като приходящ лекар. Един ден седмично. Срещу солидно заплащане.
— И мълчанието ви за всичко, което виждате там.
— Това се подразбираше.
Седнах на ръба на бюрото и го попитах:
— А ти какво видя?
— Мизерия и лошо отношение, които превъзхождат въображението ми. Недохранени деца под постоянната заплаха от диария и туберкулоза. Жесток режим на лишения, крепящ се върху авторитета на половин дузина покровителствани главорези в юношеска възраст. Зимно време охраната на лагера почти не мърдаше от караулното помещение. Това, което видях, инспекторе, не се различаваше много от лагер за осъдени на смърт.
Напълних повторно чашата на Потанин.
— Миналата зима изгубихме близо двадесет и пет процента от децата. Двадесет и пет процента! Главно вследствие на болести, разбира се. Но също и побои, убийства.
— Не това си дошъл да ни кажеш.
— Не. Аз не съм направен от чуплива глина, инспекторе, но въпреки това много добре съзнавах риска, ако проговоря. Това е дилемата на страхливеца. — Той гаврътна водката си наведнъж и издиша силно през стиснати зъби. — Но в лагера ставаше и нещо друго. Болничният стационар е построен на разстояние от затворническите бараки. От мен се искаше, когато съм на работа, да мина през всичките и да подбирам най-здравите деца. Не болнавите. Не най-нуждаещите се, а най-здравите.
— И ги прибираха в стационара.
— Точно така.
— С каква цел?
— За доохранване, обезпаразитяване, обличане с по-добри дрехи. Полковник Фетисова идваше и отстраняваше всяко дете с белег или липсващи зъби. Оставаха само най-добре изглеждащите.
— И какво ставаше после?
— След около месец, когато видът им станеше като на нормално здраво дете…
— От вас се искаше да подпишете смъртните им актове.
— Да. Без да ми позволят оглед на телата. — Потанин сведе поглед. — Съвсем скоро стана безпредметно да се правя, че не разбирам за какво са предназначени.
— Но си замълчахте, защото приятният ви живот в клиниката е обречен, ако Фетисова разгласи, че всичките ви дипломи не струват пукната пара — каза Аби с откровено презрителен тон в гласа.
— Добре, Майлс — отговори му Аби, променяйки внезапно тона на гласа си в приятелски. — И това е достатъчно.
Погледнах я втрещен. Нима го пускаше да се откачи от куката? Той закима колкото на себе си, толкова и на нея по начин, който напълно изключваше присъствието на наглия руски простак, облегнат на стената.
— Само още нещо — добави Аби, вървейки към вратата. — Случайно да си се срещал с шефката на детските наказателни лагери, полковник Фетисова?
— По-често, отколкото бих искал да си спомням.
— Но не си й предал анонимното писмо за празните ковчези?
— Защо трябва да го правя?
— Тя отговаря за този район.
— Бях сигурен — отвърна той бавно, — че писмото е творение на луд. Празни ковчези… Признай си, ти
