К 27, е проверил имената, които сте му изпратили с факс тази сутрин. Вашите обвинения, че са избягали девет деца, са му се сторили доста интересни.
— Интересни?
— Точно така се изрази.
— Значи той не отрича, че имената в списъка са на деца, затворници в този лагер?
— Не, разбира се. Нещо повече, според неговата информация всичките девет деца до неотдавна са били на лечение в медицинския стационар на лагера.
— На лечение от какво?
— Хайде да решим този проблем така, както диктува логиката, агент Кънингам. Ако ми позволите… — Отиде до бюрото, вдигна слушалката на телефона и каза: — Готови сме.
Вратата се отвори почти на секундата. Млад капитан в зелената униформа на лагерната администрация я задържа отворена.
— Това е капитан Лошкин, комендант на този лагер. Ако пожелаете да ме последвате — каза Фетисова, излизайки с тежко поклащане пред нас, — ще ви покажа вашите девет избягали затворници. — Погледна младия капитан. — Боя се, че някой си е направил лоша шега за сметка на нашите градски другари.
Забелязах, че капитанът едва успя да загатне усмивка.
Дадоха ни бели маски от марля. Вървяхме по отъпканите пътечки покрай дървените лагерни бараки. Смрадта, излизаща от отворените врати, беше непоносима. Беглият поглед в един-два от прозорците попадаше на скупчени върху нарове деца, люлеещи се крачета като кибритени клечки, изранени от недохранване устички.
Капитанът посочи с ръка бараката, покрай която минавахме.
— Най-големият бич за нас е туберкулозата — подхвана той, но замлъкна под свирепия поглед на Фетисова.
— Капитане, това не е медицинска проверка — каза тя. — Още по-малко пък обиколка на туристически забележителности. — Обърна се към нас. — Тук вършим една добра работа при изключително трудни условия.
Аби се спря като вкаменена пред входа на една барака.
— Боже мой, полковник — каза тя, едва сдържайки гласа си. — Що за извратен светоглед трябва да имате, за да се гордеете с работа като тази?
Само че Фетисова, можех да предупредя Аби за това, не падаше лесно по гръб.
— Публична обида към администрацията на лагерите в Русия ли отправяте? — каза тя ехидно.
— Не — отговори Аби. — Чисто лична.
Огромното гробище беше в отдалечен край на лагера, в подножието на хълм. Усетих, че Аби ме подръпва за ръката.
— Същото е — каза тя. — Гробището от скицата на Джоун. Поточно от липсващата страница в скицника й.
В сектора, в който ни заведоха, имаше може би стотина могилки от пръст с кръстове, сковани от груби дъски. Вече на чист въздух, свалихме маските си и продължихме да вървим — Фетисова и Аби отпред, аз и капитанът — зад тях, към един ъгъл в гробището, където надгробните могили още не бяха обрасли с мъх. Фетисова и Аби пред нас представляваха странна гледка, почти категорично отрицание, че двете са от един и същ пол. Едната с дебела зелена зимна униформа, неприятно сгорещена от неочаквано силното пролетно слънце. Другата — стройна, със светъл ленен костюм, малък сак, преметнат на рамото, придържаше сакото си разтворено с небрежно пъхнати в джобовете на полата длани и крачеше СПОКОЙНО по стръмнината пред нас.
— Мислех, че доктор Потанин е психиатър, а не фелдшер качах на капитана.
— Докторът започна да работи тук именно като психиатър — отвърна той. — Но при нас щатните бройки са за общопрактикуващи лекари. Доколкото разбирам, полковник Фетисова го е склонила да дава периодични дежурства тук като лекар без специалност.
— А имал ли е дежурства този месец?
— Идва тук в средата на всяка седмица. В сряда е денят за прегледи и записване за лечение в стационара.
Настигнахме Аби и Фетисова. Вляво от нас малка група деца на дванадесет-тринадесет години копаеше плитки гробове, надзиравана от само един пазач. Забелязах как Фетисова се обръща към капитана и притваря изразително очи. Капитанът я разбра. Отиде бързо при работещите деца и каза нещо на пазача. Отрядът се оттегли след секунди, изоставяйки лопатите. Децата се строиха и тръгнаха с бърза крачка надолу по склона.
Полковник Соня Фетисова се успокои. Застана с ръце на кръста, с надиплена на дебелия й задник пола и леко килната назад фуражка с червена околожка.
— Виждаш ли, инспекторе — каза тя, обръщайки се за първи път директно към мен, —
Погледна злобно Аби и не остави никакво съмнение у двама ни кой според нея е този някой или поне кой ще се окаже в тази роля.
— Да видим вашия списък — каза тя. Наведе поглед към най-прясната редица от гробове. — Ирина Лактова… — Посочи към най-близкия дървен кръст, на който пишеше:
Отдръпна се настрана, демонстрирайки, че за нея въпросът е приключен.
Хвърлих едно око на списъка, за да си го припомня, и след това огледах набързо редиците гробове. Излизаше, че всичките деца, които предната нощ бяхме откарали до норвежката граница, са там, под земята.
— Каква е причината за смъртта? — попитах аз.
Тя се намръщи така, че все едно каза:
— Носите ли смъртните актове, капитане?
Младият капитан ми подаде свитък от документи, напечатани върху евтина хартия с петна от кафяви дървесни частици на всяка страница.
— Зараза с ешерихия коли бактерии — прочетох на глас причината за смъртта.
— Епидемията вече е преодоляна — каза по навик капитанът.
Фетисова се усмихна тържествуващо:
— Сега разбирате колко изненадана бях, когато ми заявихте, че имате информация за бягство. И ми предоставихте ето
— Не информация, а доказателства — каза Аби.
— Доказателствата са ето там, в земята — отвърна Фетисова и посочи с дебелата си ръка надгробните могилки.
Аби бе застанала малко встрани и по-високо от нас, на стръмна пътечка, която водеше към каменен зид.
— Упълномощена ли сте да подписвате заповеди за ексхумация, полковник? — попита тя със спокоен глас.
Соня Фетисова зяпна с широко отворена уста.
— Ексхумация! — каза тя. — Ексхумация ли искате?
— Питам дали имате правомощията да я разрешите — отвърна Аби с онази студена решителност в движението на устните, която вече бях имал възможността да видя веднъж или два пъти.
— И дума не може да става.
— Може би дежурният, доктор Потанин, ще разреши — подхвърлих аз.
— Той няма такива права — каза пренебрежително Фетисова. — Когато работи тук, той е мой подчинен.
— Лекарят няма права, а самата вие отказвате да разрешите? — каза Аби с безизразен тон.
— Точно така.
