между корабите много по-хладнокръвно от мен. Сигурно обаче знаеше да плува.
Погледнех ли надолу, стомахът ми се обръщаше при вида на бавно движещата се, блестяща под лунната светлина черна вода под мен. Водачът ни се спря полуизвърнат към нас. Усетих, че пътуването ни свършва.
Луната грееше в лицето на мъжа. Резки сенки подчертаваха носа и брадичката му. Устните му се разтегнаха в презрителна усмивка, когато ме видя как се мъча да преодолея последните два-три метра. Все едно че чух мислите му: ако изпълнявах функцията на бодигард, то не бях бодигард, с когото е нужно да се съобразява.
Събрахме се на кърмата на дълъг и тесен кораб. Вдигнах поглед към носа и видях открит трюм, дълъг четиридесет-петдесет метра и десетина широк. Сега, след като успях малко да съсредоточа мислите си, забелязах над горния ръб на трюма бледо огнено зарево, даже от време на време се надигаше тънък стълб от искри и дим.
Мъжът с качулката ни поведе надолу по тясна стълба. Чух повишени гласове. Усещах как колкото по- надолу към дъното слизахме, толкова по-висока ставаше температурата. Пред нас се разкри подсиленият с железни ребра трюм на стария кораб, осеян със сенки и танцуващи светлини, както и силуети на мъже, щъкащи насам-натам.
В средата на трюма гореше голям огън. Парцалива, но някога разкошна копринена завеса висеше пред нещо, което ми се стори като голям отвор, пробит в трюма, за да служи като резервен изход. Около двадесет мъже, разпръснати на групички по двама-трима, седяха със свити и кръстосани крака и се хранеха от метални канчета, като прокарваха храната със солидни глътки водка. Имаше много смях и викове. Но когато ни видяха да влизаме, мъжете утихнаха.
Цвилене на кон привлече вниманието ми. От другата страна на огъня имаше нещо като обособена конюшня с може би двадесет коня, оградена с бали слама. Двама-трима души шетаха между животните с кофи вода и овес. Имаше и деца, които разнасяха сено с вили и сипваха вода в корита.
Бях толкова захласнат, озадачен от конете, че се изненадах, когато пред мен застана слаб старец с брада и почти плешив, но излъчващ живост и авторитет, които веднага подсказваха, че е главатар.
— Казвам се Веня — представи се той. Нашият водач вече се бе изнизал от другата страна на огъня. Веня описа полукръг с ръка. — Това са моите бойци.
Четирима или петима от мъжете около огъня се бяха отделили от групата, за да образуват нещо като полукръг около нас. Забелязах, че всичките бяха въоръжени с револвери, затъкнати в коланите, или с автомати, висящи на рамената им.
— Къде са жените? — попита Веня. — Лекарката и американката.
— Мисля, че знаете — отвърнах. — Аз съм Константин Вадим, съпругът на лекарката.
Той кимна мрачно.
— Виждал съм снимката ви. Изпълних последната поръчка на жена ви, защото нямаше как да знам дали други няма да дойдат за децата.
— Правилно сте постъпили — казах аз. — Тази жена е американка и ще направи сделката тази вечер.
Веня огледа Аби.
— Достатъчно е да носи петте хиляди долара.
— Нося ги — каза Аби. — А какво предлагате вие в замяна?
— Пет момичета и четири момчета — каза дребничкият мъж — Спазихме указанията ви до последната буква.
— Все пак ни разкажете, приятелю, как точно спазихте нашите указания — настоя Аби. — Не се съмняваме във вас. Но няма да ви дадем пари, ако не сме сигурни, че сделката е изпипана.
Веня ме погледна за миг. Трима или четирима от хората му бяха станали от местата си край огъня. Веня направи знак с ръка зад гърба си и те отново седнаха.
— Вие не сте участвали в тази работа досега.
— Не сме.
Той се изсмя, показвайки острите си, изпилени зъби, и каза:
— Тази сутрин в шест и тридесет, както ни беше казано, един камион тръгна от „Кола 27“. Наказателната колония за непълнолетни в Нивка.
— А къде се намира това? — попита Аби. — Къде е Нивка.
— Елате да поседнем — покани ни Веня. Обърна се и група мъже се отдръпнаха от местата си край огъня, освобождавайки столчета и пейки.
Седнахме и приехме предложената ни водка, за да вдигнем наздраве за среднощната сделка.
— Нивка. — Езикът на Веня обходи бързо острите му зъби. — Нивка е на края на света. Западно от Оленогорск. Пътят свършва в Нивка.
— А самият лагер? — попитах аз.
— Забутан е сред блатата оттатък Ловозерската река.
— Какви бяха указанията ви?
— Да прихванем камиона, когато напуска Нивка. Да се намесим в подходящ и удобен момент и да вземем децата, по възможност без да пускаме кръв на шофьора или охраната.
—
Веня се засмя.
— Те обичат конете. Децата си падат по конете, Костя. Дай им да се грижат за кон и гледай как се успокояват душите им.
— Значи рано тази сутрин в околностите на Нивка сте тръгнали след камиона — подсети го Аби.
— Операцията не е сложна — продължи той. — Кратко обаждане по радиостанцията, и засадата е устроена.
— Но вие се придвижвате на коне. Как могат те да се надбягват с камион?
— Не могат. Затова използваме радиостанции. Устрои ли се засада на някой камион, ние не се движим по шосето. А в такъв случай няма по-добро средство от конете за бягство сред тези блата. За да ги настигнеш, ще ти трябва хидроплан.
Погледнах Веня, после хората му и пак него.
— За вас е удоволствие да се противопоставяте на системата, а, Веня?
— Аз съм анархист — отвърна той. — В гражданската война се бих за анархистите. Всичко, което е собственост на държавата, е и наше.
— И децата ли?
— Двете жени ми обещаха, че на децата няма да се случи нищо лошо. — Той изчака, предизвиквайки ме да възразя. — Аз им се доверих. Правилно ли съм постъпил?
— Да — отговори му Аби. — И така, ще направим ли сделката?
Веня се обърна и пъхна два пръста в устата си. Вероятно благодарение на неговите изпилени и облечени в коронки зъби изсвирването прозвуча невероятно остро.
— Доведете децата тук — провикна се той към мъжете, които се грижеха за конете.
Децата се събраха на едно място, за да ги огледаме. И те от своя страна започнаха да ни разглеждат нервно. Когато двамата коняри ги подредиха пред нас в редица, забелязах, че са облечени в спретнати, но прекалено износени дрехи. Лицата им бяха чисти, момичетата с късо подстригани и съвсем наскоро измити коси, а момчетата — остригани. Бяха, както каза Веня, общо девет — пет момичета на по около десет години и четири момчета може би малко по-малки.
Имаха вид на добре хранени и гледани деца. Лицата им бяха с румени бузки и искрящи, типично руски сини очи. Но ни гледаха, особено Аби, със затворническо недоверие. Никога не бях стъпвал в някой от детските трудово-поправителни лагери, с които беше прочут Колският полуостров. Дори офицери от милицията като мен, отговарящи за уличната престъпност и постоянно сблъскващи се с изоставени или избягали деца, не се допускаха до лагерите. Организираха се спорадични, добре подготвени посещения за пред пресата. На фотографите показваха специално подбрани деца, с грейнали от здраве лица. Всяко интервюирано дете правеше невероятни изявления за превъзпитателния процес, които е заучило наизуст. Можем само да се досещаме какви са действителните условия за живот в тези отдалечени и всяващи ужас
