Гадателката

Погледна ме по типичния за него боязлив начин.

— Да, за повечето хора, защо не? На слънце животът винаги изглежда по-лек.

— Но в Новочеркаск си живял в една сграда с Андрей Чикатило.

— Никога не съм те питал откъде знаеш това, Константин — каза той с безизразен тон.

Това изречение ми напомни, че в началното училище никога не ме наричаше Костя, както всички останали момчета.

— Аз съм милиционер — отвърнах небрежно. — Имам достъп до документи.

— И заради това ли, че съм живял в една сграда с Андрей, си мислиш, че имам нещо общо с отвличането на доктор Вадим?

— Може би. — Нарочно замълчах продължително. — Да познаваш човек като Чикатило сигурно е някакво бреме.

— Бреме ли? Не. Защо трябва да бъде? Вече ти казах. Онзи Андрей Чикатило, когото познавах, беше учтив, деликатен човек.

Това беше трудно за възприемане.

— Нима искаш да ме убедиш, че е имало друг Чикатило? Някой, за когото не знаем?

— Имаше. — Кимна рязко и гневно с глава. — Започнахме да го разбираме по-късно. Прозряхме под какво напрежение е живял. Колко пъти според теб е устоял на желанието да убие?

— Боже мили! Сигурно не искаш да ми кажеш, че трябва да сме му благодарни за единия или двата пъти, когато е успял да се пребори с желанието си да убива и разчленява?

— Не, но съм сигурен, че има много млади жени, които ще са му благодарни, ако знаят, че им се е разминало. — Движехме се покрай завой на реката. — Андрей представляваше две отделни личности. Много от древните славянски оказания ни учат, че всички сме такива. Ти също, Константин. Няма смисъл да се преструваме, че не е така.

Нямах желание да го прекъсвам. Но установих, че съм обсебен от разговора с човек, който е познавал лично сериен убиец.

— Колко време живяхте в един блок с Андрей Чикатило?

Поклати глава.

— Не беше блок — отвърна той, — а къща. Къща, строена преди революцията, с високи прозорци и врати и широко мраморно стълбище. Обичахме, всичките деца, да играем там. Наемателите разполагаха с по една стая, а не с цял апартамент. Нерядко майка с две или три деца живееше в една стая. Кухнята и тоалетната се ползваха от още шест-седем души. Ние живеехме на третия етаж. Андрей беше над нас, на четвъртия.

— И за теб той е Андрей?

— А кой друг да бъде? Бях дете, обръщах се към него учтиво, както беше прието тогава, „Андрей Романович“. И днес не гледам на него като Чикатило. Ако се замисля за него, мисля си за Андрей.

— Често ли мислиш за него?

— Почти непрекъснато. Опитвам се да проумея тази загадка: как е възможно да има двама Андреевци? Как може двама души да обитават едно тяло. Прочел съм всички разкрития за него, за намирането на труповете един по един, накълцани и обезобразени, повечето замръзнали под снега. Но аз съм запомнил онзи мъж, който слизаше от горния етаж — висок, много добре облечен, с чанта от изкуствена кожа, който сядаше до мен на мраморните стъпала и ми даваше шоколадчета.

— Този мъж е убил сестра ти.

— И преди ти казах. Няма доказателства — възрази той остро. — Няма доказателства.

— Милицията я е включила в списъка на жертвите му.

— Само че той никога не е признавал да я е убил. Това не е ли важно?

Погледнах го и забелязах, че лицето му е пребледняло. Отново бе стиснал здраво волана.

— Андрей не е единственият мъж, похищавал непълнолетно момиче — каза той. — В Ростов и Новочеркаск сигурно е имало и други, дори няколко. Но милицията е искала да прочисти архивите си. Не правят ли така?

— Случва се.

— Намират някого, който си е признал три-четири престъпления, и му приписват още шест-седем неразкрити случая от подобен характер.

— Слушай, Лука. Андрей Чикатило не си е признал за три или четири престъпления. Признал е за петдесет и две брутални убийства. И в крайна сметка е екзекутиран заради тях.

Продължихме да пътуваме мълчаливо. От време на време при някой завой луната осветяваше лицето му. Виждах, че по него преминаваха вълни от емоции, но не можех да ги разбера. Какво правеше всъщност? Нима се опитваше да защити човека, убил сестра му? По бузите му се търкулнаха сълзи.

Пътят пред нас лъщеше под лунната светлина.

— Майка ми, Рита — каза той съвсем тихо, — пиеше като мъж. Никога не беше доволна, ако на масата пред нея няма половинлитрова бутилка с водка. Заработеното с извънреден труд шампанско заменяше за водка.

— Чикатило или жена му слизали ли са при нея на чашка?

— Жена му понякога. Той не пиеше. Държеше се сдържано с възрастните. Работил е като учител, после като инженер. Хората го уважаваха, често изтъкваха колко елегантно се облича. През лятото костюмите му винаги бяха безупречно изгладени от самия Андрей, както говореха всички съседки от къщата.

— Разкажи ми за Елена. Била е четиринадесетгодишна, когато е изчезнала.

Изпусна звучна въздишка.

— Обичаше да пътува с електричката до Ростов и да се мотае около гарата. Така ми казваше тя.

— Да не намекваш, че се е продавала на мъже?

— Тя и Светлана, нейна приятелка, винаги ходеха заедно. Светлана ми е казвала, че се предлагали на мъже, връщащи се в Ростов от заводите в околните предградия. Водели ги по полянките около гарата. Светлана твърдеше, че правели орален секс с мъжете за три рубли.

— Спомняш ли си нощта, когато Елена изчезна? Майка ви не беше ли вкъщи?

— Най-вероятно е била в миньорския клуб и е пиела с мъжете.

— А ти?

Сви неуверено рамене.

— Сигурно съм се мотал на стълбището. Играл съм на ашици или съм чел нещо. Обичах да чета още тогава. Понякога, ако станеше много късно, някоя от съседките ми даваше парче салам и чаша чай.

— Чикатило вкъщи ли си беше?

— Горе беше. Чух, че жена му Феодосия го навиква нещо. Все му крещеше. За глупави дреболии. За нищо.

— Но по-късно вечерта е излязъл, нали?

Какво правех? Защо настоявах толкова упорито? Знаех, че Елена е убита от Чикатило. Лука също го знаеше. Това беше нещо, което по някаква причина не искаше да споделя. А аз не го оставях на мира. Защо така не ми се искаше да се откажа?

— Да — отговори Лука. — Излезе по-късно същата вечер. Трябвало да свърши някаква работа. Когато слизаше по стълбите, беше с чанта в ръка. Поседяхме няколко минути на горното стъпало и поиграхме на ашици. Каза ми, че трябвало за малко да се измъкне от апартамента. Жена му винаги ставала опърничава, когато й дойде месечният цикъл.

Тази мисъл ме вцепени.

— Говорил е такива неща на десетгодишно момче?

— С него си говорехме за всичко.

— Значи си играл на ашици с Андрей Чикатило, когато сестра ти е изчезнала.

Моторът изрева силно и се поднесохме към ръба на пътя. За момент си помислих, че ще излетим, но той овладя микробуса и спря на банкета. Подадох главата си през прозореца. Камката на Аби и Пински спря на стотина метра зад нас.

Лицето на Лука беше обляно в сълзи.

— Извинявай — казах му аз. Стори ми се невъзможно да намеря други думи, които да кажа на този