зад главите ни. Децата бяха спокойни, но умълчани и недружелюбни. Аби издрапа и седна до решетката.
— Не мога да изкопна нищо от тях — каза тя на английски. — Всичките имат на рамената си татуировка „КОЛА“. Описват лагера като деветия кръг на ада, като най-лошия, в който са били, командван тотално от по-големите момчета и техните приятелки.
— Защо изглеждат така добре охранени — попитах аз, — щом като е било толкова зле?
— Момичето, което говори от тяхно име, казва, че са изкарали цял месец в лечебницата на лагера, преди да го напуснат. Там са се отнасяли добре с тях… И са ги хранели добре.
— А каква е причината да ги вкарат там?
— Казва, че не знае.
— Не е ли възможно да са ги използвали за нещо като опитни мишки?
Черните й вежди са повдигнаха и пак се спуснаха.
— Един господ знае — каза тя и се отдръпна назад в мрака.
Поехме на запад по магистралата, пресякохме река Печенга при едноименното градче и след това се отклонихме по второстепенния път към границата.
На около три километра след градчето Лука загаси фаровете, намали скоростта и започна през минута да навежда глава наляво, сякаш се надяваше да зърне някакъв ориентировъчен знак под лунната светлина.
Границата беше ясно маркирана. По съветско време щяха да ни спрат много преди да стигнем дотук, но ние минахме покрай последните табели с надпис
Когато наближихме огромната последна предупредителна табела, Лука, който през почти цялото пътуване мълча предпазливо, каза:
— Тук започва един черен път през гората. Извежда до стара никелова мина с изчерпани залежи.
Посочи наляво с извъртане на глава и почти в същия миг видях просека между дърветата. Лука завъртя рязко волана, което предизвика изплашени писъци в салона на микробуса, и подкара, прекалено бързо според мен, по тесен път, който снегът и ледът бяха стеснили допълнително до обикновен коловоз. Усетих, че е безкрайно уплашен.
Стигнахме до никеловата мина и Лука спря между порутени сгради до шахтата. Почти веднага четири или пет фенерчета осветиха микробуса.
Децата отзад бяха утихнали. Подадох знак на Аби, като почуках с пръсти по панела зад главата ми, слязох от микробуса и тръгнах към светлините.
Напред излезе мъжки силует.
— Надявам се, че пътуването е минало без неприятности — каза той на английски. Погледна към камката на Пински, който бе спрял зад нас.
— Аз съм съпругът на лекарката — представих се. — Наталия и американката не можаха да дойдат.
Той кимна два пъти, без да отмества поглед от мен нито за миг. Беше едър русокос мъжага с добряшко, брадясало лице.
— Четох във вестниците — каза той.
— Хубаво е, че дойдохте въпреки всичко.
— Трябваше да поемем този риск. Предположихме, че е възможно децата от предишния път още да са при вас. Нямаше как да разберем дали тази нощ ще дойде някой друг.
— Искам да ви задам няколко въпроса — казах аз.
— Разполагате ли с нещо, което да докаже, че сте този, за когото се представяте?
Подадох му снимка, на която бяхме двамата с Наталия.
— Какви са въпросите ви? — попита той, докато ми я връщаше.
— Съвсем елементарни. Може да ви се стори странно, че ги задава съпругът на Наталия.
— Искате да кажете, че не сте знаели нищо за тази й дейност?
Крайно неприятно ми беше да си го призная.
— Не. Решила е, че така е по-добре.
Той почеса русата си брада и кимна в съгласие.
— Как минавате през границата? — попитах го. — Чувал съм, че пиле не може да прехвръкне.
Той се усмихна лекичко.
— Има норвежки организации за защита на децата, които го правят вече десет години. Навремето беше невъзможно, но днес дори и Русия не пази границите си като някога.
— И къде отвеждате тези русначета?
— Най-напред в болница. Правят им основни прегледи още щом минем границата.
— И защо ги преглеждат?
— Самите деца твърдят, че са доведени тук от лечебниците на детските лагери. Били тежки случаи, както ни казват.
— А това какво означава? Тежки случаи на
— Нито Наталия, нито американката ни казваха нещо повече. А и ние не ги питахме. Приемахме, че децата са в сериозна опасност. Очевидно не от здравна гледна точка. Преведените деца до едно се оказват в отлично здраве.
— И след като минат през норвежката болница?
— Приемат ги семейства в различни западни страни. Много от тях остават в Норвегия, други стигат чак до Канада или Съединените щати.
Изпитах жесток срам от това, че продаваме децата си зад граница по този начин. И силно притеснение за това, което може да им се случи оттук нататък. Но погледнах норвежеца в лицето и ми се стори невероятно да е брънка в търговски канал за деца, който завършва в Ню Йорк, Чикаго или Париж.
Под светлината на луната и фенерчетата на норвежците ние изведохме децата на поляната. Някои вече бяха заспали и сега влачеха крака, треперейки и кривейки устни, готови да се разплачат. По-големите си даваха невъзмутим и необщителен вид. Аби им беше обяснила всичко, което можеше да се обясни, в микробуса. Нямаше какво повече да им се каже.
— И каква я свършихме? — погледна ме въпросително Аби.
— Ти как мислиш?
— Офицер от руската милиция и специален агент на ФБР подпомогнаха и съдействаха в отвличането и нелегалното извеждане на група деца през руската граница. Ти ми кажи, Константин, добро дело ли извършихме тази нощ?
Част от норвежците, едва в този момент забелязах, бяха млади жени. Не отговорих веднага на Аби, защото се загледах как те стояха наведени над децата и им шепнеха окуражаващо на руски. Отново се обърнах към Аби:
— Добро дело ли? Вярвам, че е така. Може да ни изхвърлят от работа заради него, но да, смятам, че беше добро дело. А ти?
Тя усети колко подтекст се криеше във въпроса.
— Видях достатъчно, за да разбера от коя страна на барикадата е стояла Наталия.
Повдигна рамене. Извади фотоапарат от джоба на шубата си и направи снимки на всяко от децата.
Останахме да гледаме как норвежците ги разпределят на двойки. Аби се наведе и целуна Ирина по челото. Видях как Аби преглътна трудно, а Ирина плачеше.
— Всичко ще се нареди — каза Аби. — За вас започва друг живот. Щастлив живот.
Повечето от децата заплакаха тихо. Брадатият норвежец махна за довиждане. Луната се скри зад един облак и след секунди виждахме само как лъчите на фенерчетата избледняват между дърветата.
47.
Системата в Русия си остава непроменена от времето на Елцин. Пред децата без родители се откриват два пътя в живота. Единият е свободата на улицата — на малка част от тях се случваше да ги приберат патрули като тези, които командвах аз, и да ги изпратят в нормални сиропиталища. От онези, които
