какво би си помислила?
— И спомените, като слънцето, пробиват между облаците — казах аз.
— За какво говорите?
— Само преди минута изобщо не си спомняхте да сте получили такова писмо.
— Само половин час долу, в мазето… — говорех си в коридора пред кабинета на Бриджър. — Дай ми го само за половин час.
— Разбирам чувствата ти — каза тя със съчувствена усмивка. — Самата аз бих се разправила с него, ако можех. Той е в играта, убедена съм.
— Но дали той е убиецът?
— Не. Не ми се вярва. Той е брънка от някаква верига. Мисля, че самият убиец е далече по-надолу в системата от Майлс Бриджър.
— В такъв случай как ще действаме? Да направим нещо като взлом в апартамента му?
Познато тревожно изражение пробягна по лицето й и тя тръгна забързано по коридора, измърморвайки:
— Хайде стига, за бога.
Настигнах я и я хванах за ръката.
— Какво става? — попитах. — Само преди десет секунди говореше, че искаш да го смажеш от бой в мазето. — Вече се бе обърнала с лице към мен. — Чуваш точно това, което искаш да чуеш. Аз казах
Пое дълбоко дъх няколко пъти, след което погледна към ръката, с която я бях хванал. Пуснах я.
— Ще направим следното — каза тя. — Поставяме го под денонощно наблюдение. Ще се разберем с Дронски да прикачи, подслушващо устройство на телефона му. Ще действаме прекалено очевидно, направо нагло. С прещраквания по линията, следене с кола от съвсем близко разстояние. Надяваме се да го подтикнем към опит за бягство. Тогава ще го заловим и ще го предадем на теб и Дронски за разпит.
— Не ми е необходим Дронски.
— Необходим ти е и още как — намръщи се тя.
Двадесет минути по-късно двамата се препъвахме сред строителните отпадъци в недостроения блок на улица „Тургенев“. Старшината, който ръководеше оперативната група за заснемане на местопрестъплението, ни чакаше пред апартамента на Джей с дебела папка под мишница.
Тежката миризма на кръв се беше изпарила благодарение на отворените прозорци. Книгите бяха струпани в един ъгъл, а през отворената врата на спалнята забелязах, че завивките от леглото са махнати и е останал само съвсем леко окървавеният матрак.
— Какво сте ни приготвили? — попита Аби, докато се ръкуваше със старшината.
— По отношение на пръстовите отпечатъци — започна той официално, разтваряйки папката и подавайки й снимки на оцветени отпечатъци, — както обикновено, от вратата са снети най-много. Хората не използват само дръжките на бравите. Те бутат вратите, затварят ги, като ги хващат за края на плота и ги придърпват към себе си. Плъзгат длани по тях, докато разговарят с някого в съседната стая.
— Има ли нещо прясно, което да се различава от отпечатъците на жертвата?
Старшината се изкашля.
— Прекалено много е оставил инспекторът ето тук — отговори той, поглеждайки ме почти подигравателно. — По цялата врата…
Нищо чудно нямаше в следващите му думи:
— … И един отличен отпечатък от цяла длан върху огледалото в банята.
Аби повдигна заинтригувано вежди.
— Бях забравил, че наистина влизах в стаята — обясних аз. — Тя беше в банята. Не чувах добре какво ми говори.
— Има ли нещо друго, което може да се оприличи на неотдавнашно? — обърна се Аби към старшината.
— Няколко размазани кървави петна по кранчетата в банята.
Много трябва да се работи над тях, за да покажат каквото и да е. Източихме сифона и там също намерихме разтворена кръв. Изглежда, убиецът си е измил ръцете, преди да си тръгне.
— Но няма нищо, за което бихме могли да се захванем.
Старшината се оказа от онзи тип хора, които оставят най-вкусната мръвка за десерт. Извади два екземпляра на една снимка от папката си и ни ги подаде. Беше трудно да се разбере веднага какво изобразяват.
— Отпечатъци от стъпки — обясни той, докато обръщах снимката в правилната посока. Навсякъде около леглото. Бих казал, че са от кожени обувки на мъж, който стъпва тежко на дясната пета. Четиридесет и четвърти номер, което предполага доста висок човек.
Аби разглеждаше внимателно снимките.
— Това копия ли са? — попита тя.
— Всичките са копия — отговори старшината. — Можете да вземете цялата папка.
Последвахме старшината в спалнята. Стените, едва сега забелязах, бяха оплискани с кръв. До леглото имаше огромно петно. Няколко места върху светлосивия мокет бяха маркирани със залепена жълта лента. Кървавите отпечатъци от стъпки бяха съвсем ясни. Почувствах, че ми действат особено смразяващо, и подскочих неволно, когато мобилният телефон на Аби иззвъня.
Тя го извади от чантата си и отиде в съседната стая.
— До какво заключение стигнахте с отпечатъците от обувките? — попитах старшината.
— Самите отпечатъци изяснихме бързо. Но и на килима отвън бяха намерени ясни кървави следи. И по един от работните комбинезони от купчината в коридора. Според мен той си е почистил обувките именно там.
Вдигнах поглед. Аби стоеше в рамката на вратата.
— Обади се Пински. Линкълнът на Майлс Бриджър има регистрационен номер, който съдържа цифрите 3141 — обяви тя.
49.
Американският консул стоеше приведен напред, облегнал длани на бюрото, с присвити рамене. Беше едър мъж, без да е изключително висок. По моя преценка обувките му бяха четиридесет и четвърти номер.
— Надявам се разбираш, Аби, че не смятам да отговарям на въпросите ти цял работен ден. Каквото и да искаш да научиш, може да почака до утре. Следобед трябва да наваксвам цял куп работа.
— Ще се наложи работата ти да остане на заден план — каза Аби. — Нека да бъдем наясно, в случая ФБР разследва смъртта на Джей Делерман.
— За бога, Аби. Познавах Джей. Работеше тук известно време. Бях потресен колкото и всеки друг, който я е познавал. Но не можеш просто ей така да нахълташ тук и да очакваш, че ще зарежа всичко, с което съм се захванал… Кажи какво ти трябва и ще разпоредя на сътрудниците си да ти съдействат за всичко. Но извън това не виждам какво общо имам аз.
— Нека да ви кажа тогава — намесих се грубо аз. — Колата ви е забелязана пред нейния блок приблизително по времето, когато е убита. Това обяснява ли какво общо според нас имате вие, господин Бриджър?
Никога не бях виждал толкова рязко отпускане. Сякаш изведнъж се прегърби. Вратът му увисна напред и заби поглед в бюрото.
— Мога ли да попитам — каза той, без да вдига очи — откъде знаете, че е била моята кола?
— Просто е имала заден номер. Това удовлетворява ли ви?
Той се оттласна от бюрото и се изправи с думите:
— Мога да ви обясня.
Напрегната тишина завладя стаята. Усещах, че този човек е безкрайно хитър. Той ли беше
