Служителите в американското консулство, повечето жени на средна възраст, облечени като за работа — най-често с рокли и обувки без токчета, — ни кимаха за добро утро, докато минавахме през входното фоайе. Лъхна ме миризма на парфюм, когато служителка от техническия персонал на консулството се размина с мен. Количка за сервиране на кафе, понички и кроасани изтрака с малките си колелца по облицования с плочки под, тикана от мъж в спретнат син гащеризон униформа с американското знаме на десния ръкав — приличаше на астронавт или пилот на F–36. Тези американци, помислих си, знаят как да вдъхнат самочувствие на работниците си.
Бяхме се спрели до количката с кафето и чакахме реда си заедно с още четири-пет души, когато чух гласа на Майлс Бриджър от междуетажната площадка на стълбището.
— Аби — извика той. — Можете ли двамата с инспектора да се качите горе за минутка?
Напуснахме опашката за кафе и последвахме Бриджър по широкото каменно стълбище.
До този момент не бях влизал в кабинета на Бриджър. Обаче стаята, в която се помещаваше, ми беше добре позната. Никого не бих изненадал, като кажа, че това беше най-хубавата стая — някогашният кабинет на игуменката. Той беше запазил секциите с книги покрай стените, които привнасяха изисканост в цялостната атмосфера с великолепието си от времето на Първата световна война. Мебелите бяха от същия период и изобщо не се затрудних да разпозная резбованото бюро. Като началник на местната тайна милиция, Рой Ролкин използваше този кабинет само допреди осемнадесет месеца. Седнахме срещу консула. Майлс Бриджър заобиколи бюрото с непринудена походка — висок и със самочувствие в удобния си тъмносин костюм на тънки бели райета, гарниран с вратовръзка, чийто десен представляваше червени щитове с изписано на тях „veritas“ — „Истина“. Тумбестата чаша, в която държеше писалките си, също бе украсена с такъв червен щит и три разтворени книги с надпис „Veritas“. На панделка, висяща от ограждащ ги венец, пишеше „Харвард“.
— Моят университет — каза той. — Харвардският университет — поясни, да не би да остане нещо, което не съм разбрал.
— Мурманск — отвърнах, — випуск деветдесет и шеста.
Усмихна се, приемайки без обида загатнатия укор. И после усмивката му изчезна.
— Получих от Вашингтон финансовия баланс на консулството за последното тримесечие. — Чукна няколко бутона на клавиатурата и извъртя монитора така, че да го виждаме. Аби стана, за да погледне цифрите отблизо. Аз останах на мястото си. Ясно ми беше, че колонките нямаше да ми кажат нищо дори и да бях достатъчно близо. Това, от което наистина имах нужда, беше един от кроасаните върху бюрото на Бриджър, кафе и може би малко коняк като добавка.
— В последното тримесечие — каза Бриджър — има черна дупка. — Посочи с пръст подредените в колони цифри. — Точно както подозирах.
— В какво се изразява тази черна дупка? — попита Аби, проследявайки движението на пръста му, докато той се спря в средата на екрана.
— Петдесет и пет хиляди долара.
— В отдела на Джоун ли се губят всичките?
— По груба сметка мога да кажа, че по-голямата част, а може би и цялата сума. Погледнете месеца, преди да изчезне…
— Преди да бъде убита — обадих се аз.
Той наклони бавно глава в знак, че приема поправката ми.
— През този месец отделът на Джоун е записал пет хиляди долара плащане за охрана. Това е нещо необичайно.
— Известно ли е за каква охрана става въпрос? — попитах аз.
— Не е ясно. Естествено, като всеки значим обект в града консулството ползва услугите на охранителна фирма. Но това плащане е допълнително. За някаква си фирма „Кола сити секюрити“. Измислена само за осребряването на чека, предполагам. Банковият ордер е изплатен незабавно. Това е бил единственият превод изобщо по сметката на „Кола сити секюрити“.
— Имаме ли някакви данни за човека, открил сметката?
Бриджър ме погледна.
— Открила я е жена, рускиня. Вече е установено, че името е било фалшиво.
— А някакво описание?
— Да — отвърна той бавно. — Мисля, че в него веднага ще разпознаете съпругата си, инспекторе.
Станах и отидох до прозореца. Било е немислимо Наталия да ми каже какво е правела, колкото и добра да е била каузата й. Аз бях офицер от милицията, който не се свенеше да взима от време на време подаръци от черноборсаджия като Васикин, та дори и смокинг на заем. Но да източиш за няколко месеца над петдесет хиляди долара от сметка на американско консулство е съвсем друго нещо. Коренно различно.
— Не мисля, че в момента можем да изразим становище по въпроса, Майлс — каза Аби. — Съвсем очевидно е, че има връзка с другото разследване, което правим, и вероятно това е бил източникът на парите, които Джоун явно е плащала за трафика на децата. Трябва да научим нещо повече за целта на този трафик и това ще е следващата ни стъпка.
— Каквато и да е била целта, злоупотребата със средствата на консулството си остава факт.
— Разбира се. — Тя го погледна остро в очите.
Не Можех да го виня за невъздържаността. Той сведе поглед и каза:
— Уведомих те за положението, Аби. Длъжен съм да го направя, при положение че тече разследване.
Аби кимна замислено — жест, който предупреждаваше, че предстои да каже нещо и никой не трябва да я прекъсва.
— Подсещаш ме, че има един въпрос, който трябва да обсъдя с теб, Майлс. — Тя бръкна в чантата си. — В момента капитан Дронски разполага с неограничено свободно време. Решил да прегледа протокола от първото претърсване в апартамента на Джоун, ръководено от офицера в Службата за издирване на изчезнали лица Паско. Паско по слонски е унищожил повече веществени доказателства, отколкото е намерил. За щастие лейтенант Пински, който работи с нас, е присъствал там по време на част от огледа. Успял е да опише двата кашона с лични вещи, които са ти били предадени.
— Снимки — каза Бриджър. — Писма…
— Три опаковани пакета… — Аби четеше от списък. — Снимки… Седем в албум. Тридесет и две неподвързани.
Бриджър стана от мястото си с въпросително повдигнати вежди.
— И един бележник. Предполагам, че би го нарекъл скицник. Пински е записал, че в него е имало няколко чертежа, направени с молив.
Бриджър вдигна учудено ръце:
— Още тогава ти предадох всичко.
Аби извади бележник от чантата си, разтвори го и се вторачи в него продължително. Бриджър я наблюдаваше, стараейки се според мен погледът му да изглежда заинтригуван. Но, пак според мен, изглеждаше единствено притеснен.
— Да, ето го… — каза Аби, а аз бях съвсем сигурен, че можеше да проиграе всичко това и наизуст. — Скицник с шест чертежа на пристанището, съвсем елементарни и направени с молив.
— В такъв случай… — подхвана Бриджър.
— Има и седми. — Издебна момента перфектно. — Направен с химикалка. Една част от него е чертеж, другата е просто скица. Карта на гробище, както е записал тук лейтенант Пински. — Тя бавно вдигна глава. — Каква е съдбата на последната скица, Майлс?
Той изду бузи.
— Предадох ти всичко, което имаше, Аби. Скицника само го прелистих. Откъде мога да знам, че липсва един чертеж?
— Разбира се — отвърна тя и му се усмихна широко, но не особено окуражително. — Но нека не се притесняваме за това все още. Мисля, че ще успеем да извадим достатъчно добър отпечатък от долната страница.
— Каква беше тази история? — попитах, когато излязохме от кабинета му. — Изобщо не знаех, че има
