Гадателката

— Добре — извика тя. — Хайде, ела тук.

Чух как пръските от душа барабанят по стъкло. Гласът й се извиси над свистенето и клокоченето на водата:

— Ела по-насам да си поговорим.

Влязох в спалнята, а там погледът ми бе привлечен от малката, облицована с плочки баня. Видях очертанията на силуета й зад стъклото — типичният образ в хиляди реклами на сапуни, шампоани и гелове против състаряване на кожата. Тя се обърна, приближи се до стъклото и произнесе без глас: „Ела при мен.“

Отдръпнах се крачка назад.

— Не. Не ми прави предложения, Джей — провикнах се над шума на водата. — Не ми прави предложения, на които не мога да откажа. Вече се чувствам грешен колкото дузина изкушени светци.

Обърнах се, отидох в другата стая и седнах, измъквайки от библиотеката „Автобиографията на Уолтър“. Той, според мен Уолтър, беше в едно гробище някъде на английското крайбрежие. Две снажни рибарски съпруги поставяха цветя на два пресни гроба. Той се възхищаваше от телата им, докато подреждаха цветята. Нашият приятел Уолтър си падаше по силните ръце и едрите бюстове. Неколкосекунден разговор разкриваше, че те са сестри, погребали наскоро съпрузите си, които загинали в морето по време на свирепа лятна буря. Уолтър без колебание им предложи по два шилинга, защото те бяха бедни жени, изпаднали в дълбока мизерия и готови да вземат каквото и да е след смъртта на мъжете им. Жените се посъветваха помежду си и се върнаха — едната с червено от срам лице, а другата пребледняла от гняв — и приеха предложената цена.

Чувах движенията на Джей из спалнята. Изпитвах срам, който не мога да обясня. Станах и й казах с висок глас:

— Слушай, Джей. Капнал съм. Ще ти се обадя утре.

Тя се показа почти веднага, загръщайки със син халат голите си рамене, и се спря да завърже колана с думите:

— Не е късно.

— Така е, но скоро ще стане. — Имах чувството, че подскачам от крак на крак.

— Няма спор — съгласи се тя. — Знаеш ли, Константин, установявам, че колкото по-шантаво се държиш, толкова повече ми харесваш.

— Още нищо не си видяла.

— Не се притеснявай за това, Константин. Не ти ли стана ясно вече, че умея да губя?

Кимнах и се запътих към вратата.

— Не искаш ли да вземеш „Уолтър“?

— Не, благодаря.

— Тогава вземи това вместо него.

Държеше нещо в ръката си. Вдигна я и ми го подаде. Комплект ключове.

— Това са ключове за апартамента ми — каза тя. — Можеш да ги използваш винаги, когато пожелаеш.

Нямам представа каква е била реакцията ми, но тя се усмихна:

— Не още, разбира се. Виждам, че засега нямаш желание да ги използваш. — Тя замълча за момент с лека усмивка. — Но може да дойде и такова време…

Разклати ключовете пред гърдите ми. После свали ръката си надолу и сръчно ги пусна в страничния ми джоб. Понечих да ги извадя, но тя вече бе закрила джоба с длан.

Мина ми през ума, че ако държи да е джентълмен, един руснак не може да откаже. Нещо повече, един руски джентълмен би изглеждал страшно глупаво, ако започне да се боричка с полуоблечена жена, за да й върне ключовете.

Задържах ги.

Докато пътувах към моя апартамент, се обадих в Манастира. Отговори ми Анна Данилова. Тази жена никога ли не си ходеше вкъщи?

— Знаете ли къде се намира агент Кънингам? — попитах предпазливо.

— Обади се, за да каже, че ще вечеря с консула, господин Бриджър.

Това обстоятелство сигурно щеше да ми осигури време да стигна до апартамента, да си събера багажа и да се върна в Манастира. Като единствения изтънчен мъж в Кола за тази вечер се бях наситил на неловки ситуации с американки. Загадъчната Аби Кънингам щеше да дойде в повече, отколкото бих могъл да понеса.

— Преди да излезе, тя остави на бюрото ви плик, адресиран до вас — добави Данилова.

Помолих я да вземе писмото и да ми го прочете. След минутка тя отново беше от другата страна на линията.

— Какво ми пише агент Кънингам, Анна?

— Така де, бележката. — В слушалката се чу как Анна разгъва с шумно възмущение лист хартия. — В бележката пише, инспекторе… — Изкашля се. — В бележката пише следното: „Черното маце безкрайно съжалява.“ — Последва кратко мълчание. — Толкова.

Прибрах се в апартамента си. Още с влизането си налях едно питие и измъкнах голям сак. Използвайки едната си ръка (понеже другата беше заета с чашата), започнах да отварям чекмеджета и да хвърлям в разтворената паст на ципа му чорапи и ризи. На леглото до него положих два костюма. Взех сака и се върнах в кухнята, за да си напълня чашата още веднъж.

Докато прекосявах хола, някакъв шум близо до дясното ми рамо ме накара да се обърна. В рамката на вратата към стаята й стоеше Аби. Беше облечена в дънки и пуловер. Без обувки, без грим.

— Здрасти — каза тя.

— Здравей.

Облегна се на касата на вратата.

— Получи ли бележката, която ти оставих?

Кимнах утвърдително.

— За какво съжаляваш?

— Знаеш за какво.

Дали не искаше да се извини за това, че ме принуждаваше да напусна дома си?

— Не е нужно да се изнасяш оттук — каза тя, обърквайки ме още повече.

— Според Дронски това е най-доброто решение.

— Ти си пълнолетен, Константин. Можеш да решиш и сам.

— Не и без да пийна нещо. Ти искаш ли?

— Кафе. — Замълча и ме погледна за миг в очите. — За теб също, а? — Влезе в хола, взе сака от ръцете ми и го хвърли на един от столовете. — Късно е. За преместването си помисли утре.

— Може би…

Направих кафе и седнахме да си поговорим за предстоящите избори и какво би станало, ако Рой Ролкин вземе властта в Кола. Обясних й, че всички аванси за госпожа Баданова като съпруга на успешен губернатор, на които би могла да разчита, вероятно вече са пред прага на заличаване. Рой Ролкин нямаше скрупули. Освен това разполагаше с огромна мрежа от делови контакти в града. А в тайните служби на милицията, започнали да се реорганизират като Бюро за издирване на изчезнали, все още работеха негови стари приятели.

— В щаба на госпожа Баданова има една американка… — изплю тя камъчето.

— Джей Делерман? Познаваш ли я?

— Наблюдаваме всички американци, които се обвързват с руски политически организации. Тя е била доста дейна сред политиците в Кола.

— Да се пазя от нея ли искаш да кажеш?

— Не. А и ми се струва, че не е трудно да се опазиш от нея.

— Тук-там някой би се съгласил с мнението ти.

Когато си взимахме довиждане, тя ми стисна ръката, застанала до вратата на спалнята:

— Отново искам да ти се извиня.