— Шефе… — Тонът беше сдържан, но това явно му струваше известно усилие. — Тя намина при мен следобед. Казах й, че не е много удачно двамата да живеете заедно в апартамента. — Представих си го как клати глава неодобрително. — Никога не си в час, шефе. Жената има нужда от малко свободно пространство.
— Според теб й досаждам.
— Може и така да се каже.
Замислих се над това.
— Снощи си пийнахме — казах, заемайки отбранителна позиция.
— Знам.
— Но тази сутрин ми се стори, че отношенията ни са отлични.
— Няма значение, добре е да помислиш за промяна.
— Настояваш
— Просто си вземи необходимия багаж още щом се прибереш тази вечер, шефе, и се премести в кабинета. Не се притеснявай за котарака.
— Да не си мислиш, че след няколко дни — казах аз и се намръщих от ужас при тази мисъл — двамата с него ще гледаме заедно телевизия и аз ще го почесвам приятелски зад ушите?
— Знае ли човек? Какво ще кажеш да се преместиш тази вечер, шефе?
— Аби къде е сега?
— В Манастира.
— Добре… — Понечих да затворя. — Почакай, Иля. Тя ли те помоли да ми кажеш това?
— Аз го предложих като добро решение. Тя се съгласи. Ще го направиш ли?
Бях смаян.
— Щом мислиш, че така е най-добре.
— Мисля.
Започнеше ли да говори по този начин, Дронски излъчваше естествен авторитет. Авторитетът на здравия разум. Пределно ясно ми беше, че няма да му противореча. Не и на здравия разум — дори това да означаваше, че утре сутринта ще се събудя с миризмата на рибен сандвич в ноздрите.
— Ще се пренеса тази вечер — казах аз.
Върнах се в залата. Вътре гърмяха бурни аплодисменти. Всички, мъже и жени, бяха станали на крака, викаха и размахваха бутилки с шампанско. От мястото си до вратата не можех да видя почти нищо от ставащото на сцената. Малки деца, облечени като крепостни селяни, дефилираха с черни пилони, на върховете на които прожекторите осветяваха латексови глави на прочути писатели, без съмнение изработени от Лука Руп. Видях Горки, следван непосредствено от Шолохов. Видях и направената от пластмаса глава на приетия като патрон на Мурманск Михаил Лермонтов, носена от около седемгодишно момиченце. Мотивът, подчертан от развети знамена, беше триумфален марш на народните артисти.
Дали някога ще се отърсим от тези осакатяващи мисловността митове? Колкото велики наши творци са успявали да обяснят в реалната му светлина душевния ни свят, още толкова руски писатели са работели дружно за скриването на мрачните истини в него. „Леви, леви, леви!“, припява Маяковски, но е пропуснал да каже, че този път води право към сталинските масови гробове. Лермонтов го възприемам по-естествено, може би защото по-малко го разбирам. Озаглавил романа си „Герой на нашето време“. Но героят му всъщност е злосторник и типичен руснак с всичките му недостатъци. И може би именно тук, приятели, се докосваме до зачатъците на истината.
Изведнъж мощни прожектори от тавана осветиха в жълто и зелено изпълнения с дим от пури въздух — цветовете на госпожа Баданова. Отреденият за кандидата „Х“ сектор от сцената грейна в червено и бяло. Повдигайки се на пръсти и протягайки врат, успях да зърна госпожа Баданова. Застанала права в единия край на дълга маса, тя махаше енергично на хората в залата. С разочарование забелязах, че жълто- зелената светлина на прожекторите размива жълтото и зеленото от сатенената й рокля.
Извърнах се, за да погледна към другия край на масата. Нужни ми бяха забележително много и дълги секунди, докато осъзная, че кандидатът „Х“, осветен в червено и ухилен като триумфално появяващ се от мрака Велзевул, е моят стар приятел от детството, самият
40.
— Госпожа Баданова дава коктейл в апартамента си — каза Джей Делерман, настанявайки се безшумно на мястото до мен. — Вие сте един от специално поканените.
Около нас цареше пълен хаос от наздравици с шампанско, тактуване с крака и припявания. Баданова и Рой бяха напуснали сцената. Децата продължаваха да дефилират, но никой от гостите в залата не им обръщаше внимание.
— Добре ли сте? — попита Джей, взирайки се в мен.
— Не бива да позволяваме това.
Бях като ударен с дъска по главата. Рой Ролкин губернатор на Кола! Беше нелепо дори да си го помисли човек. За една страна, която бавно и мъчително върви към що-годе реална демокрация, губернатори като Рой Ролкин означаваха връщане с години назад.
— Не бива да позволяваме това — повторих. — Какво стана с Валентин Фортунин?
— Нищо — отговори тя. — Стои си в затвора. Цялата работа се оказа много добре замислена димна завеса от страна на противника. Всички поддръжници на госпожа Баданова бяха убедени, че Фортунин ще е лесно препятствие и затова никой не се досети да дръпне спирачката.
Това беше типично за Рой. Виждах го как е планирал всичко, ухилен самодоволно като котка, облизала каймака, наблюдавайки как екипът на Баданова просто изчаква да мине времето с вярата, че единственият им опонент е затворникът със здрави връзки в подземния свят, но не и особено умен Фортунин.
— Сега поне знаем кой е истинският ни противник — каза Джей. — Застанал е открито пред нас.
Струва ми се, че в този момент я погледнах накриво, след което й отговорих:
— Просто не познавате Рой. Захапе ли, държи здраво.
— Рой…? Не познавам Рой? А значи ли това, че вие го познавате?
— Повече от добре. Ние сме кръвни братя.
— Моля!
— Така твърди Рой. Заедно сме израсли.
Тя ме погледна притеснено:
— В такъв случай, към кой лагер да ви причисляваме?
— Декларирам го съвсем честно, Джей — заявих разпалено. — При тези обстоятелства вече съм повече от всякога на страната на госпожа Баданова.
Отидохме на коктейла. Беше толкова шумно, че главата ми заплашваше да се пръсне, подсещайки ме за предишната тежка нощ. Заобиколена плътно от ентусиазирани привърженици, госпожа Баданова ми махна бодро с ръка.
Но Джей Делерман беше угрижена. Колкото повече й разказвах за моя приятел от детските и юношеските години Рой Ролкин, толкова по-угрижена ставаше. Виждах го във всяко нейно движение. Изключителната сдържаност, която ме впечатли при първата ни среща, се беше изпарила. Защо става така, че по-често преценявам хората погрешно, отколкото вярно?
Прекосихме залата и седнахме на маса в периферията, възможно най-далече от оркестъра.
— Ако Рой Ролкин бъде избран за губернатор, каква ще е действителната му програма? — попита Джей. — Кои ще са приоритетите му?
— Тази вечер чу предизборната му реч. Да направи от „Динамо“ — Мурманск, отбор, който не губи всяка събота с двуцифрен резултат.
— Говори сериозно, за бога.
— Точно това правя. Приоритетите на Рой са спортът, пиенето и жените. Извън това ще продължи да пълни джобовете си, както и тези на сътрудниците му при всяка открила се възможност.
— Хитро е — каза тя. — Имам предвид насочеността към спорта. Избирателният район на стадиона е най-големият в града. И положително е гъсто населен със запалянковци. Да наливаш пари в мурманския
