— Не съм казал, че можеш — отговори Джордж. — Не споря, само излагам фактите. Другият с часове ме води нагоре-надолу въз основа на научни изчисления, но не прави разлика между север и юг и никога не е сигурен дали се е обърнал кръгом или не. Самият аз не претендирам да имам други чувства освен обичайните, не съм и учен. Но виждам през две ниви оттук един човек. Ще му предложа една марка и петдесет пфенига, колкото, струва ми се, е стойността на сеното, което коси, за да остави работата си и да ни заведе до място, откъдето се вижда Тодмос. Ако двамата желаете да дойдете с мен, нямам нищо против. Ако не желаете, можете да опитате някоя друга система.
Планът на Джордж не се отличаваше нито с оригиналност, нито със замах, но за момента ни допадна. За щастие се бяхме озовали недалеч от мястото, където първоначално бяхме сбъркали пътя, и така, подпомогнати от човека с косата, поехме по правилния път и стигнахме в Тодмос четири часа по-късно от заплануваното, с апетит, чието утоляване ни отне четирийсет и пет минути сериозен труд в пълно мълчание.
Намерението ни беше от Тодмос да слезем пеш до Рейн, но предвид непредвиденото сутрешно пресилване решихме да вземем екипаж, както казват французите. Наехме живописна кола, теглена от кон, който бих уподобил на бъчва, ако не трябваше да го отлича от кочияша, в сравнение с когото приличаше на чироз. В Германия всяка кола е пригодена за два коня, но обикновено се тегли от един. Това придава на впряга разкривен вид за нашите представи, но тук това минава за шик. Подтекстът е, че обикновено запрягат два коня, но точно в този момент вторият някъде се е запилял. Немецът колар не може да бъде наречен първокласен кочияш. Той е на най-голяма висота, когато спи. Тогава не може да те вкара в беда и понеже конят обикновено е умен и опитен, пътуването става относително безопасно. Ако в Германия научат коня да прибира парите в края на пътуването, изобщо няма да има нужда от колар. Това ще е голямо облекчение за пътника, защото, когато е буден и не плющи с камшика, германският колар или прави някаква поразия, или поправя последиците от нея. Първото по-добре му се удава. Спомням си как се спусках веднъж по стръмно шварцвалдско нанадолнище с една-две дами. Пътят се виеше надолу като тирбушон. Склонът се издигаше под ъгъл седемдесет и пет градуса. Пътувахме много приятно, коларят, както с радост забелязахме, седеше със затворени очи, но неочаквано се събуди от нещо — лош сън или лошо храносмилане. Дръпна поводите и извънредно сръчно прати левия кон извън пътя, където животното някак се закрепи, увиснало на хамутите. Видимо коларят ни най-малко не се ядоса или изненада. Стори ми се, че и двата коня бяха свикнали с подобни маневри. Слязохме, слезе и коларят. Той измъкна изпод седалката огромен сгъваем нож, който явно държеше там за тая цел, и ловко преряза ремъците. Освободеният кон се замята и закатери, докато излезе пак на пътя двайсетина метра по-надолу. Там спря и зачака да стигнем до него. Ние се качихме в колата и слязохме с единия кон. Коларят отново запрегна другия с няколко върви и продължихме пътя си. Направи ми впечатление че и коларят, и конят явно бяха свикнали с този метод за слизане по стръмен път. Нямаше да се изненадам, ако коларят бе предложил да се впрегнем и ние и всички заедно да се дотъркаляме до долу.
Друга особеност на немския колар е, че изобщо не опъва юздите. Той регулира скоростта не чрез хода на коня, а със спирачката. За дванайсет километра в час я стяга леко, така че тя едва стърже колелото и произвежда непрекъснат звук като от острене на трион. За шест километра в час я затяга повече и пътуването се осъществява под акомпанимент от стонове и писъци, напомнящи оратория на умиращи прасета. Когато иска да спре колата, натиска спирачката докрай. Ако е добра, той е уверен — освен ако конят не е изключително як, — че спирачният път ще е не повече от две конски дължини. Изглежда, нито немският колар, нито немският кон познават друг начин за спиране на кола. Немският кон тегли с всички сили, докато не проумее, че не може да придвижи колата на един пръст. Тогава спира. Конете в другите страни нямат нищо против да спрат, щом им го предложат. Виждал съм коне, които с удоволствие едва-едва се тътрят. Немският кон, изглежда, е настроен на определена бързина и не може да излезе от нея. Без ни най-малко да украсявам, ще кажа, че съм виждал немски колар, захвърлил поводите, с две ръце да затяга спирачката, обзет от ужас, че няма да успее да избегне сблъскване.
Във Валдсхут, градче от шестнайсети век, през което Рейн минава в началото на пътя си, се сблъскахме с обикновеното за Европа явление: пътуващ британец, огорчен и изненадан, че никой не говори английски като хората. Сварихме го на гарата — рус, с мек съмърсетски акцент — за десети път, както ни осведоми, да обяснява на един носач нещо съвършено просто. Макар че имал билет за Донауешинген и искал да отиде в Донауешинген, за да види изворите на Дунав, които не са там, колкото и да разправяли, че били там, но пък искал велосипедът му да бъде изпратен в Енген, а чантата — в Констанц, откъдето щял да си ги прибере, когато пристигне. Беше изпотен и ядосан от усилията. Носачът, иначе млад на години, в момента изглеждаше състарен и омърлушен. Предложих си услугите. Сега съжалявам за това — но не толкова горещо, предполагам, колкото той, че е приел помощта ми. И трите маршрута, както ни осведоми носачът, били сложни, с по няколко прехвърляния. Нямаше много време за обяснения, влакът тръгваше след няколко минути. Англичанинът говореше много, което винаги е погрешно, щом трябва да се обясни нещо заплетено, а носачът копнееше час по-скоро да махне всичко това от главата си.
След десет минути, когато във влака си припомнях случката, ми дойде на ум, че макар да бях прав, съгласявайки се с носача, че е най-добре велосипедът да се изпрати през Имендинген, може би не трябваше да се съгласявам да го пращат в Имендинген. Ако бях черноглед по природа, щях и досега да се тормозя от мисълта, че велосипедът е в Имендинген. Но според мен човек трябва да гледа на нещата откъм добрата страна. Възможно е носачът по своя инициатива да е поправил моя пропуск, възможно е да е станало чудо и велосипедът да е бил някак предаден на собственика му преди края на неговата обиколка. Чантата пратихме в Радолфцел, но ме утешава споменът, че на нея пишеше „Констанц“. Без съмнение след време, когато установят, че никой не я търси в Радолфцел, железопътните власти ще я препратят в Констанц.
Но всичко това няма нищо общо с поуката, която исках да извлека от този случай. Същината тук е възмущението на британеца от това, че един немски носач не разбира английски. В момента, когато го заговорихме, той изрази възмущението си с невъздържани думи.
— Благодаря ви безкрайно — каза той. — Толкова е просто, Боже мой! Искам да отида в Донауешинген с влак. От Донауешинген ще отида пеш до Гайзенген. В Гайзенген ще взема влака до Енген, а от Енген ще отида с велосипеда до Констанц. Но не искам да мъкна чантата с мен, искам тя да е в Констанц, когато стигна там. От десет минути се мъча да обясня това на тоя глупак и не мога да му го набия в главата.
— Срам и позор! — съгласих се. — Тия германски работници не знаят кажи-речи никакъв език освен техния си.
— Показах му го по разписанието и се помъчих да го обясня с жестове — продължи англичанинът. — Не мога и не мога да му го втълпя.
— Чак не е за вярване! — потвърдих. — Ами че то се разбира от само себе си.
Харис се ядоса на тоя турист. Понечи да го нахока за глупостта да пътува в отдалечени краища на чужда страна и да прави такива сложни железопътни изпълнения, без да знае думица от местния език. Но аз пресякох импулсивността на Харис и му посочих голямото и добро дело, за което туристът несъзнателно работеше.
Шекспир и Милтън може да са допринесли за разширяване на познанството с английския език сред по- необлагодетелстваните жители на Европа. Нютон и Дарвин може да са направили своя език необходим за образованите и мислещи чужденци. Дикенс и Уида (Луиз дьо ла Роме Уида (1840–1908) — английска романистка) (който си въобразява, че литературният свят се ограничава до предразсъдъците на тесногръдите критици, много ще се изненада и огорчи, като узнае на каква почит се радва в чужбина тая подигравана в родината й дама) вероятно са помогнали за още по-голямото популяризиране на английския. Но човекът, разпространил английския от нос Сан Висенти в Португалия до Урал, е неспособният или нежелаещ да научи и дума от някакъв език англичанин, който пътува с кесия в ръка из всички кътчета на континента. Можем да се възмущаваме от невежеството му, но неоспорим факт е, че той кара Европа да учи английски. Заради него швейцарският селянин бие в зимните вечери път през снега и ходи на курс по английски, какъвто се провежда във всяко село. Заради него файтонджията и кондукторът, камериерката и перачката дремят с часове над английски граматики и разговорници. Заради него чуждестранните дюкянджии и търговци изпращат синовете и дъщерите си да учат в английските градчета. Заради него всеки съдържател на хотел или ресторант уточнява в обявлението си: „Приемат се само кандидати, добре владеещи английски.“
Ако народите, говорещи английски, въведат изискване кандидатите за нещо да владеят някакъв друг
