език, изумителното разпространение на английския в целия свят ще секне. Човекът, говорещ английски, стои сред чужденците и дрънка златото си.
— Плащам на всеки, който говори английски — вика той.
Ето го великия възпитател. Теоретически можем да го хокаме, практически трябва да му свалим шапка. Той е апостолът на английския език.
ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
Огорчение от прозаичните инстинкти на немеца · Прелестна гледка, а няма ресторант · Мнението на европейците за англичанина · Умореният пътник с тухлата · Гонене на кучето · Нежелателно семейно местожителство · Плодороден край · Симпатичен веселяк се качва към нас · Джордж, разтревожен от късния час, бърза да слезе от другата страна · Харис тръгва след него, за да му покаже пътя · Не ми се остава сам и тръгвам след Харис · Произношение за чужденци
Нещо много дразнещо извисената англосаксонска душа е прозаичният инстинкт, подбуждащ немеца да строи ресторант в крайната точка на всеки маршрут. На планински връх, в приказна долина, сред самотен проход, край водопад или лъкатушен поток неизменно стърчи оживена Wirtschaft (Гостилница (нем.)). Може ли човек да се захласне в една гледка, когато е заобиколен от залети с бира маси? Може ли да се унесе в исторически блянове сред миризми на печено телешко и спанак?
Един ден, погълнати от възвишени мисли, се качвахме през горски гъстак.
— А на върха — каза с горчивина Харис, когато спряхме да отдъхнем и да стегнем коланите с още една дупка — ще намерим гостилница, пълна с хора, плюскащи бифтеци и сливов сладкиш и наливащи се с бяло вино.
Мислиш ли? — попита Джордж.
— Разбира се — отговори Харис, — нали ги знаеш! Една горичка не оставят за усамотеност и съзерцание, едно възвишение неосквернено от просташкото и материалното.
— Ако не се разтакаваме — отбелязах, — ще стигнем там малко преди един часа.
— Тъкмо време за Mittagstisch (Обяд (нем.))! — изстена Харис. — Може да има от ония сините пъстървички, които ловят по тия места. В Германия няма отърване от ядене и пиене. Да полудее човек!
Продължихме нагоре и красивата гледка разсея възмущението ни. Преценката ми излезе точна. В един без петнайсет Харис, който вървеше отпред, се обади:
— Стигнахме, виждам върха.
— А гостилницата? — попита Джордж.
— Не я виждам — отговори Харис. — Но няма начин да не е тук, пуста да опустее!
След пет минути стояхме на върха. Устремихме взор на север, на юг, на изток и на запад, след това се спогледахме.
— Вълшебна гледка — каза Харис.
— Великолепна — съгласих се аз.
— Ненадмината — добави Джордж.
— Поне веднъж им е стигнал умът да сложат гостилницата по-встрани — каза Харис.
— Наистина са я скрили — каза Джордж.
— Когато не ти я завират под носа, не пречи — отбеляза Харис.
— Да, стига да е на място — уточних, — няма нищо лошо в нея.
— Къде ли са я заврели? — попита Джордж.
— Да я потърсим — предложи Харис в пристъп на вдъхновение.
Идеята беше добра. Аз също изпитвах любопитство. Уговорихме се да тръгнем в различни посоки и после да се съберем на върха, за да докладваме кой какво е видял. След половин час се събрахме. Нямаше нужда от думи. На лицата ни бе изписано, че най-сетне сме открили кътче германска природа, неосквернено от презрени апетити за ядене и пиене.
— Чак не ми се вярва, че е възможно — каза Харис. — А на вас?
— Според мен — отговорих — това са единствените триста квадратни метра в цяла Германия без гостилница.
— И ние, трима случайни пътници — каза Джордж, — ги открихме без никакви усилия.
— Така е — потвърдих. — Благодарение на щастлива случайност сега можем да се отдадем на възвишени чувства, несмущавани от повика на по-долната природа. Погледнете светлината по онези далечни върхове. Не е ли невероятна!
— Като заговорихме за природа — каза Джордж, — кой според вас е най-прекият път надолу?
— Левият — отговорих, след като надникнах в пътеводителя. — Води до Зоненщайг. На два часа път има добър ресторант, „Goldener Adler“ („Златният орел“ (нем.)). Но пък десният, макар и малко по-дълъг, предлага повече перспективи.
— Всяка перспектива е като всички други перспективи — каза Харис. — Не сте ли съгласни?
— Аз тръгвам по левия път — каза Джордж и двамата с Харис заситнихме след него.
Не ни бе писано да слезем бързо. По тия места времето се сменя най-неочаквано и след петнайсет минути ходене се изправихме пред алтернативата да си намерим подслон или да прогизнем до кости. Избрахме първото и си намерихме дърво, което при обикновени обстоятелства можеше да ни предложи надежден заслон. Но шварцвалдската гръмотевична буря няма нищо общо с обикновените обстоятелства. Отначало се тешахме, уверявайки се един друг, че с този размах не може да продължи дълго. След това се опитахме да се успокоим със съждението, че скоро ще бъдем мокри докрай и няма да ни е страх, че можем да се намокрим повече.
— Чудна работа — каза Харис. — Имам чувството, че бих се зарадвал, ако наблизо се намери някоя гостилничка.
— Според мен — каза Джордж — не е добра комбинация да си мокър и гладен. Ако до пет минути не спре, тръгвам.
— Планинските пущинаци — казах аз — са изключителни места в хубаво време. Но при обилен валеж, особено ако сте преминали възрастта, когато…
В този миг до ушите ни достигна глас, изхождащ от един дебел мъж, който стоеше на петнайсетина метра от нас под голям чадър:
— Няма ли да влезете?
— Къде да влезем? — попитах.
В първия момент помислих, че е някой от ония нещастници, които се опитват да проявяват духовитост, когато в положението няма нищо духовито.
— В гостилницата — уточни той.
Излязохме от подслона си и изтичахме при него. Желанието ни бе да научим нещо повече по въпроса.
— Виках ви от прозореца — уведоми ни дебелият господин, когато се приближихме, — но вие не чувахте. Тая буря току-виж продължила още цял час, съвсем ще се измокрите.
Беше добродушен немлад човек, загрижен за нас.
— Извънредно мило от ваша страна — казах. — Ние не сме луди. Щяхме ли да стоим от половин час под това дърво, ако знаехме, че на двайсет крачки има гостилница, затулена от дърветата! Нямахме представа, че сме толкова близо до гостилницата ви.
— Аз затова излязох — поясни възрастният господин, — защото си помислих, че може и да не знаете.
Оказа се, че всички посетители на хана са ни зяпали през прозорците и са се чудели защо стоим там като последни нещастници. Ако не беше любезният възрастен господин, тия глупаци сигурно са щели да ни зяпат целия следобед. Ханджията се извини с думите, че сме му заприличали на англичани. Това не е метафора. Европейците искрено вярват, че всеки англичанин е луд. Убедени са в това точно както всеки английски селянин е убеден, че французите се препитават главно с жаби. Колкото и да се опитва човек да разсее тази заблуда, невинаги успява.
