Оказа се уютна гостилничка с добра кухня и задоволително Tischwein (Трапезно вино (нем.)). Останахме няколко часа, изсушихме се, нахранихме се, обсъдихме гледката от върха. Малко преди да си тръгнем, стана нещо, което показа колко по-вълнуващо е в тоя свят въздействието на злото в сравнение с въздействието на доброто.
Влезе един пътник с изтерзан вид. В едната си ръка носеше тухла, вързана с въженце. Влезе нервно и припряно, затвори грижливо вратата след себе си, провери дали е затворена добре, дълго и втренчено се взира през прозореца и след това с въздишка на облекчение остави тухлата на пейката до себе си и си поръча ядене и пиене.
В цялото му поведение имаше нещо загадъчно. Зачудихме се за какво ли му е тази тухла, защо затвори толкова грижливо вратата, защо надзърта тревожно през прозореца, но видът му беше твърде злочест и не подканяше към разговор и ние се въздържахме да му зададем въпроси. След като хапна и пийна, той се поотпусна, въздишките му се поразредиха. Протегна крака, запали смрадлива пура и я засмука със спокойно доволство.
Онова, което последва, стана толкова неочаквано, че не може да се даде подробно обяснение. От кухнята в салона влезе фройлайн с тиган в ръка. В следващия миг цялото помещение се обърна с главата надолу. Когато фройлайн с тигана бе пред входната врата, тя се разтвори с трясък, сякаш всички духове на злото я издъниха. В гостилницата се втурнаха две прасета и една кокошка. Дремещата върху едно бирено буре котка изфуча, изпълнена с огнедишащ живот. Фройлайн изпусна тигана и се просна възнак на пода. Човекът с тухлата скочи и преобърна масата пред себе си заедно с всичко на нея.
Всички затърсиха с поглед причинителя на бедствието и го откриха веднага в лицето на не съвсем породист териер с остри уши и катерича опашка. Гостилничарят изскочи през другата врата и се опита да го изрита навън. Вместо него уцели едно от прасетата, по-тлъстото. Ритникът беше енергичен, добре премерен и точен. Дожаля ни за клетото животно, но нашата жалост бе несъизмерима с жалостта, която самото то изпита към себе си. То тутакси спря да тича насам-натам, седна в средата на гостилницата и призова цялата Слънчева система за свидетел на несправедливостта, на която е станало жертва. Жалбата му сигурно се е чула в околните долини и там много са се чудили какво природно бедствие е сполетяло планината.
Кокошката, която влетя с прасетата, се оказа удивителна птица. Изглежда, умееше да се катери по отвесна стена. Двете с котката събориха всичко, което още не беше на пода. След малко девет души в затворено помещение се опитваха да ритнат едно куче. Сякаш от време на време някой го улучваше, понеже спираше да лае и изскимтяваше. Но усърдието му ни най-малко не намаляваше. Всяко нещо се плаща — вероятно разсъждаваше то, — а за толкова забавно нещо, като гоненето на прасета и кокошка, си струва да се плати.
Освен другите удовлетворения за кучето оставаше и това, че срещу всеки стигнал го ритник другите живи същества получаваха по два. А четири почти неизменно достигаха нещастното прасе, което продължаваше да седи посред гостилницата и да надава вопли. Ритането на това куче бе като игра на футбол с топка, която никога не е там, където се целиш. След като обаче си се засилил, вече не можеш да спреш и единствената ти надежда е кракът ти да срещне някакво препятствие, за да не се озовеш по гръб на пода. Ако някой все пак ритнеше кучето, това ставаше съвсем случайно и напълно неочаквано за ритащия, който обикновено след това падаше върху прасето.
Кой знае колко щеше да продължи тая бъркотия, ако не бе прекратена от едно проницателно хрумване на Джордж. От известно време той бе насочил вниманието си не към кучето, а към другото прасе — движещото се. Най-сетне успя да го спипа натясно и го убеди да напусне гостилницата. Животното излетя през вратата с проточено квичене.
Ние винаги се стремим към онова, което нямаме. Едно прасе, кокошка, девет души и котка по мнението на кучето не можеха да се сравнят с изчезващата плячка. То неблагоразумно се втурна подир прасето, а Джордж затвори вратата след него и пусна резето.
Гостилничарят се изправи и огледа обстановката.
— Много игриво куче имате — каза той на човека с тухлата.
— Не е мое — навъсено отговори човекът.
— Чие е? — запита ханджията.
— Не зная — отговори той.
— Не, такива не ми минават! — каза гостилничарят, вдигна портрета на германския император и го избърса с ръкав от разлятата по него бира.
— Зная, че не минават — каза човекът с тухлата. — Дори не очаквам някой да ми повярва. Омръзна ми да се кълна, че това куче не е мое. Никой не ми вярва.
— Защо ходиш с него, като не е твое? — каза ханджията.
— Аз не ходя с него — отговори човекът, — то ходи с мен. Лепна ми се тая сутрин в десет часа и не иска да ме остави. Когато влязох тук, реших, че съм се отървал от него. Избягах, докато то убиваше една патица на петнайсет минути път от тук. Сигурно ще трябва да я платя на връщане.
— Не се ли опита да го прогониш с камъни? — попита Харис.
— Не съм се опитвал ли! — отвърна човекът. — Ръката ме заболя от хвърляне, а то реши, че това е игра, и ми ги носеше обратно. Ето, от един час мъкна тая тухла, за да го цапардосам с нея, но то всеки път застава малко по-далеч и ме гледа със зинала уста.
— Отдавна не съм чувал толкова смешна история — каза гостилничарят.
— Радвам се, че някой я намира за забавна — каза човекът.
Оставихме го да помага на гостилничаря да събере изпочупеното и поехме отново на път. На десетина крачки от вратата вярното куче чакаше приятеля си. Изглеждаше уморено, но доволно. Явно беше куче с неочаквани хрумвания и за миг ни хвана страх да не хареса нас. Но то ни остави с безразличие да го отминем. Верността му към тоя неотзивчив човек беше наистина трогателна и ние се отнесохме с уважение към нея.
След като се нагледахме на Шварцвалд, тръгнахме с велосипедите през Алт Брайзах и Колмар за Мюнстер, откъдето предприехме кратко изследване на Вогезите. Някога в миналото Алт Брайзах, тая крепост връз скали с реката, минаваща ту от едната, ту от другата й страна (защото в неопитната си младост Рейн май никога не е бил сигурен кой път да избере), е бил изключително привлекателен като резиденция за любителите на новото и вълнуващото. Които и да са водили война и за каквото да са я водили, Алт Брайзах е бил винаги замесен. Всички са го обсаждали, мнозина са го превземали, повечето отново са го губели и никой като че ли не е могъл да го задържи. В чие владение е и какъв е, жителят на Алт Брайзах никога не е бил съвсем уверен. Един ден бил французин, а после, преди да е бил научил достатъчно френски, за да си плати данъците, ставал австриец. Докато се мъчел да разбере какво трябва да прави, за да е добър австриец, изведнъж се научавал, че вече не е австриец, а германец, макар и никога да не е знаел със сигурност от кой от десетината вида германци. Един ден откривал, че е католик, на следващия осъмвал ревностен протестант. Единственото, което е могло да създаде някаква стабилност в съществуването му, е било неизменното задължение да плаща тежки тегоби за привилегията да е това, което е в момента. Но почне ли да мисли за тия неща, човек изпада в недоумение: защо в средновековието някой друг освен царете и бирниците изобщо си е давал труд да живее?
По разнообразие и красота Вогезите не могат да се сравнят с Шварцвалд. Предимството им от гледище на туриста се състои в по-голямата им беднотия. На вогезкия селянин му липсва прозаичното чувство за доволно благополучие, което разваля съседа му от отсрещния бряг на Рейн. Селата и стопанствата се отличават най-вече с чара на разрухата. Другото, с което изпъква Вогезкият край, са старините. Безброй замъци са кацнали там, където на пръв поглед могат да гнездят само орли. Други, започнати от римляните и довършени от трубадурите, са покрили огромни площи с лабиринта на запазени още стени, където можеш да блуждаеш с часове.
Във Вогезите не е позната продажбата на плодове и зеленчуци. Повечето неща от тоя род растат в диво състояние и трябва само да си набереш. Трудно е човек да спазва програма, докато обикаля Вогезите — изкушението в горещите дни да спреш и да си хапнеш от плодовете обикновено е непреодолимо. Малините, най-вкусните, които съм опитвал, горските ягоди, черното френско грозде и боровинките растат по планинските склонове както къпините — покрай селските пътища в Англия. На вогезкото хлапе не му се карат, че краде плодове, то може да си разваля стомаха, без да изпада в грях. Овощните градини във Вогезите са безброй, но да влизаш в чужд имот, за да крадеш плодове, би било толкова глупаво, колкото
