някоя риба да се опита да влезе в плувен басейн, без да си плати входа. И все пак, разбира се, стават грешки.

Един следобед излязохме на едно плато, където се забавихме може би прекалено дълго и ядохме повече плодове, отколкото е полезно за нас — бяха в такова изобилие, толкова разнообразни. Харис откри едно дърво с малко подранили ренглоти, направо разкошни.

— Това май е най-хубавото нещо, на което сме се натъквали — каза Джордж, — не е зле да се възползваме.

На пръв поглед съветът беше добър.

— Жалко, че крушите още са толкова твърди — каза Харис.

Той се потюхка малко, но пък тогава аз попаднах на чудно хубави жълти сливи и те донякъде го утешиха.

— Май сме още твърде на север за ананаси — каза Джордж. — С какво удоволствие бих хапнал пресен ананас. Тия обикновени плодове лесно омръзват.

— Дребните плодове са много, а едрите са недостатъчно, там според мен е грешката — каза Харис. — Аз всъщност бих хапнал още ренглоти.

— Един човек идва насам — отбелязах аз, — прилича на тукашен. Може да знае къде има още ренглоти.

— Бързо идва за възрастта си — подхвърли Харис.

Той наистина се качваше по нагорнището с удивителна бързина. Освен това, доколкото можехме да съдим от това разстояние, изглежда, беше в много весело настроение, пееше, викаше с пълно гърло, жестикулираше и размахваше ръце.

— Какъв веселяк — каза Харис, — да ти е драго да го гледаш. Но защо размахва тоягата си? Защо не се опира на нея?

— Знаеш ли, според мен не е тояга — каза Джордж.

— Че какво може да е? — попита Харис.

— Повече ми прилича на пушка — каза Джордж.

— Да не би да сме направили грешка? — предположи Харис. — Да не би това да е нещо като частна овощна градина?

Аз казах:

— Спомняте ли си за печалната случка в Южна Франция преди две години? Някакъв войник набрал малко череши, минавайки край една къща, и френският селянин, собственикът на черешите, излязъл и без предупреждение го застрелял.

— Не е позволено да се убива човек, задето си е набрал плодове — каза Джордж, — дори и във Франция!

— Разбира се — отговорих. — Убийството беше съвсем противозаконно. Единственото смекчаващо вината обстоятелство, изтъкнато от защитата, беше, че собственикът бил много раздразнителен и особено много обичал тия череши.

— А, сега се сетих за тоя случай — каза Харис. — Близките на убития войник получиха голямо обезщетение, нали?

— Омръзна ми това място — каза Джордж. — А и стана късно.

— Ако продължава така — каза Харис, — ще падне и ще се нарани. Освен това, струва ми се, че не знае пътя.

Стана ми самотно там, след като нямаше с кого една дума да си кажа. Освен това се сетих, че от момчешките си години не бях изпитвал удоволствието да сляза тичешком по стръмен склон. Реших да проверя дали отново ще изпитам онова усещане.

Тая нощ спахме в Бар на пътя за Санкт Отилиенберг. Преди вечеря в странноприемницата влезе един турист. Приличаше на англичанин, но говореше език, какъвто не бях чувал. Иначе елегантен език, който звучеше чудесно. Ханджията го зяпаше объркан, ханджийката клатеше глава. Той въздъхна и заговори на друг език, който сякаш събуди у мен някакви смътни спомени. И този път никой не го разбра.

— Отвратително! — възкликна той.

— А, вие сте англичанин! — възкликна ханджията със светнало лице.

— И мосю изглежда уморен — добави живата дребна ханджийка. — Мосю иска да вечеря.

И двамата говореха английски превъзходно, почти толкова добре, колкото френски и немски, и се засуетиха да го настанят по-удобно. На вечеря той седеше до мен и аз го заприказвах.

— Кажете ми — подхванах, — какъв беше езикът, на който заговорихте, когато влязохте?

— Немски — обясни той.

— О — казах, — прощавайте.

— Не ме ли разбрахте? — продължи той.

— Грешката очевидно е моя — отговорих. — Познанията ми са крайно несистемни. Човек научава по нещо оттук-оттам, докато пътува, но това, разбира се, е недостатъчно.

— Но и те не ме разбраха — посочи той към ханджията и жена му, — а нали им е матерен език.

— Не вярвам — казах аз. — Е, децата тук говорят немски, нашите стопани донякъде също го знаят. Но иначе навред в Елзас и Лотарингия хората още говорят френски.

— Но аз им заговорих и на френски, — добави той, — а те и него не разбраха.

— Странно наистина — съгласих се.

— Повече от странно — не се примиряваше той, — направо непонятно. Аз имам диплома, а и получавах стипендия само заради високия си успех по френски и немски. Правилното ми изразяване, чистотата на произношението минаваха за пример в моя колеж. А когато съм в чужбина, почти никой не разбира дума от онова, което казвам. Можете ли да ми го обясните?

— Мисля, че мога — отговорих. — Вашето произношение е прекалено безупречно. Нали помните какво е казал шотландецът, когато за пръв път в живота си вкусил истинско уиски: „Може да е чисто, ама аз не мога да го пия.“ Така е и с вашия немски. Ако позволите да ви посъветвам, бих ви препоръчал да говорите с колкото може по-лошо произношение и да вмъквате всички грешки, които ви дойдат на ум.

Всяка страна има специално произношение на езика си, предназначено изключително за чужденци. Местните хора нито го употребяват, нито го разбират. Веднъж чух една англичанка да обяснява на един французин как се произнася думата have.

— Вие го произнасяте, като че ли се пише hav — каза тя с укор. — Но не е така. Има едно „е“ на края.

— Но аз мислех — отговори ученикът, — че „е“-то на края на have не се произнася.

— Разбира се, че не се произнася — обясни учителката. — Това е „нямо е“, но то влияе върху произношението на предната гласна.

Преди това той беше произнасял думата съвсем понятно. А след това, щом стигнеше до нея, се запъваше, съсредоточаваше се и произнасяше тоя звук така, че само контекстът можеше да помогне да се разбере.

Като оставим настрана ранните мъченици, мисля, че малцина са минали през повече изпитания от мен, докато се мъчех да усвоя правилното произношение на немската дума за „черква“ — Kirche. Преди да успея, бях стигнал дори до отчаяното решение да не стъпя на черква в Германия.

— Не, не — поправяше ме моят учител (беше старателен човек), — вие го казвате, като че ли се пише „К-и-р-х-к-е“. Няма никакво „к“. То е… — и за двайсети път тая сутрин той ми показваше как трябва да се произнесе.

Най-печалното беше, че не можех и не можех да открия някаква разлика между начина, по който го казваше той и по който го казвах аз.

— Вие го произнасяте с гърлото — обясняваше той. (Вярно, с гърлото го произнасях.)

— Искам звукът да излезе от тук — и той показваше с дебелия си показалец областта, от която трябваше да се започне.

След мъчителни усилия, които пораждаха звуци, напомнящи за всичко друго освен за молитвен дом, го молех да ме извини.

— Май наистина не мога — казвах. — Вижте, години наред съм говорил, струва ми се, с устата. Никога

Вы читаете Трима на бумел
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×