не съм знаел, че човек може да говори със стомаха. Опасявам се, че вече е твърде късно да се науча.
След дълги часове в усамотение, след упражнение из тихи улици за ужас на случайни минувачи най- сетне се научих да изговарям правилно думата. Учителят ми беше във възторг от мен и преди да дойда в Германия, аз също бях доволен от себе си. Тук открих, че никой не разбира какво искам да кажа с тая дума. Не можах да стигна до нито една черква с нея. Трябваше да изоставя правилното произношение и с много мъки да се върна към стария неправилен изговор. Тогава хората се усмихваха и ми казваха, че е зад ъгъла или на съседната улица.
Мисля, също, че произношението на чуждия език би трябвало да се обяснява по-човешки, а не както сега:
— Притиснете сливиците си към долната страна на ларинкса. Тогава с извитата нагоре изпъкнала част на септума така, че почти, но не съвсем да допира мъжеца, помъчете се с върха на езика да допрете тиреоидната си жлеза. Поемете дълбоко дъх и свийте глотиса. Сега, без да отваряте устни, кажете „гару“.
А когато го направите, пак не са доволни.
ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Характерът и поведението на немския студент · Студентските дуели в Германия · Употреба и злоупотреба с привичното · Повърхностни впечатления — Смешното в цялата работа · Рецепта за създаване на диваци · Немската Jungfrau и чудноватият є вкус · Kneipe (Кръчма (нем.))· Как се търка саламандър · Съвет към чужденеца · История, която би могла да има тъжен край · За грешките се плаща
На връщане включихме в маршрута си един университетски град. С любезната помощ на някои немски приятели успяхме да научим нещо за студентския живот.
Английското момче играе, докато стане на петнайсет години, след това работи, докато стане на двайсет. В Германия детето работи, а младежът играе. Германчето тръгва за училище в седем часа през лятото, в осем часа — през зимата и там наистина учи. Резултатът е, че на шестнайсет години момчето има основни познания по класически езици, литература и математика, толкова история, колкото е разумно да знае човек, длъжно е да принадлежи към политическа партия и владее до съвършенство един модерен език. Затова осемте университетски семестъра, равни на четири години, са прекалено много освен за желаещия да стане професор. Немският младеж не е спортист и жалко, защото би бил добър. Той играе малко футбол, с колоездене се занимава още по-малко и се заплесва най-вече по френски билярд в задушни кафенета. Но, общо взето, повечето млади немци убиват времето си с бумел, пиене на бира и дуели. Ако е син на богат баща, младежът влиза в студентско дружество — да бъдеш член на елитно дружество, струва към четиристотин лири годишно. Ако е младеж от средната класа, се записва в Burschenschaft (Студентско дружество (нем.)) или Landsmannschaft (Земляческо студентско дружество (нем.)), което е малко по-евтино. Тия сдружения от своя страна се делят на по-малки кръжоци — на шваби от Швабия, на франконци — потомци на франките, тюрингийци и т.н. Разбира се, накрая става както винаги — доколкото знам, половината членове на нашия Гордънски шотландски полк са лондончани кореняци. Тъй или иначе, всеки университет е достатъчно живописен с десетина и повече студентски дружества, всяко със своя фуражка, отличителни знаци и цветове, с определена бирария, в която не може да влезе студент от друго дружество, носиш други знаци и фуражка с друг цвят.
Главното занятие на тия студентски дружества е да устройват дуели между членовете си или с членовете на съперничещо дружество. Mensur, прочутите немски дуели, са толкова подробно описани, че не възнамерявам допълнително да отегчавам читателите. Мога да предложа само непосредствените си впечатления, понеже вярвам, че те са по-верни и по-полезни от мнения, изработени в хода на обсъждане или омекотени от разни влияния.
Един французин или испанец ще се постарае да ви убеди, че боят с бикове е институция, съществуваща главно заради благото на бика. Не е вярно, че конят цвили от болка, както на вас ви се струва, той просто се смее на нелепата гледка, която представляват собствените му вътрешности. Вашият френски или испански приятел ще противопостави славната му вълнуваща смърт на безмилостното дране на недоубити кранти. Ако е по-красноречив, може да се завърнете в Англия с убеждението, че боят с бикове е средство за запазване на рицарския дух. Несъмнено Торквемада е бил убеден в човечността на инквизицията. Какво по-полезно за един затлъстял гражданин, страдащ от парализа или ревматизъм, от един-два часа разпъване на колело? След това ставите му са разтегнати, той дори се чувства подмладен. Английските ловци са убедени, че лисицата е за завиждане. Безплатно й се предлагат цял ден физически упражнения, като през всичкото време тя е в центъра на вниманието.
Навикът ни прави слепи за онова, което не желаем да видим. Всеки трети немец, когото срещате по улиците, носи и до гроб ще носи белезите от двайсетте или стоте дуела, в които е участвал като студент. Немските деца играят на Mensur в детската градина, репетират в гимназията. Немците са успели да убедят себе си, че в тези дуели няма нищо брутално, нищо обидно, нищо унизително. Доводът е, че, дуелирайки се, немският младеж се учи на хладнокръвие и смелост и това го прави добър войник. Но дали достойнството на професионалния боксьор е достойнство и на войника? Доста е съмнително.
Самообладанието и устремът са от по-голяма полза на бойното поле от безразличието към онова, което може да ти се случи. Всъщност немският студент би трябвало да прояви много повече смелост, за да не се бие. Той се бие не за собствено удоволствие, а за да задоволи общественото мнение, изостанало с двеста години.
Единственият сигурен резултат от Mensur е озверяването. Твърди се, че се развивала ловкост, но къде ли може да бъде забелязана? Самото дуелиране по нищо не се различава от сценичен бой със саби, а зрелището като цяло е сполучлив опит за съчетаване на нелепото с неприятното. В аристократичния Бон, където се държи на стила, и в Хайделберг, където по-често се срещат гости от други страни, може би всичко е по-представително. Казаха ми, че там дуелите се провеждали в хубави помещения, че побелели лекари се грижели за ранените, а слуги в ливреи — за гладните и че всичко се вършело с пищна церемониалност. В по-типичните немски университети, където чужденци идват рядко и не се приемат толкова лесно, нещата са сведени до основното, а в него няма нищо привлекателно.
Гледката е толкова непривлекателна, че от сърце съветвам по-чувствителния читател да избегне дори описанието й. Няма как да го разкрася, дори няма да се опитам.
Помещението е голо и мръсно, стените са покрити с петна от бира, кръв и лой от свещи, таванът е опушен, подът е наръсен с дървени стърготини. Тълпа смеещи се, пушещи, приказващи студенти образуват фона. Някои седят на пода, други — на столове и пейки.
В центъра са изправени един срещу друг противниците, напомнящи японски воини, както ги знаем от рисунките по порцелановите подноси. Причудливи и сковани, със защитни очила, увити в шалове вратове, тела, омотани в нещо, напомнящо мръсни юргани, ръце с дебело подплатени ръкави, те приличат на недодялани механични играчки. Секундантите, също навлечени, с глава и лице, защитени от огромни островърхи кожени шапки, ги дърпат и наместват в правилно положение. Едва ли не очакваш да чуеш цъкане на зъбчати колела. Съдията заема мястото си, дава сигнал и веднага следват пет иззвънявания на дълги прави шпаги. Дуелът е безинтересен като зрелище: няма движение, няма изкуство, няма грация (такива са личните ми впечатления). Побеждава най-якият, оня, който съумее най-дълго да задържи огромната си тежка шпага в неестествена поза, без ръката му да отслабне дотолкова, че да не е в състояние да се пази и да напада.
Интересът е насочен изцяло към получените рани. Те винаги се нанасят или на върха на главата, или по лявата страна на лицето. Понякога част от скалп или парче от буза изхвърчават във въздуха и после грижливо се пазят в плик от гордия им притежател, или по-точно — от гордия им бивш притежател, за да бъдат показвани на другарски събирания. От всяка рана, разбира се, шурти кръв. Тя пръска докторите, секундантите и зрителите, шари тавана и стените, събира се на локвички сред дървените трици. В края на всеки рунд лекарите се спускат и с ръце, вече мокри от кръв, затискат зиналите рани, като ги позабърсват с тампончета мокър памук, които един слуга държи готови на поднос. Естествено, щом дуелиращите се отново се изправят и продължат двубоя, кръвта пак руква, заслепява очите им и прави хлъзгав пода под краката
