им. От време на време виждате нечии зъби оголени почти до ухото, така че до края на дуела притежателят им се хили на половината зрители, докато другата страна на лицето му е сериозна. Случва се на някого да разцепят носа и това му придава извънредно високомерен вид.
Понеже целта на всеки студент е да завърши университета с колкото може повече белези, според мен никой не се и опитва да се защитава. Истински победител е онзи, който получи най-много рани, за да предизвиква след това — шит и кърпен до неузнаваемост — завистта на немските младежи и възхитата на немските девойки. Който получи само няколко драскотини, си отива намусен и разочарован.
Но самият дуел е едва началото на веселбата. Второто действие на представлението се разиграва с превързването. Лекарите обикновено са студенти по медицина или току-що завършили и се нуждаят от практика. Трябва да призная, че ония, които видях, имаха безсърдечен вид и манипулациите сякаш им доставяха удоволствие. Вероятно вината не е само тяхна. Част от играта е лекарят да подложи жертвата на колкото може повече допълнителни мъки и истински медик едва ли би поел подобна задача. Не по-малко важно от поведението по време на дуела е как студентът понася обработването на раните. Операциите се извършват възможно най-безжалостно, като пациентът се наблюдава внимателно през цялото време и трябва да изтърпи всичко със спокоен и доволен вид. Една широко зейнала рана привлича като магнит публиката. Раната нарочно се зашива грубо с надеждата, че белегът ще остане за цял живот. Би могло да се очаква подобна рана, преднамерено раздърпана и раздразнена след седмица, да осигури на щастливия й притежател жена и петцифрена зестра.
Това са обикновените двуседмични дуели. Един среден студент участва в десетина и повече такива на година. Има и други, на които посетители не се допускат. Когато се сметне, че някой студент се е опозорил с неволно движение на главата или тялото по време на двубой, той може да възстанови честта си само като застане срещу най-добрия фехтовчик в дружеството. Противникът му се запретва да му нанесе възможно най-много и най-кървави рани. Целта на жертвата е да покаже на другарите си, че е в състояние да не помръдне, докато кълцат месото по черепа му.
Съмнявам се дали може да се каже нещо в защита на немските дуели. И да може, то се отнася само до двамата противници. Въздействието върху зрителите е единствено развращаващо. Познавам се достатъчно добре, за да съм сигурен, че не се отличавам с особена кръвожадност. С други думи, реакцията ми би трябвало да е нормална. Преди началото на първия двубой изпитвах любопитство, примесено с тревога. Когато рукна кръв и започнаха да се показват нерви и мускули, ме завладя смесица от отвращение и жалост. При втория дуел, трябва да призная, по-благородните ми чувства взеха да заглъхват, а по време на третия, когато въздухът натегна от странния горещ мирис на кръв, на мен, както казват американците, ми падна червено перде пред очите.
Жадувах за още. Вгледах се в лицата наоколо и различих по повечето от тях същата ненаситност. Ако съвременният човек се нуждае от разпалване на кръвожадността, значи Mensur е полезна институция. А нуждае ли се? Ние непрекъснато говорим за нашата цивилизованост и човечност, но онези от нас, които не превръщат лицемерието си в самоизмама, знаят, че под колосаните ни ризи се спотайва дивакът с всичките му непокътнати инстинкти. Понякога може и да го няма за малко, но няма защо да се страхуваме, че ще изчезне съвсем. От друга страна, май не е разумно прекалено да го поощряваме.
В полза на класическия дуел, ако разсъждаваме сериозно, все пак може да се изтъкнат някои доводи. А немският Mensur не води до нищо добро. Той е детински и фактът, че е жестока, зверска игра, не го прави по-малко детински. Раните нямат истинска стойност, защото достойнството на раняването е не в размерите, а в каузата, заради която е получено. Вилхелм Тел с право е един от световните герои, но какво бихме казали за членовете на клуб от бащи, събиращи се два пъти седмично, за да стрелят с лък по ябълки върху главите на синовете си? Младите немци могат да се сдобият с белезите, които толкова ценят, дразнейки дива котка! Влизането в някаква общност с единствената цел да бъдеш накълцан, принизява човека до интелектуалното равнище на танцуващ дервиш. Пътешественици разказват за диваци в Централна Африка, които изразявали чувствата си в тържествени случаи, като скачали и се сечали с брадви. Не е нужно Европа да им подражава. Mensur всъщност е reductio ad absurdum4 (Довеждане до абсурд (лат.)) на дуела и ако самите немци не виждат въплътената в него жестока ирония, ни остава само да ги съжалим за липсата на чувство за хумор.
Човек може да не споделя обществената нагласа в полза на дуелите и все пак да я разбира. По-трудно се оспорват университетските правила, които, ако не насърчават, поне опрощават пиянството. Не всички немски студенти се напиват — всъщност повечето обикновено са трезви, макар и не прилежни. Ала има едно малцинство с всеобщо призната претенция за представителност, което умее да смуче по половин ден и цяла нощ, запазвайки известна функционалност на петте си сетива. Не всички негови членове изглеждат по един и същ начин, но е нещо обикновено във всяко университетско градче да видиш младеж, ненавършил двайсет години, с фигурата на Фалстаф и главата на Рубенсов Бакхус. Така или иначе, приемаме, че немската девойка се прехласва от лица, накълцани и после скърпени сякаш от всякакви, съвсем неподхождащи си материали. Но, ей Богу, какво привлекателно може да има в едно разплуто лице на петна, в търбух, така издут напред, че заплашва всеки миг да катурне цялата фигура! Но и какво друго може да се очаква, след като хлапакът изпива първата бира на закуска — Fruhschoppen (Сутрешна чаша вино или бира (нем.))– в десет часа сутринта и свършва с Kneipe в четири след полунощ?
Това Kneipe е един вид ергенски гуляй, безобиден или много буен в зависимост от участниците. Един младеж кани състуденти — десет или сто души — в някоя кръчма и им предлага толкова бира и толкова евтини пури, колкото са в състояние да изпият и да изпушат, без да им прилошее. Самото дружество също може да бъде домакин. И тук, както във всяко нещо, се проявява немското чувство за дисциплина и ред. При влизането на поредния новодошъл всички се изправят, тракват токове и го поздравяват. Когато всички места се заемат, се избира председател, чието задължение е да обявява номера на песните. На масата има напечатани песнопойки, по една за двама души. Председателят извиква: „Номер 29, първият куплет“ — и всички запяват, надничащи по двама в книжката помежду им, все едно в псалтир. След края на всеки куплет се прави пауза, докато председателят обяви следващия. Тъй като всеки немец е учил пеене и повечето имат приятни гласове, ефектът е поразителен.
Колкото и религиозно да звучи пеенето им, текстът понякога е от съвсем друго естество. Но все едно дали е патриотичен химн, сантиментална балада или песничка, способна да възмути средния английски младеж — всичко се изпълнява сериозно и невъзмутимо, без смях, без фалшива нотка. Накрая председателят се провиква, Prosit! (Наздраве (нем.)) Всички отговарят
Между песните се вдигат тостове, на тях се отговаря, но провиквания и смехове се чуват рядко. Обикновено немските студенти се задоволяват с усмивки и благопристойно кимване.
В знак на особено внимание към някой гост се вдига тост, наречен „саламандър“.
— Сега — обявява председателят — саламандърът (einen Salamander reiben).
Всички се изправят и застават мирно като войници.
— Пълни ли са чашите? (Sind die Stoffe parat?) — пита председателят.
— Sunt (Са (лат.)) — отговарят всички в един глас.
— Ad exercitium Salamandri (Да пристъпим към саламандъра (лат.)) — произнася председателят.
— Eins — всички търкат чашите си по масата с въртеливо движение.
— Zwei — чашите пак заскърцват също както и при Drei!
— Пий! (Bibite!)
И в пълен унисон всички чаши се изпразват и след това се вдигат нагоре.
— Eins! — отново командва председателят и столчето на всяка чаша се завърта върху масата със звук, напомнящ отлива на вълна от каменист бряг.
— Zwei! — стърженето нараства и пак замира.
— Drei! — чашите се удрят в масата с трясък и всички сядат на местата си.
Най-голямото забавление на Kneipe е двама студенти да се оскърбяват взаимно (на шега, разбира се) и да се обяви дуел с надпиване. Определя се съдия, напълват се две огромни халби, противниците сядат един срещу друг с ръка на дръжките, всички погледи са вперени в тях. Съдията дава знак за начало и тозчас бирата загъргорва в гърлата им. Победител е оня, който пръв стовари опразнената чаша на масата.
Ако някой чужденец пожелае да се включи в Kneipe, ще направи добре предварително да си окачи на
