Силвия Дончева
360 градуса преди края
И тъй, бъдете съвършени, както е И тъй, бъдете милосърдни съвършен и Небесният ваш Отец, както и Вашият Отец е милосърден.
Всичко това се случи преди много, много Завъртвания на голямата Двойна Спирала, тогава, когато ние още бяхме хора и нямахме и най-малка представа за същността на Всемира — Живот, състоящ се от множество спираловидни завъртвания едно в друго, устремени все нагоре. Тогава ние дори и не подозирахме, че на определени периоди всеки кръг от тази огромна и безкрайна Спирала се преместваше с едно ниво нагоре и по този начин променяше и формите на живота в себе си. След всяко такова Завъртване Всемирният Живот се измянеше и ставаше все по-съвършенно любящ, все по-сложен и многообразен, а жителите му поемаха все по-нови и по-големи отговорности към себе си и към останалите зад тях. И така постепенно всички звена от Спиралата вървяха и вървяха напред, докато за всяко дойдеше съдбоносния момент да се изкачат достатъчно високо, за да се превърнат в истински покровители на Живота като Нас. Ниел Великите творци на Живота, създаден с Любов, и нашите най-добри помощници от Съвършените, единствени осъзнаваме цялата Спирала, а дори и това, което е зад нея. Затова и върху на с преди всяко следващо Завъртване натежаваше и отговорността от сътресението на Промяната. Ние, Великите бяхме тези, които подготвяхме Живота за последващия скок и ние бяхме там, където той се появяваше и там, където все още се зараждаше. Ние бяхме тези, които обгръщахме с търпение и всепоглъща любов Хаоса и Тъмнината, за да намерим зрънцата Съвършенството и да ги облъхнем със собствения си живот. Ние бяхме тези, които постоянно вдъхваха чрез любовта си Жизнеността в ниските полета на безкрайност, твърдост, неподвижност и студенина.
Ние, Творците на Живота във вечната борба с Общата Стихия, т.нар. Втора Огледална страна на Нашата Спирала, трябваше с любов и всеотдайност да отглеждаме и възпитаваме Безкрайния Велик Живот. Това е сега, но било е време, когато дори след няколко последователни Завъртвания на Спиралата не се е откривала възможност за оформяне на нови Съвършени — помощници на Великите творци, които да осъзнаят и да поемат с любовта си контрола на формите отдолу. Било е време на застой, когато след няколко поредни опита най-сетне усилията на нашите водачи дали резултат. В Кълбото, в нашата Вселена, само кръг от Огромната Спирала, Те ни бяха изградили нас — Хората — Създания, способни да съзнават Любовта на Живота, крепяща Всемира. Оттогава мечтаеха да ни превърнат в техни помощници, а по-късно и в Творци на новите животи като тях Самите — Най-Велики. И тогава в онова далечено минало, когато наближаваше новото Завъртване, чрез което Хората трябваше да се превърнат в Съвършени, а Спиралата да запулсира под новите вибрации, Вселената ни се обърка. Ние, тогавашните Хора, намиращи се в нея, се оказахме ужасно неподготвени за етапа си на Съвършенство. И щяхме да загинем, ако не успеехме да усвоим преди Завъртването енергията на мисловните полета. Без контрол над Мисълта си Ние нямаше да можем да издържим на мощните вибрации на горното поле, в което Спиралата се готвеше да ни отпрати. Беше час на катастрофа и то не единствено за Нас, защото животът в нас не можеше да си отиде просто ей-така. Нашето нехайство щеше да погуби всички, защото другата страна на Двойната Спирала — Стихията, беше винаги нащрек и мигновено при провал на Любовта щеше да налезе в галактичните ни светове. Тя с устрем щеше да се втурне и чрез нас да унищожи Първата, нашата Спирала, а ние да се върнем с милиони кръгове назад, още преди живота ни да се е зародил и да е покълнал…
Затова беше време на върховно изпитание за всички Нас — Отгоре и Отдолу на нашето Кълбо — Вселена, за всички, където пулсираше всемирния т Живот. Борбата беше страшна и Стихията дори успя да се установи в нашите селения, но ние все пак опазихме Живота, защото именно тогава се оказа, че Ние — Хората вече бяхме Съвършени, макар и да не осъзнавахме това.
Пред лицето на огромната опасност и сриващата се Вселена ние успяхме да направим последната си стъпка като хора и да освободим силата на Любовта, градяща нашите мисли и сътворяваща Живота долу. Една пазителка от древността на Вселената — Кълбо, един пилот, един магьосник, Манас и един професор по история на онзи свят, заедно с тогавашните Съвършени, днес Велики като нас, Ни спасиха, а заедно със нас и нашата Вселена, и Двойната Спирала — Всемира на съграждащите с Любов.
1 глава
Сънят отдавна беше завладял подсъзнателните процеси в мозъка на младата жена и вече от няколко минути бавно се просмукваше към будното съзнание, обсебвайки и мислите и. Ярки картини, както винаги се сменяха шеметно и разкриваха една след друга последователните сцени на вече до болка познатите финални ситуации и личности. Видението щеше да прекъсне на точно определеното място, след което моментално щеше да дойде и събуждането. Но Анита знаеше, че дотогава има още време и затова трябваше да продължи да наблюдава събитията в съня. Ето пак виждаше в полузаспалото си състояние ярките отблясъци на древната пустиня, осезаемо чувстваше силата на слънцето и долавяше парещите му лъчи му дори и в храма. По-същия начин по-ясно дори от най-реалната действителност тя дочуваше и бавните напеви на поклониците и най-вече тихият, почти безплътен глас на Бога. Предсказанието му вече беше пред своя край. Тя щеше да го чуе минута преди да се събуди.
Беше толкова отдавна, преди повече от двеста и петдесет века, някъде далеч в пустотата на времето, в отминали и мрачни епохи на насилие, борба и жестока смърт. Беше от историята на първата обитаема Галактика, даже още по-рано от времето на първата човешка планета, от епоха, в която звездите са били нереални и непознати светове, а Вселената неподозиран свят. И въпреки това Анита знаеше, че всичко в този сън беше напълно истинско и всяка дума, мисъл или действие се бяха случили в историята, оставяйки следа в бъдещето на човека. Пробуденият мозък вече анализираше съня. Той сънуваше, но и същевременно мислеше наяве, беше на границата между реалността и неуловимата илюзия. И въпреки това картините бяха толкова живи, че вече дори и разбуденото и съзнание усещаше миризмите на благовонията, поддаваше се на унеса, обхванал мъжете в светилището и ясно чуваше познатите завършващи слова на Бога, които щеше да запомни и да пренесе в действителността. — Сине Мой, времето изтича, идва Моят Край, а от него Новото Начало.
Погледа си на Изток обърни към твоята изгряваща звезда, за да изпълниш мисията Моя. Така кръгът Си Божествен ще затворя, за да започна друг с Любов и Общност.
Дарил съм вече Сила, Власт и Мъдрост на Човека. Затова остава да го окрили последно Любовта, преди да стане Съвършен.
Поради туй обедини света, за да набележиш стъпките на пътя нов, на пътя осветен от Любовта…
Но помни Началото, понеже много пъти Слънцето от Изток ще изгрява Мойта сила в недрата на Земята съхранило.
Ще стане нужда тази Мощ от първите звезди, когато беше сътворен света, да се освободи преди човек да се изпълни с Любов, за да стане съвършен. Това е, което трябва да се помни, защото Моите Завъртвания, безчет са те…и никога не свършват. Помни навеки Пътя…сине Мой…
Думите заглъхваха все повече и повече, и гласът на оракула започна да утихва, докато съвсем изчезна. Заедно с него се загуби и Присъствието, Олтарът изстина и потъмня, въпреки че огънят под него гореше буйно. Амон си беше отишъл. Завинаги потънал във вечността, той обаче беше предначертал бъдещето и думите му бяха завинаги запечатани в главата на стройният воин пред светилището. Младият човек стоеше в пълен унес в центъра на малкия пустинен храм пред изображение на Върховния Бог, не виждаше и не чуваше нищо, напълно безразличен за света. Въздухът наоколо беше изпълнен с благоуханията на маслата, огньовете в триъгълните светилници горяха, топлината беше непоносима, но това сякаш въобще не го засягаше. Беше втренчил невиждаш поглед в символа на божеството, а устните му бавно повтаряха посланието, много, много време след като и последните думи на Бога бяха отлетели.
В храма на Светлината имаше още един човек. Той беше коленичил малко по назад и не беше облечен в бойни доспехи като сина на Амон. Тялото му беше изцяло обгърнато от дълга бяла дреха, финна прозрачна
