непредвидими точки и можеха да застрашават опасно трафика в Космоса. Те се считаха за мъртви материални тела, появяващи се в края на познатата Вселена като евентуална граница към други непознати светове.
Колкото и странно да беше видяното от Харисън, съвсем скоро той си даде сметка, че то напълно обяснява интереса към Анита Фалкон Бел. За кратко време всичко в главата му си дойде на мястото1. Стоун бързо започна да разбира някои неща, като например предназначението на странния уред до леглото на Анита, чрез който тя явно по време на сън приемаше съобщенията от чуждия на човечеството източник. Т.нар. от Майкъл Фрост пси-носител явно обективизираше информацията, записваше и разкодираше получаваните съобщения. Харисън Стоун разбра или поне мислеше, че разбира вече, желанието на Анита Бел да се качи на борда на „Лъчезарни“, който почти незабелязно щеше да я приближи до падината. В главата му се въртяха не малко объркани въпроси. Коя беше всъщност проф. Анита Бел, какви нареждания или съобщения получава и от кого, каква беше ролята на Майкъл Фрост и какво криеше той от нея, като я лъжеше и най-вече защо все още сигналите от падината не са прихванати от Галактическите сили за безопасност или от Военните; най-накрая кои бяха тези, за които проф. Бел работеше и кой всъщност му възложи тази „изследователска“ задача. Харисън вече беше убеден, че ако иска да оцелее, трябва да разбули поне на една от тези загадки, всяка една, от които го изправяше пред безброй опасности. Както смътно предусещаше още в самото начало, беше попаднал в най-оплетената, сложна, смъртоносна и затова толкова скъпоплатена задача в живота си. Трябваше още тогава да не обръща внимание на парите и да се вслуша в предупрежеденията на интуицията си, която в момента му подсказваше, че ако сега не се заработи максимално бързо и не разбере колкото се може повече за всички действуващи лица в историята, ще го загази още повече. Именно затова сега стоеше тук и чакаше.
Чакаше и таксиметровият шофьор, чийто клиент кой знае защо не се появяваше и нямаше да се появи преди излизането на Анита Бел от къщата. Освен това Стоун знаеше, че само няколко минути след издигането таксито щеше да се смени с друг различен мобил. Иначе би било прекалено подозрително, особенно ако се движеха по свръхскоростната лента на Привилегиите. Затова той трябваше да улучи точно този момент на смяна и намаляване на вниманието, а по-нататък щеше да види какво да прави, за да разбере нещо повече. От друга страна се притесняваше, защото до срещата му за предаването на материала оставаше малко време и ако Майкъл и Анита се забавеха, щеше да стане много сложно. Трябваше да излизат по-бързо. Стоун почувства как започва да става нетърпелив, дори уплашен. Така най- накрая сякаш с мислите си предизвика развитието. Човекът от охраната се раздвижи, премина бързо по пътечката и се насочи към служебния аеромобил. В този момент енергийния щит на вратата се вдигна и се появиха Майкъл Фрост и Анита Бел. Изглеждаха сериозни и мобилизирани. Всеки носеше в ръката си по една не много малка чанта, които вероятно съдържаха нещо твърде ценно, щом не се доверяваха на Ремовете за носенето им. Но това не беше чудно, като се имаше пред вид какво възнамеряваха да направят. Насочиха се към колата. Разбира се, Харисън не се беше излъгал. В същия момент се появи и клиентът на таксито. Излезе от съседната къща и също много енергично се насочи към своя аеромобил. За радост на Стоун беше мъж. Той предпочиташе да има работа с мъже, защото жените винаги го притесняваха и му създаваха неприятности. Беше ерген. Трите коли тръгнаха. Майкъл Фрост се качи в собствения си аеромобил. Издигаха се към „Привилигированата“, където лесно можеха да го забележат, поради минималното натоварване и Харисън трябваше да разчита единствено на психологическия феномен, че този който следи някого, обикновено не се досеща, че също може да бъде следен. Що се отнасяше до Анита и Майкъл, той не се притесняваше. Те знаеха, че са следени и не обръщаха внимание на колите зад тях. Самият той също можеше да бъде обект на особен интерес, но в случая успя да се измъкне от своите опашки още в собствения си квартал. По-късно смени колата с по-луксозна, за да не я засекат случайно, а и да не се отличава в Привилигированата. Сега беше сигурен, че е сам.
Движиха се няколко минути без проблеми. Линията както винаги беше празна и само отдолу смътно се мяркаше по-гъстия поток на по-бавни и малки аеромобили. Харисън очакваше всеки момент колата за смяна и се чудеше, защо не я вижда. Беше крайно време, защото самият той отдавна се движеше в нарушение, непритежавайки право за движение тук. Скоро обаче видя как зад него набира необходимата скорост едно друго такси. Не го беше забелязал досега, защото се беше появило току-що от някоя странична лента. Изпревари го. Трябваше да бъде готов за смяна на посоката и за вероятно гмуркане след първия таксиметър. Бързаха и едва ли щяха да го забележат.
Шьофьорът вече даваше сигнал за снижаване. Всеки момент щяха да слязат на долното ниво. Там преследването, ако продължеше дълго, щеше да се усложни, а оставаше само един час до срещата за предаването на материала от Попивателните. Намираха се близо до въздушен улей. Щяха плавно да се влеят в долния поток. Таксито се гмурна първо като при това рязко намали скоростта. Изглежда за щастие на Харисън се канеше и да спре. Не се излъга. Имаха среща с друг аеромобил, в който „клиентът“ се прехвърли доста бързо. Ситуацията беше повече от благоприятна. Останаха един срещу един, той и шофьорът и на Харисън нямаше да му се налага да се справя с двама души. Дано само този знаеше повече или поне толкова, колкото слезлия.
Мъжът не тръгваше, а говореше с някого. Видеозорът му светеше и се разливаше в някакви неясни изображения. Това беше повече от добре. Стоун можеше да се приближи незабелязано, като не трябваше да изпуска мигът на приключването на разговора. Той слезе бавно от мобила си, заобиколи го и застана зад и отдясно на другото возило. Не се приближаваше много, защото можеше да бъде забелезан от сензорите за дистанция. Видеозорът все още светеше и в пространството над малкия кръг се виждаше изображението на някакъв мъж, който даваше нареждания или обясняваше нещо на водача. Още не беше дошъл моментът да влиза, връзката беше двустранна и щяха да го забележат от визора. Харисън се засуети. Върна се дори към своя мобил, сякаш беше забравил нещо важно в него. Оглеждаше се нервно, бъркаше в джобовете си чак до момента, в който екранът угасна; Харисън спря хаотичните си движения и с два скока решително влезе в машината, като се озова лице в лице с шофьора, който беше оставил мобила на режим „клиенти“, а затова без защита след слизането на предишния „пасажер“. В ръката си Стоун държеше бластер, в другата — заглушител срещу подслушване. — Тръгвай, — заповяда той на водача и набра сам координатите за посоката. После внимателно проследи как мъжът смъкна вдигнатите си ръце и разреши тръгването. Изглеждаше като че ситуацията му беше ясна или най-малко позната отпреди. Очакваше въпросите или още по-лошо, действията на новодошлия. — Проф. Анита Фалкон Бел — искам да знам информация за нея и за приятеля и. — Харсън Стоун остави заглушителя, бръкна в джоба си и извади оттам едно малко кръгло топче, което внимателно остави пред себе си върху таблото на машината. След това погледна очаквателно шофьора, който докато мобилът се издигаше също много съсредоточено проследи малката топчица. Харисън знаеше, че мъжът ще говори, защото видя, че позна Тестора и нямаше начин да рискува. Не само това, той щеше да каже всичко и то самата истина.
Стоун не случайно се славеше като добър професионалист. Това дължеше не само на безпогрешния нюх и на оригиналните си решени я, но и на смелостта да използва в работата си всички позволени и непозволени технически средства. Той прекрасно се ориентираше в сложните инструкции на Попивателните и беше сред малкото хора, които ги използваха. По същия начин прилагаше често не по-малко опасните, забранени Тестори, един от които и в момента стоеше в аеромобила и заплашваше живота на водача му. Защото малката, незначителна топчица, всъщност реагираше безпогрешно на човешката мисъл. Всякакъв дискомфорт в съзнанието на човек, породен от разнопосочни и неясни мисли се улавяше от нея и което беше най-лошото — се връщаше обратно към излъчвателя, довеждайки го постепенно до психически шок. С една дума Тесторът не даваше възможност да се лъже. Пред него, ако човек искаше да оцелее, трябваше да има ясна и чиста мисъл, като това обаче важеше в еднаква степен както за питащия, така и за отговарящия. Играчката не правеше разлика между притежателя си и разпитвания и затова единия не можеше да блъфира, а другият не можеше да дава погрешни отговори. Тесторите естествено бяха забранени, но въпреки това се използваха между професионалисти в случай като този, защото даваха безпогрешни резултати, особенно при хора, които владееха контрола върху емоциите си. Естествено имаше опасност от грешка и стъписване и някой можеше да загине, но Стоун беше в положение на човек без изход. Трябваше да знае повече, защото от това зависеше живота му и не му оставаше нищо друго освен да рискува докрай. Започна да записва. „Шофьорът“ знаеше твърде много, а освен това не искаше да загине.
