приятелят му. Тези хора наистина бяха много близки, Нуту почувства искреността им. — Ще се опитам да се потопя някъде. Имам едно местенце точно за такива случаи. Пък и получих достатъчно пари. Не се тревожи ще се оправя. Сега трябва да тръгвам, а и ти побързай.
Мъжът стана. Разделиха се, само след секунда стана и другият човек. Преди това Нуту чу набирането на някакви координати. Знаеше, че военните щяха да пристигнат тук след секунди. Имаше още няколко мига, когато около оградата щеше да остане тихо; през това време той трябваше да се премести от хамака и да влезе в къщата, иначе щеше да ги срещне. Щяха да обградят цел ия район. Същевременно джужето все по-ясно улавяше вътрешния си глас, който усилено настояваше за вниманието му. Ала се беше заклел. Беше скъсал отдавна с миналото си и не желаеше да се връща към него; затова се питаше дали ще може да го избегне, както досега. Знаеше, че тези неща не зависят от никой човек, че това беше съдбата му, предупреден за нея още преди години. Затова вместо да се колебае трябваше незабавно да тръгне към Земята, както беше решил още вчера. Ако човечеството имаше сблъсък с друго ниво на Спиралата, какъвто очевидно беше случая с Анита, той беше от хората, които все още можеха да направят нещо. Военните бяха безсилни. Беше единственият, участвал някога в подобен случай и беше оцелял. Но първо трябваше да разбере истината за човешкото в Анита. Вчера мислеше, че е необходимо да отиде до Земята тези дни, а сега се убеди, че трябва да излети и то още тази вечер, съвсем неотложно. В същия миг почувства и срива в околността. Още не беше успял да стигне до къщичката си, когато сетивата му на Манас доловиха напрежение в края на приказния сектор. Отпусна се, искаше да разбере повече, беше му нужно. Спря да се крие от себе си. Съзнанието му ясно видя края на борбата, в която група от няколко души бяха нападнали и отвличаха единия от мъжете, които допреди малко беше говорил под оградата му. Беше този, който знаеше повече, с по-твърдия глас. Не му помогна дори защитното невидимо поле, защото там имаше … друг Манас. Не, не се заблуждаваше, Нуту ясно и недвусмислено усети Унищожителя. Отрицателните му лъчи остро преминаха през цялото му тяло, причинявайки онази толкова специфична болка, … въпреки че Унищожителят беше още дете. Притаи се, бързо закри мислите си — тъкмо на време, детето почти го усети, миг по-късно можеше да го открие и тогава всички нападатели щяха да дойдат в Снежанка. Изключи се, той беше този, който тряваше да отстъпи, защото беше Благодетел и трябваше да се пази, да не се издава. Слава богу, че Унищожителят беше малък, защото иначе сблъсъкът щеше да бъде страшен. Размина се, пък и останалите събития също отвлякоха вниманието на Отрицателния и придружителите му.
Човекът беше отвлечен и дори притеклите се миг по-късно военни не можаха да направят нищо. Манасът блокира електрониката им и изведе мигновенно похитителите. Никой не можеше да тръгне насреща му, нито пък да унищожи Алтея заради него. Всички бяха безсилни. Планетата беше особена. А и минути по-късно нито сензорите на воените, нито сетивата на Нуту отчитаха враждебното присъствие. Унищожителят вече не беше в Галактиката, нещата придобиха кошмарен и напълно непредвидим характер. Детският град беше затворен, паниката повсеместна, военните навсякъде. Силите се оказаха невероятни, битката стана неизбежна, а мобилизацията пълна. Това вече знаеха всички — и Охранители, и Благодетелни, и Тъмни. Нуту трябваше да тръгва, все още никой не се досещаше за него, а това можеше да помогне за мисията му.
Джуджуто беше и наясно, че в живота има два пътя за откриване на истината. Първият беше директен — чрез съприкосновение с Цялото, за съществуването, на което знаеха малко хора. Другият пък се проявяваше чрез динамично субективно действие и пряк сблъсък с действителността. Човечеството като цяло беше избрало втория по-труден вариант и сега Нуту трябваше да действува като повечето от новите си събратя. А проблемът се състоеше в това, че отдавна беше занемарил първия начин, тъй като беше абсолютен, но не действащ Манас; а втория не владееше добре, защото не го интересуваше нищо обикновено и човешко. Въпреки това беше длъжен да действува за доброто, да отдаде себе си за хармонията на Цялото. Трябваше да отиде на Земята при Меслин и да прекрати раздвоението си — дали Анита Бел е в опасност или обратното тя е огромната угроза над човечеството. След няколко дена щеше да го разбере окончателно.
19 глава
Може би никой не познаваше междугалактическите лайнери толкова добре, колкото Майкъл Фрост. Той с цялата си душа обичаше Лъчезарни, усещаше движенията му, сливаше се с мощния му ритъм и студеното дихание на плазмените му двигатели. Беше му предал частица от човешкото в себе си и за своя изненада беше получил от него също толкова топлота и обич. Лайнерът безотказно го носеше по всички космически маршрути и неизменно достигаше пръв до планетата — финал в състезанието на Военната Лига. Може би в това обвързване между него, екипажа и кораба се криеше магията на тези неотмени победи; Майкъл се отнасяше към Лъчезарни като към живо същество, с присъщите му нужди и желания, с необходимостта от нежност и разбиране, от грижи и внимание. Сега отново беше дошъл момент, когато човекът и машината щяха да се изправят пред голямата бездна на Космоса, за да попаднат в нова, съвсем непозната смъртна опасност, зависейки както никога досега един от друг.
Майкъл влезе в кораба си със свито сърце. Тревожното предчувствие го караше да бъде нетърпелив и нервен и ентусиазмът, с който посрещаше всяко състезание беше изчезнал. Лицето му беше помръкнало и тъжно. Дори Лъчезарни не събуди възторга му. Пилотът с досада изчака да преминат проверките и очистителните процедури, проведе набързо срещата с менижъра на състезанието, изслуша разсеяно доклада на хуманоида и даже не обърна внимание на останалите членове на екипажа. Както никога досега той бързаше към своята каюта, където трябваше да се подготви за Концентрационните занятия преди старта в 18.00 ч. Но не това го вълнуваше. В каютата му отдавна трябваше да бъде Анита или … това, което беше вече тя — остарял човек или съвършен нечовек.
Светлината показа, че достъпът до помещението е свободен и елегантната ромбоидна врата бавно разчлени двете си триъгълни половини. Леко слънчево излъчване осветяваше всеки ъгъл, но Майкъл търсеше да види само едно — Анита. Всъщност всеки друг влязъл в помещението, щеше да разпознае първо нея, защото тя се беше се разположила точно срещу вратата, удобно настанена в един от столовете. Явно го чакаше, въпреки че очите и бяха затворени. Но не спеше. По-скоро мислеше или си почиваше. Изглеждаше цяла и невредима; на пръв поглед нямаше абсолютно никакви видими промени във външността и. Беше досущ като преди.
В първата секунда обаче на Фрост му стана зле. Цялото напрежение и кошмарните предчувствия, събрали се в едно само за миг се разляха по тялото му. Десетки въпроси се завъртяха в главата му и го напрегнаха до крайност. Преди това се питаше дали Анита бе там, дали щеше да бъде същата, или в нея нещо безвъзвратно щеше да е променено. Не знаеше дали ще я познае, дали щеше да бъде друга, по- необичайна. Затова когато я видя така естествено седнала и спокойна, въздъхна облекчено, но напрежението не го напусна изцяло. Не знаеше какво ще последва. Затова влезе бавно, плахо. През цялото време мислеше как да регира. В този миг тя го забеляза и слава Богу веднага го извади и от състоянието1 на крайно притеснение. Дори се усмихна:
— Имаш вид на човек, който е видял призрак, — пошегува се весело Анита Бел. Изгледаше съвсем както преди.
— Наистина, много се притесних. Не можах да дойда по-рано. Ужасявах се при мисълта, че може да имаш нужда от помощ и да си сама. Всъщност, изглеждаш доста добре.
— Е, сигурно съм се попроменила малко, но поне не е видимо — тя оправи косата си. Иначе всичко си е на мястото, пък и разсъдъкът ми е съвсем наред. — След това подпря главата си с една ръка, — толкова характерно за нея движение — и продължи сериозно, съвсем като преди. Нямаше промени.
— Усещането беше странно, Майкъл. Имах чувството, че се разтварям в някаква огромна пещ. Температурата около мен е невероятно висока и всеки момент ще ме разтопи. Всъщност, не я чувствувах истински, а само я предполагах. Не беше приятно, а накрая останаха само прословутите иглички по тялото, спазматичното потръпване и усещането за завихряне, отнасящото те във водовъртежа на някакви спирали. В следващия момент се видях изхвърлена точно като голяма оловна тежест на това все пак познато място, — Анита показа кабинета наоколо си.
— И всичко е наред — попита отново несигурно Майкъл, щастлив, че всичко е минало благополучно, но с желание да се увери в това докрай. Нищо не го заплашваше, нещата действително си бяха старите.
— Да, струва ми се, че всичко е наред, пък и Робърт твърди така, — посочи му тя весело Рема зад себе
