доказва, че той нито изгрява в хода на историята, нито пък бележи някакъв зенит, както се приема от науката, а точно обратното показва последното вдихание на един величествен залез.
— С една дума — поясни Анита. Това са 360 години преди Христос и началото на новата ера, в която още се намираме и от която са изминали почти пълни също толкова — 25 660 земни години.
— И сме накрая на цикъла точно като Александър, така ли — попита изумено Майкъл, не желаейки да си помисля какво следва от това.
— Изглежда е точно това, което чувстваш, — съгласи си Анита, също доста печална. — Ние се намираме в нашия величествен залез, а заедно с нас и нашата Вселена — Кълбо. Питам се, какво ли ще е новото начало…
Робърт вече се беше прехвърлил на Колумб и на годината 1492 г. след Христа, като разясняваше символите на Разширение след началото. — Христофор Колумб е символът на Разгръщането след Новото Начало, след раждането на Христос. Откриването на път през морето-океан е повратната точка в битието на човека, дала старт за овладяването на водната планета Земя, а по-нататък — за неудържимото развитие на свръхтехнологиите, довели до откриването на етера, обгръщаш Вселената. Затова подобна символика, но на по-висок етап, се повтаря в следващата картина — „Вацлав и експеримента в океана“, което пък е решаващият момент за колонизиране на Слънчевата система, Млечния път, а оттам и на целия кълбовиден свят. Забележителното, пък и общото в двата случая е символът на Океана, определян винаги от древните като олицетворение на богатство, необятност и огромно разширение. Точно поради това образът му не се повтаря повече, показвайки, че Разрастването приключва дотам — до откриването на хиперскока. Това се потвърждава напълно и от анализа на историческите събития в следващите сънища. Той недвусмислено доказва идеята, че по-натъшното поетапно обединение на Галактиките и на четирите Свята не е форма на Разширение.
Анита го спря. Трябваше да поясни и тази малко странна мисъл на Майкъл. Пилотът все пак не беше историк.
— От края на 22-ри век символът на Океана наистина изчезва, — каза тя в отговор на учудения му поглед, когато Ремът започна да обяснява, че Обединението на Четирите галактични свята не е никакъв символ за разрастване и победа, а просто следствие от използването на етера, което е истинската кулминация. — Затова оттогава в действителност липсва разширение, — доуточни тя — и ако доислушаш внимателно Робърт, ще разбереш, че в това има логика.
— Да, — съгласи се Ремът, — защото в Обединението преди 400 земни години липсва и оптимизмът, съпровождащ симоволиката в сънищата за Колумб и Вацлав. — Роботът въобще не знаеше, че предвещава края на света. — Затова процесът на сливането на Четирите човешки свята е толкова сух, сложен, напълно предвидим и лишен от емоции акт. Именно в него се открива аналогията с Александър Велики и се възражда символиката; краят на всеки цикъл се съпровожда с последен опит за възход, след което бързо следва новото, различно начало. — Тук ще стане въпрос за Христос, нали. — спомни си собствените предположения Майкъл. Той от няколко минути задълбочено мислеше върху думите на Анита. — А какво ще бъде новото начало. — Може би трябва да прилича по нещо на предишното, преценяваше пилотът. И за Робърт сънят за Христос беше най-важен.
Хуманоидът твърдеше, че той единствен сред другите имал отношение към началото, а следователно и към бъдещето. Не случайно проповедите на Христос пред храма се появяваха винаги на две места, — след съня за Александър, и след видението за Обединението на Галактичните светове. Т.е. винаги след поредния величествен залез. Майкъл се беше замислил много сериозно. Той слушаше робота, слушаше и Анита, припомняше си сънищата и историческите събития, свързани тях, ала успоредно с това преценяваше и много други неща. В главата му като на лента преминаваше всичко, което знаеше за своя свят, за Вселената, за времето, в което живееше. За миг онова, с което беше свикнал досега, му се стори погрешно и вътре в себе си той сякаш без видими усилия се съгласи с версията за края на своята епоха. А само допреди секунда както повече от хората на времето си беше убеден, че човекът се намира в онази фаза на развитието си, когато покорил Вселената, се е превърнал в господар на всичко, което го заобикаля. Изведнъж сега, докато слушаше Робърт, дойде безконфликтното вътрешно съгласие с тезата, че това е по-скоро краят и новото начало, отколкото всеобщо провъзгласеният зенит. В главата му се мяркаше и тревожната, но вярна мисъл, че предстои нещо много по-голямо от това, което хората си представяха. Предстоеше новото НАЧАЛО. То обаче трябваше да премине през ОБРАТА, който винаги затваряше всеки цикъл. И именно за този ОБРАТ се говореше в цитата от Евангелието, което беше в центъра от съня за Христос. — „Аз отивам и ще Ме търсите, и в греха си ще умрете. Където Аз отивам, вие не можете да дойдете,… когато издигнете Сина человечески, тогава ще узнаете, че съм Аз и нищо не върша от себе си, но както ме е научил Моят Отец, тъй говоря… и този който ме последва, няма да ходи в мрак, а ще бъде в светлината.“ Това са част от думите, с които беше започнало новото начало на човека преди повече от 25 000 години, бележещо явно трите етапа в търсенето, разбирането и въздигането на Сина Человечески, като гаранция за следващия преход към нов цикъл. — Мисловните полета, тези които раждат безкрайната любов — се беше отронило от устата на Анита, когато изслуша анализа. — Моята теория, Майкъл, — говореше му тя със светнали очи, след като Робърт изложи разсъжданията си пред него. — Винаги съм пречувствала, че силата на мисълта за хармония се крие в основата на всичко, — продължаваше Анита. Очите и се бяха разширили от вълнение, тя нетърпеливо крачеше напред назад из каютата. — Майкъл, сега разбрах, защо са се свързали с мен. Моята теория за благодетелните Манас им се е сторила подходяща и са решили, че аз съм човекът, който може да разбере това сложно послание. Именно затова сме тук и трябва да осъществим тази среща със съществата от Падината, които наистина са пълни с любов и готовност да помогнат. Те ще ни посочат пътя напред. Ще ни подскажат как и защо да използваме мисловните полета, раждащи любов… Фрост я гледаше изумен. Чувстваше, че тя е права, в един миг дори я видя в нова светлина. И преди беше убеден, че Анита работи върху нещо изключително, но едва сега, когато чу това, изправен пред чудовищната падина, си даде сметка за мащабите и последствията на този труд. Почувства и тревогата, която нахлу в съзнанието му и отприщи съмнението в него. Не му беше ясно, кой бяха Те, какво общо имаха с мисловните полета на човека. Дали наистина Анита не беше една от тях. Та нали беше възможно тя дори да не знае, че не е човек, да е забравила, или да е така програмирана, че да бъде съвършена жена именно заради целите на мисията си. Помисли си, че може би манипулират и него; че всичко това е просто илюзия, сън. Нямаше начин да разбере със сигурност. Можеше единствено да изчаква и постепенно да си изясни всичко. В едно беше сигурен, — въпреки бъркотията и хилядите опасности, рискът си струваше. Убеждението му, че приемането на борда на Анита Бел е една неоправдана авантюра, постепенно се смени с нарастващо чувството за дълг към човешкия род и нужда от изясняване на собственото му положение в тези невероятни събития. В един момент той осъзна, че смъртната опасност, съчетана с огромна отговорност и истинска любов се пресичат в един единствен фокус — обляната в ивица ярка светлина бездна пред Лъчезарни. В нея беше разрешението на въпросите; всичко друго губеше смисъла си. Майкъл осъзна това. Оттогава у него остана само чувството за неизбежност, дълг и предопределеност, пред които дори и животът му вече имаше други измерения и друга цел. От него, от първия пилот, зависеше много, дори може би всичко; затова той трябваше да приеме предизвикателството и да го преодолее или да загине. Това беше дългът му пред Вселената, каквото и да беше бъдещето и.
И сега, часове след този съдбоносен разговор, застанал пред пулта на огромния лайнер той имаше възможност да размисли още веднъж. Сякаш съдбата му даваше тази отсрочка, за да се справи сам със себе си и да осъзнае нещата отвътре. Стоеше пред първата дилема в битката; какво да разкрие на Саймък за посланията, — как евентуално да спаси заложничката на неговия кораб, без да навреди на мисията си.
Фрост имаше един коз и реши, след като премисли всичко, отново да го използва. Затова преди да отговори на въпроса на Саймък за смисъла на сънищата от падината, той се опита да използва своето предимство. Беше решил да се бори. — Командире, — каза решително Майкъл, — макар и да не изпитвам никакви лични симпатии към вас и към вашия екипаж, аз съм длъжен да спазя Междугалактическото споразумение и да ви предупредя за още един факт, с който вероятно вие не сте наясно. — Какво искате да кажете с това, капитан Фрост. Вече ви напомнихме, че нямате никакъв изход и е безсмислено да увъртвате. — Саймък беше станал нетърпелив, изнервен от дългото чакане и неотстъпчивостта на Майкъл. Изражението му показваше едва сдържан гняв. — Успокойте се, командире. Става въпрос за едно лице, което се намира на моя кораб и за което кой знае защо вашият Манас не ви е казал нищо досега. Може би защото е заплаха за него самия. Но тя наистина присъства тук и то доста време. Тази личност има
