отношения към посланията. — Погледите им се сблъскаха и Фрост с видимо задоволство проследи изумлението по физиономията отсреща и опитът то да бъде овладяно. — Отново не ви разбирам, капитане, — опита се да спечели време Саймък. Даде някакви бързи разпореждания на робота до себе си. — Не разбирате ли. Добре. Вижте тогава. Аз не блъфирам. Това е Лъчезарни, а това е моята каюта и както сам виждате въпросното лице е там. — Майкъл беше включил видеозора от своя кабинет и в него съвсем ясно се виждаше не някай друг, а самата Анита Фалкон Бел, заспала в един от фотьойлите, явно осъществявайки поредната връзка с падината. Уредите на кораба за анализ в помещението също отчитаха човешкото присъствие. Компютърният анализ потвърждаваше картината. — Но това не може да бъде. Това е абсурдно. — Саймък видимо губеше контрол. — Как успяхте. Вероятно сте използвали забранени технологии. Но не във Вселената все още няма такива система за разграждане и прехвърляне на хора в междузвездното пространство. Как сте преодолели Манфред. — Капитан Саймък беше напълно объркан и сам се издаде. Изненадата наистина беше твърде голяма. — Да такава технология наистина няма, — съгласи се веднага Майкъл. — Вие сте прав, но и аз също имам право, като твърдя, че проф. Анита Фалкон Бел е на моя кораб. — Майкъл беше успял и сега много неща бяха в ръцете му. Светлана наистина се намираше на Албатрос. — Вие и вашите господари, — продължи безмислостното си настъпление Фрост — сте допуснали грешка още в самото начало, защото лицето, което сте взели за професор Бел, всъщност е нейната по- малка сестра — Светлина Фалкон Бел, създадена по метода за по-малките близнаци. Тя е именно тази, която отвлякохте от кабинета на ОВОС в деня на старта. Съвпаденията в гласа и в кръвния анализ, ви подведоха изцяло. Двете сестри са напълно индентични и имат разлика единствено в годините си. За съществуването на Светлина знаят твърде малко хора, тъй като тя още не е навършила 19 години. Но сега вие може да проверите в специалния регистър на бордовия си компютър. Трябвало е да се сетите за тази възможност още преди време. Все пак Анита е от системата Хирон.
Саймък се задъха. Това, което чу беше вече прекалено. — Искате да кажете, че прехвърляне не е имало и че жената, която е при нас, няма нищо общо с излъчванията и енергията на падината. Ние сме ги объркали, защото сме имали неблагоразумието да се движим плътно до Лъчезарни, облъчван непрестанно с тези сигнали. — Точно това искам да кажа, — потвърди Майкъл. — И тъй като вие сам казахте „жената, която е при нас“, държа да ми предадете Светлина. Освен това ви заявявам, че няма да получите никакви сведения от мен за падината или за същността на посланията. Може да стане още по-лошо за вас. Както виждате вашия Манас не може да прихване излъчванията от истинската Анита Бел, а тя може да го унищожи във всеки момент, особенно ако Манфред се опита да противодейства на оттеглянето на Лъчезарни. Не забравяйте, че тя е оттам… — Майкъл недвусмислено показа потока светлина до корабите. — Не е човек, — прошепна тихо той, като внимателно налюдаваше действията на Саймък, който с тревога даваше бързи разпореждания към вътрешността на Албтрос. Забеляза как лицето му постепенно придобиваше все по-напрегнат израз на много уплашен човек. Само няколко мига след това Лъчезарни, сякаш носен не от собственото си плазмено гориво отскочи много назад, на безопасно разстояние в Космоса. Малко по-късно, вече съвсем изумен от неочаквания ефект на думите си Фрост, видя как от Албатрос се отдели една малка транспортна капсула, насочена към Лъчезарни. А той малко преди това само блъфираше със слабата надежда да си изясни поне положението на Светлина, като умело използва изненадата от размяната на двете сестри и неяснотата по въпроса за нечовешкия произход на Анита Бел. Не разчиташе на нещо повече от ожесточен спор, дори опит за елиминиране на Лъчезарни. Затова сега изненадан наблюдаваше как всичко, което искаше се изпълнява след броени секунди. А Анита все така си стоеше спокойно в каютата му, поставяйки пред него нови въпросителни, на които, за съжаление липсваше отговор.
Щеше да си има нов пасажер на борда. Капсулата се приближаваше, а заедно с нея и едно дете, което всеки момент щеше да се озове на борда. Лъчезарни вече беше спуснал един от междинните си люкове и очакваше скачването. Какво ли щеше да каже за това Анита. Тя едва ли подозираше, че след няколко минути ще види родната си сестра. Всъщност, Майкъл щеше да и обясни това малко по-късно. Сега трябваше да се отправи към отсека за скачване, за да посрещне новата си пасажерка.
На входа на командната зала се сблъска с Анита. Беше приключила с връзката си със съществото от Падината и сияещият и вид подсказваше, че има да му казва нещо важно и обнадеждаващо. Той също.
36 глава
Пред храма на Слънцето както винаги беше препълнено с туристи и изследователи и гълчавата беше страхотна. Различни групи от хора като голям непрестанен рояк преминаваха постоянно от една колона към друга, от зала в зала, от някоя статуя към някакъв древен стенопис. Бяха водени от опитни, обгорели от слънчевите лъчи гидове, а обемните триизмерни фотоапарати и камери запечатваха всяка секунда множеството особености на величественото здание. Опасност от разруха обаче нямаше. Много отдавна, още преди 18 000 години всеки сантиметър от повърхността на храмовете беше покрит с изключително нежен, отразяващ лъченията защитен слой. Именно тогава, преди много векове, когато древните постройки започнали застрашително да се разпадат под слоя от прах и нашествието на лавината желаещи да ги видят хора, току — що обединилата се за първи път система от Галактики решила да превърне Земята в музей и така да опази древните паметници. И досега този защитен слой ги съхраняваше надежно и им придавеше свеж и напълно автентичен вид. Храмовете оцеляха, а заедно с тях и възможността да се изучава този най-интересен етап от човешкото развитие, поставил в последствие началото на цялата междугалактическа цивилизация. Поради това те пазеха грижливо още тайни и загадки. Една от тях бяха огромните празни пространства под пустинята. Въпреки свръхмодерните технологии и досега нито учените, нито военните можеха да разберат нещо за този феномен. Към дупките нямаше никакви входове или възможности за проникване без унищожаването на храма над тях. А и най-интересното беше, че всички изследвания насочваха към изкуствения произход на тези празнини, въпреки че към пешерите нямаше и намек за някакви входове. Учените бяха сигурни, че там долу всичко е създадено от човешка ръка и вероятно има отношение към началните моменти на историята, независимо че тази хипотеза не можеше да се докаже. Затова се пазеше в пълна тайна. Опитите да бъдат намерени отговорите на тези загадки в древните религии или при посветените в тайните знания не даваха никакви резултати. Всички магове, щом се заговореше по този въпрос, винаги вдигаха неопределено ръмене, поклащаха многозначително и с респект глави и запазваха пълно мълчание. Дори въвеждането им в хипноза не даваше резултат. Те просто не знаха нищо. Дори мисловните полета на положителните Манаси с тяхното благородство и готовност да помогнат блокираха, когато погледнеха надолу. И така това остана една от последните загадки на Вселената. В подземията не можеше да се проникне с техника, защото това щеше да разруши постройките, а от друга страна основите на храмовете се оказаха толкова дълбоко в земята, че не можеше да бъдат извадени и пренесени на друго място, както това стана с пирамидите от Гизе. На всичко отгоре електрониката излизаше от строя толкова често и водеше до такива нервротични състояния в работещите екипи, че допълнително обезмисляше подобни начинания.
Сега всичко това витеше из главата на Нуту, докато колата наближаваше паркинга около храма. Той беше от малцината, които знаеха нещичко за загадката. Тя се държеше старателно в тайна и само малка група от хора бяха посветени — учени, висши военни, магове и някои Манаси, един от които беше и джуджето. Бе разбрал за храма преди много, много години, когато Меслин го докара тук и когато Нуту видя и нещо, което още по-малко хора подозираха. Бяха се срещнали с онази странна, невероятно впечатляваща жена, появила се от нищото, сякаш излязла от една от стените на залите. Изглеждаше потресаващо. Висока, естествено слаба, тя сякаш нямаше възраст. Кожата и беше безупречна, гладка и много здрава; лицето — без нито една неправилна линия или смущаваща подробност. Всичко друго в нея беше съвършенно и затова напълно невъзможно. Нямаше и следа от изкуствена намеса. Всичко в Лития беше абсурдно естествено, просто и хармонично, като една сбъдната човешка мечта. Всеки елемент в нея се съчетаваше по невероятен начин с цялостно излъчващото се съвършенство. Нуту още тогава, макар и много малък, изпита невероятен стрес, сякаш тя не беше истинско същество, а някакво разкрило му се в миг божество. Знаеше, че не робот. Ослепително белите дрехи и сандали, блясъкът на диамантите, изсипани в дългите и, съвършенно черни коси придаваха на вида и приказно излъчване, но заедно с това и съвършено човешко присъствие. Други още по-красиви миниатюрни кристали обвиваха като гривни ръцете и глезените и извайваха около нежните пръсти изящна мрежичка от най-фини ръкавици. Може би и бяха необходими за
