редакцията не ме изпрати тук напразно и че тя ще разполага с един прекрасен материал, когато професорът разреши да го използуваме. Самият аз не ще се осмеля да публикувам тези бележки, ако не успея да донеса в Англия веществени доказателства, защото инак ще ме нарекат журналиста Мюнхаузен. Не се съмнявам, че и вие сте на същото мнение и не бихте пожелали да заложите върху това приключение целия авторитет на „Газет“, преди да можем да посрещнем вълната от критики и скептицизъм, която тези статии неизбежно ще предизвикат, Затова този чуден случай, който би могъл да осигури такова сензационно заглавие в добрия стар вестник, ще трябва да полежи в редакторското чекмедже и да почака реда си.
А всичко свърши за миг и остави следа само в съзнанието ни.
Ето какво се случи. Лорд Джон беше застрелял един ахути — малко животно от рода на свинята. Половината дадохме на индианците, а другата печахме за себе си. С настъпването на здрача въздухът тук става хладен и ние се бяхме примъкнали близо до огъня. Нощта беше безлунна, но имаше звезди и равнината наоколо се виждаше. Изведнъж от тъмнината, от нощния мрак, излетя нещо, което свистеше като аероплан. За миг две твърди крила ни покриха като балдахин и аз зърнах дълга змийска шия, свирепо, хищно червено око и голям тракащ клюн, в който за мое учудване блестяха голям брой бели зъби. След една секунда съществото беше вече изчезнало заедно с нашата вечеря. Огромна черна сянка, широка двадесет фута, се издигна към небето, за миг чудовищните крила затулиха звездите и после се скриха зад скалата, под която се бяхме разположили. Ние седяхме поразени край огъня и мълчахме, като героите на Вергилий, когато са били нападнати от харпиите. Съмърли заговори пръв.
— Професор Челинджър — каза той с тържествен глас, разтреперан от вълнение. — Дължа ви извинение. Аз не бях прав и ви моля, сър, да забравите миналото.
Беше добре казано и двамата мъже за първи път си стиснаха ръцете. Ето какво ни донесе нашата първа среща с птеродактила. Струваше си да изгубим една вечеря в името на помиряването на двама мъже като тях.
Но дори и да съществуваха праисторически животни на платото, те не бяха твърде многобройни, защото през следващите три дни не видяхме нищо ново. През това време пресичахме голата и неприветлива местност покрай северната и източната стена на платото. Каменистата пустиня отстъпи мястото си на мрачни блата, пълни с диви птици. Тези места са съвършено недостъпни и ако не беше твърдата издатина в самото подножие на скалата, щяхме да се върнем назад. Неведнъж затъвахме до пояс в слузта и тинята на полутропичното блато. Отгоре на всичко това място, изглежда, беше развъдник на харакаки, най-отровните и нападателни змии в Южна Америка. Тези ужасни същества ни преследваха, като се гърчеха и скачаха по повърхността на вонящото блато. Спасяваха ни само пушките, които бяха винаги заредени. Никога няма да забравя кошмарната гледка на една падина в тресавището, която приличаше на фуния и бе позеленяла от гниещи лишеи. Това беше истинско гнездо на тези гадини. Те гъмжаха по склоновете на падината и се хвърляха срещу нас. Харакаката е известна с това, че веднага напада човека. Змиите бяха толкова многобройни, че не бихме могли да ги избием, затова си плюхме на петите и бягахме, докато капнахме от умора. Когато се обръщахме назад, виждахме главите на нашите ужасни преследвачи, които се издигаха и спущаха сред тръстиката. Винаги ще помня това. На картата, която изготвяме, това блато ще бъде отбелязано като Блато на харакаките.
Скалите от другата страна не бяха вече черни, а шоколадови, растителността им беше по-рядка, а височината им спадна до триста-четиристотин фута, но никъде по тях не намерихме място, удобно за изкачване. Те бяха дори по-недостъпни от предишните. За стръмните им стени можете да съдите по приложената снимка, която направих от каменната пустиня.
— Но нали дъждовната вода се оттича отнякъде? — казах аз, когато обсъждахме положението. — В скалите трябва да има някакви канали.
— Нашият млад приятел понякога показва проблясъци на ум — отвърна професор Челинджър, като ме потупа по рамото.
— Дъждовната вода трябва да отиде някъде — повторих аз.
— Трезва мисъл. Лошото е само, че ние се убедихме с очите си, че по скалите няма никакви водосточни канали.
— Къде отива тя тогава? — настоявах аз.
— Можем спокойно да приемем, че щом не идва навън, тече навътре.
— Тогава в центъра на платото има езеро.
— Мисля, че е така.
— И по всяка вероятност езерото се е образувало на мястото на стар кратер — заяви Съмърли. — Цялата формация е силно вулканична. Но както и да е, предполагам, че повърхността на платото е наклонена навътре и в центъра има значителна водна площ, която по някакъв подземен канал се изтича в блатото на харакаките.
— Или пък нивото се поддържа от изпаренията — забеляза Челинджър и двамата учени мъже навлязоха в един от обичайните си научни спорове, които за нас, непосветените, бяха по-неразбираеми от китайски.
На шестия ден ние завършихме обиколката си около скалите и се озовахме отново в първия лагер край уединената островърха канара. Бяхме в мрачно настроение, защото внимателното проучване ни убеди, че и най-енергичният човек не би могъл отникъде да се изкачи на скалата. Мястото, което сочеха тебеширените знаци на Мейпъл Хуайт и което той, изглежда, бе избрал, сега беше съвършено непристъпно.
Какво да се прави? Продоволствените ни припаси, допълвани от лова, бяха достатъчни, но нали щеше да дойде ден, когато щеше да се наложи да ги зареждаме отново? След два месеца трябваше да започнат дъждовете, които ще ни пометат от нашия лагер. Скалата беше по-здрава от мрамор и нямаше да ни стигнат нито времето, нито силите да прокараме пътека на такава височина. Затова не е чудно, че през цялата вечер се гледахме мрачно и без много приказки се пъхнахме под одеялата. Спомням си, че последното, което видях, преди да заспя, беше Челинджър, приклекнал като гигантска жаба край огъня и подпрял с длани огромната си глава. Той очевидно бе потънал толкова дълбоко в мислите си, че изобщо не обърна внимание на моето пожелание за лека нощ.
Но сутринта Челинджър беше съвсем друг човек — цял сияеше от задоволство и удовлетворение. Когато се събрахме на закуска, той застана пред нас и ни погледна с престорена скромност, сякаш искаше да каже: „Зная, че заслужавам всичките ви похвали, но ви моля да ми спестите неудобството да ги изслушам“. Брадата му настръхна ликуващо, той изпъчи гърди и пъхна ръката си между копчетата на якето. Във въображението си той може би се виждаше застанал така върху някой от празните пиедестали на Трафалгар скуеър, украсил лондонските улици с още едно плашило.
— Еврика! — извика Челинджър и зъбите му блеснаха през брадата. — Господа, можете да ме поздравите. Всички можем да се поздравим. Въпросът е решен.
— Вие сте намерили път към върха?
— Осмелявам се да мисля, че го намерих.
— Къде е той?
Вместо отговор той посочи островърхата канара вдясно от нас. Лицата ни се издължиха, поне моето. От Челинджър знаехме, че тя е достъпна за изкачване, но между нея и платото зееше страхотна бездна.
— Не можем да се прехвърлим — възкликнах аз.
— Поне можем да стигнем до върха — каза той. — А там ще видим, може би моята изобретателност още не е изчерпана.
След закуска развързахме денка, в който нашият водач държеше алпинистките си принадлежности, и извадихме от него сто и петдесет фута много здраво и леко въже, катерачески котки, скоби и други средства. Лорд Джон беше опитен алпинист, а и Съмърли беше извършил няколко трудни изкачвания, така че всъщност само аз бях новак; но силата и подвижността ми може би щяха да компенсират липсата на опитност.
Всъщност задачата се оказа не много трудна, макар че имаше моменти, в които косата ми се изправяше. Първата половина от изкачването беше съвсем лека, но нагоре канарата ставаше все по-стръмна и докато минем последните петдесет фута, ние буквално забивахме пръстите на ръцете и краката си във всяка издатинка и цепнатинка на камъка. Нито аз, нито Съмърли бихме могли да се изкачим, ако не беше Челинджър. Той достигна върха първи (ловкостта на този тежък човек е учудваща) и върза въжето за ствола на голямото дърво, което растеше там. С негова помощ ние скоро се изкатерихме по наръбената
