скала и се озовахме на малката тревиста площадка, около двадесет и пет фута широка и толкова дълга, която образуваше върха.
Първото, което ме порази, когато си поех отново дъх, беше великолепният изглед към местата, които прекосихме, сякаш под нас лежеше цялата бразилска равнина, простряна чак до синкавата мъгла на далечния хоризонт. На преден план се издигаше полегатият склон, осеян със скали и папратовидни дървета. По-нататък, към центъра, зад седловидния хълм, се виждаше жълтозелената маса на бамбука, през който бяхме минали. После растителността постепенно се сгъстяваше и се вливаше в гигантската гора, която стигаше до хоризонта и продължаваше на не по-малко от две хиляди мили зад него.
Аз все още се опивах от тази вълшебна панорама, когато почувствувах върху рамото си тежката ръка на професора.
— Гледайте насам, млади приятелю — каза той. — Vestigia nulla restorsum. Никога не се обръщайте назад. Пред очите ви трябва да бъде винаги нашата славна цел.
Извърнах се към платото. То беше на една височина с нашата канара и зеленият бряг на храстите, сред които стърчаха отделни дървета, беше толкова наблизо, че човек трудно можеше да свикне с мисълта за неговата недостъпност. Пропастта беше широка около четиридесет фута, но четиридесет фута или четиридесет мили — за нас беше все едно. Обгърнах с ръка ствола на дървото и се наведох над бездната. Далече под нас се виждаха дребните тъмни фигури на слугите ни, които гледаха нагоре към нас. Стената на канарата беше също така отвесна, както и отсрещната. Зад мен се чу скърцащият глас на професор Съмърли.
— Интересна работа — каза той. Обърнах се и видях, че той разглежда с голям интерес дървото, за което се бях вкопчал. Тази гладка кора и дребните нарязани листа ми се сториха познати.
— Ха — извиках аз, — та това е бук!
— Точно така — потвърди Съмърли. — Съотечественик в далечна страна.
— Не само съотечественик, любезни господине — каза Челинджър, — но също, ако ми разрешите да продължа вашето сравнение, първокласен съюзник. Този бук ще бъде наш спасител.
— Господи! — извика лорд Джон. — Мост!
— Точно така, приятелю, мост! Снощи аз не на вятъра си блъсках главата цял час, за да намеря изход. Нашият млад приятел навярно си спомня моите думи, че Джордж Едуард Челинджър се чувствува най-добре, когато е притиснат до стената. А снощи, съгласете се, бяхме притиснати до стената. Но там, където си подадат ръка волята и интелектът, винаги ще се намери изход. Нужен ни беше мост, който да прехвърлим през пропастта. Ето го и него!
Идеята беше наистина блестяща. Дървото не бе по-ниско от шестдесет фута и ако паднеше в желаната посока, върхът му щеше да опре на отвъдния бряг на пропастта. При изкачването лагерната брадва висеше на рамото на Челинджър. Сега той ми я подаде.
— Нашият млад приятел има здрави мускули — избоботи той. — Мисля, че той ще се справи най-добре. Трябва обаче да ви помоля да не се изкушавате да мислите сам, а да изпълнявате точно онова, което ви се каже.
Под негово ръководство аз направих в дървото такива разрези, че то да падне в нужното направление. Стволът и без това беше силно наклонен към платото, така че задачата не беше трудна. После се заех сериозно за работа, като се сменях с лорд Джон. След около час се чу силен трясък, дървото се залюля и като рухна с грохот, зарови клоните си в храстите на отвъдната страна. Отсеченият дънер се търколи до самия ръб на нашата площадка и за една страшна секунда всички помислихме, че ще се прекатури през него. Но на няколко инча от ръба той се закрепи и мостът към неизвестното беше прехвърлен.
Всички ние мълчаливо стиснахме ръка на професор Челинджър, който свали сламената си шапка и се поклони дълбоко на всекиго.
— Ще имам честта — каза той — да стъпя пръв в непознатата земя: подходящ сюжет за една бъдеща историческа картина.
Той вече бе приближил до моста, когато лорд Джон го хвана за якето.
— Скъпи приятелю — каза той, — наистина не мога да ви разреша.
— Не можете да ми разрешите ли, сър?! — Челинджър извърна глава, а брадата му щръкна нагоре.
— Когато се касае до науката, сам знаете, аз ви следвам, защото сте учен. Но когато навлезете в моята област, бъдете така добър да ме следвате вие.
— Каква ваша област, сър?
— Всеки от нас има свой занаят. Моят е войнишкият. Доколкото ми е известно, ние се готвим да навлезем в една нова страна, която може би гъмжи от всякакви неприятели. Не мисля, че е особено разумно да се хвърлим в нея със затворени очи.
Доводите бяха толкова убедителни, че не можеха да бъдат пренебрегнати. Челинджър отметна глава и сви тежките си рамене.
— Добре, сър, и какво предлагате вие?
— Кой знае, може в тези храсти да се крие племе от людоеди, които чакат да дойде време за обяд — каза лорд Джон, като гледаше скалите отсреща. — По-добре да поразмислим, преди да попаднем в казана. И така, нека се надяваме, че не ни очаква никаква беда, но все пак да действуваме така, като че ли ни очаква. Ние с Малоун ще се спуснем отново долу, ще вземем четирите карабини и ще се върнем заедно с Гомес и другия. Тогава един от нас ще мине оттатък, а другите ще го прикриват с пушките си, докато той се увери, че могат да минат и останалите.
Челинджър седна върху пъна на отсеченото дърво и застена от нетърпение, но ние със Съмърли единодушно подкрепихме лорд Джон, като решихме, че щом работата се отнася до практиката, водачът трябва да бъде той. Сега, когато пред най-стръмната част от канарата висеше въжето, катеренето ставаше по-лесно. След час ние се появихме отново с карабините и едно чифте. Метисите също се качиха и по нареждане на лорд Джон донесоха една торба с продоволствие, за да има запас, в случай че първото ни проучване продължи дълго. Всички имахме патронташи.
— Е, Челинджър, ако още настоявате да бъдете пръв … — каза лорд Джон, когато всички приготовления бяха извършени.
— Много съм ви задължен за великодушното ви разрешение — гневно отвърна професорът, който не можеше да търпи никаква власт над себе си. — Ще се възползувам от вашата любезност и ще играя този път ролята на пионер.
Като метна брадвата на рамо и възседна ствола, Челинджър заподскача по него и скоро се озова на отсрещната страна. Той се изправи и размаха ръце.
— Най-сетне! — извика той. — Най-сетне!
Аз го гледах с тревога, изтръпнал от някакво неясно очакване. Каква ли страшна участ му готвеше зелената завеса зад него? Но всичко наоколо беше спокойно. Само една чудновата пъстра птица изпърха изпод краката му и се скри между дърветата.
Втори беше Съмърли. Каква учудваща жилавост се крие в неговото хилаво тяло! Той настоя да окачи на гърба си две карабини — за себе си и за Челинджър. След това дойде моят ред. Мъчех се да не поглеждам към страхотната бездна под себе си. Съмърли ми подаде приклада на своята карабина и след миг сграбчих ръката му. Колкото до лорд Джон, той премина вървешком, наистина вървешком, без никаква опора. Този човек има железни нерви.
И така, ето ни и четиримата в приказната страна, в изгубения свят на Мейпъл Хуайт. Настъпи часът на върховното ни тържество. Кой би могъл да предположи, че той ще стане прелюдия към върховното ни бедствие? Нека да ви разкажа с няколко думи как ни сполетя съкрушителният удар.
Бяхме се отдалечили от ръба и бяхме навлезли на около петдесет ярда в гъстия храсталак, когато зад нас изведнъж се разнесе оглушителен трясък. Инстинктивно се хвърлихме назад. Мостът беше изчезнал!
Като погледнах надолу, видях ниско в подножието на канарата плетеница от клони и натрошено стъбло — остатъците от нашия бук. Дали ръбът на площадката се беше изронил и дървото се беше плъзнало по него? Това бе първата ми мисъл. Но в следващия миг от отвъдната страна на островърхата канара бавно се показа едро мургаво лице, лицето на метиса Гомес. Да, това беше Гомес. Но къде беше неговата скромна усмивка и непроницаемият му израз? Това лице бе изкривено от омраза, а очите му пламтяха с дивата радост на утолената жажда за мъст.
